КАПАДОКИЯ-
КАМЕННОТО СЪКРОВИЩЕ НА АНАДОЛА

м. ноември 2014 г.

Предисловие

    Бях виждала снимки и филм за Кападокия, от които бях впечатлена, но имах много други дестинации на по- предни позиции в списъка с мечтите, докато не прочетох книгата на Елиф Шафак „Любов“. Това беше нещото, което бързо промени подредбата на моите мечтани екскурзии и изстреля Кониа и Кападокия на най- предни позиции. Историята на Джелаледдин Руми, наричан от учениците си Мевляна /учителят/ и неговия духовен спътник Шамс от Тебриз толкова дълбоко ме развълнува, че започнах да чета още и още за учението на Мевляна и дервишките традиции и все по- силно да желая да посетя град Кониа в Анадола- мястото, където Шамс среща Руми и където техните духове още витаят. Много български туроператори организират екскурзии до Кападокия и в голяма част от тях е включен този град, така че задачата не беше трудна. Информативно трябва да отбележа, че повечето фирми, предлагащи автобусни екскурзии в този регион, обявяват цени малко под 500 лева, но това е доста илюзорно, защото с допълнителните екскурзии и атракции, които се предлагат и които човек според мен не трябва да пропуска, особено след като е пропътувал 1000 километра, цената става повече от двойна на предварително обявената. Пътуването с автобус на толкова километри, колкото и удобен да е той, е доста уморително, но аз като че ли вече започнах да свиквам с дългите пътувания, а и пътуването е по- леко, ако имаш сладкодумен екскурзовод. Слава богу, ние случихме на такъв и даже не един, а двама неуморни разказвачи- екскурзоводката ни- специалист по притчите и легендите, както и по турския бит и кухня, и нейното изключително ценно допълнение- богослов с научни титли, познаващ изключително добре не само християнството, но и историята, а за мое учудване и исляма. Разбира се, в този пътепис ще напиша само малко от нещата, които научих, докато пътувахме из степите на Анадола и бродехме между каменните чудеса на Кападокия, защото не това е идеята на пътеписите ми, но и от тази екскурзия се връщам удовлетворена, че научих още нови неща, видях още нови места и се докоснах до една култура, толкова близка до нас в географско отношение и същевременно толкова различна и непозната за нас.
Този път ще изнедадам читателите си и ще изневеря на своя стандартен стил в пътеписите и няма да разказвам за нашето пътуване ден по ден. Това се дължи от една страна на факта, че нещата, които видяхме за трите дни, докато бяхме в Анадола, не бяха подредени и градирани по сила на преживяванията, а според вижданията на турските партньори на нашия туроператор и възможностите на графика на туристическите атракции, а от друга страна, затова, че по своя характер те са толкова различни, че се нуждаят от тематична подредба. Препоръчвам на читателите си да стигнат до края на този пътепис, защото именно там ще прочетат за най- емоционалните за мен моменти от нашето пътуване.
   И така, започвам своя разказ с:

ГРАДОВЕ В АНАДОЛА

    Когато споменеш на повечето българи името Анадола, първото нещо, което изниква в съзнанието като асоциация, е Диарбекир, станал даже нарицателно в нашия език за място, забравено от Бога и цивилизацията. Днешна Анадола обаче се оказва едно коренно различно място от тези представи, с изключение може би на безкрайните полета и хълмове, покрай които минаваме, с бедна растителност и камениста почва. Първият град от нашия маршрут е: 

Ескишекир

    Ескишекир /в превод- Стар град/-неголям град за мащабите на Турция, с население от около 700 хиляди жители, който благодарение на икономическия растеж на страната през последните години и благодарение на своя инициативен кмет- изселник от България, заемащ този пост вече четири мандата, се е превърнал в едно изключително приятно място с много зеленина и с шест парка за отмора и увеселение около река Пурсук. Градът е чист и уютен, с много и стилно изпълнено ново строителство, говорещо за икономически просперитет и, разхождайки се по улиците, ако не бяха множеството джамии, човек би помислил, че се намира в европейски, а не в азиатски град.

  В Ескишекир се намира и най- големият университет в Турция- Анадолския университет, в който учат около половината от всички турски студенти. Според информацията, дадена ни от нашите екскурзоводи, те наброяват около 2 200 000 души, като по- голямата част от тях се обучават дистанционно и само около 30000 живеят и учат в града. Университетът има 8500 служители, половината от които- академичен състав, има собствено радио и телевизия, летище и производство. Това е академичното чудо на Турция.

   Пристигаме в града малко преди смрачаване и малко преди края на работното време на музеите, но за наш късмет достатъчно навреме, за да успеем да влезем в два от тях. И двата музея се намират в стария град, в така наречените „османски къщи“, които изключително много приличат на нашите възрожденски къщи и като че ли най- много на копривщенските.


Кой от кого е копирал в архитектурно отношение през 19-ти век, за нас остава загадка. Първият музей, който посещаваме, е този на восъчните фигури- турски вариант на музея на Мадам Тюсо. Музеят е посветен преди всичко на турските известни личности от областта на историята, политиката и културата. Тъй като не познаваме добре турската история и култура, трудно можем да преценим дали восъчните фигури приличат на своите прототипи. Има само една зала със световни знаменитости, където се чувстваме в свои води, но в която правенето на снимки е забранено. Това, според мен, е доста странно решение, тъй като от предишни посещения по подобни музеи зная, че основно занимание на туристите в тях е да си направят снимки със знаменитостите. Без тази атракция музеят ни се струва някак скучен.

    Вторият музей, в който влизаме, е музеят на стъклото, място, където човек може да насити очите си с красота, разглеждайки произведенията на изкуството, изваяни от стъкло.

   

Това, което ни прави впечатление и в двата музея, е, че всички надписи под ескпонатите са на турски. Какви са причините за това,не е ясно. Дали фактът, че градът не е от най- посещаваните туристически дестинации, или пък някакъв турски национализъм, не зная, но това не ни прави добро впечатление.

   Последният обект от града, който посещаваме, е паркът Кент. Вече е съвсем тъмно и не успяваме да видим златните рибки, които плуват в реката, и да се излегнем на шезлонгите в оформения около реката плаж, но пък успяваме да се насладим на красотата на цветните фонтани и на спокойствието на парка в този час.

 

Кониа

   Пристигаме в Кониа- градът, свързан с името на Джелаледдин Руми. Създателят на дервишкия орден е роден през 1207 г. в град Балх в Персия, днешен Афганистан, след което семейството му е живяло в град Хорезъм, откъдето, благодарение на прозренията на младия Джелалледин, неговият баща премества семейството в Кониа малко преди градът да бъде завладян и напълно разрушен от монголите. Именно Кониа е мястото, където Мевляна е живял и починал и е оставил своето изключително ценно наследство на света- шестте тома суфистка поезия или така наречените Маснели, както и разпространението на Семата- дервишкия медитативен танц, носещ невероятната енергия на любовта. По времето, когато Руми живее и твори в Кониа, градът е столица на империята на Селджук- тюркско племе, владеещо областта преди идването на османлиите.
   На централно място в град Кониа е разположен най- важният за града туристически обект- гробницата на Мевляна с тюркоазен купол над саркофага, поставен над гроба на „учителя“.

 

Макар че мястото определено носи символите на ислямската религия, тъй като основата на учението на дервишите е мохамеданството, то има и собствени символи и ритуали, собствена енергия и смисъл. Ислямските храмове са може би единствените, към които аз лично не изпитвам особен афинитет, може би поради дълбоко насадената у нас народопсихология, свързана с османското владичество, но тук, в мавзолея на Руми, имам по- особено усещане. Може би книгите, които прочетох предварително, и суфисткото разбиране за божественото, което носят всички хора у себе си, и свързаната с това толерантност към всички религии и хората, които ги изповядват, са причина за това.
  Ето един от най- известните цитати от поезията на Руми, който илюстрира това:

Ела, ела,
ела, който и да си,
дали неверник,
или на огъня се кланяш,
или езичник,
дори и да си престъпил
своите обети
стотици пъти.
Нашата врата
не е
вратата
на отчаянието.
Ела такъв,
какъвто си.

   Макар че учението на дервишите представлява помоему една ерес в ислямската религия, интересно за мен е, че в Турция то се толерира и почита. Доказателство за това са множеството поклонници, които посещават мавзолея, наред с туристите от всякакви националности. В основната сграда освен тялото на Мевляна са положени и телата на други, и членове на неговото семейство, и видни дервиши. Във витрините могат да се видят красиво изографисани ислямски книги, между които и оригинален екземпляр от Маснелите, а в двора на мавзолея се намират няколко „тюрбета“ /гробници/ на благодетели, между които тази на съпругата на Аладин- селджукския владетел, управлявал по времето, когато Руми развивал дейността си, и който я подкрепял и толерирал; гробницата на Хюрем- небезизвестната съпруга на Сюлейман Великолепни от белоруски произход, известна още под името Роксолана. Това, което ми прави впечатление, е, че тези две жени са погребани в двора на мавзолея, въпреки мюсоманската традиция във вътрешността на двора да бъдат погребвани само мъже. Очевидно тяхната власт и влияние е било толкова силно, че да бъдат пренебрегнати религиозните традиции.

   Друг интересен обект, който може да се види в двора на мавзолея, е медресето- дервишкото училище, в което с помощта на восъчни фигури е пресъздадена действителността от времето, когато то е функционирало.

В 17-те килии на монаси- дервиши е подредена музейна експозиция- вещи от бита на ордена на Мевляна, сцени от живота, който е воден тук, характерните музикални инструменти, основно място сред които заема флейтата Ней, за която Елин Шафак казва, че: „Звучи като въздишка на влюбен, затъжен за своята любима“.

Очаквам с нетърпение следващите дни от нашето пътешествие, когато ще посетим една дервишка къща в Кападокия и ще се докоснем на живо до магията на музиката и танца им, наречен „сема“. Съжалявам, че не можем да видим танца именно тук, в Кониа, където той вероятно въздейства най- силно, но според предварителната информация, която прочетох, това може да се случи само в събота вечер, а за съжаление денят, в който посещаваме Кониа, е сряда.

    Вторият обект, който посещаваме в Кониа, е дворецът на селджукският владетел Аладин или поне това, което е останало от него. 

Влизаме в джамията на хълма, където могат да се видят архитектурни артефакти от различни епохи. Успяваме спокойно да се разходим из джамията, благодарение на факта, че посещението ни е извън часовете за молитва.

Пътьом преминаваме покрай медресето /мюсолманско училище/ в центъра на града, което също е обект с интересна архитектура, но не успявам да го снимам, защото не обичам да снимам от прозорците на автобуса. Затова по- късно, когато посещаваме музея Миниатюрк в Истамбул правя снимка на макета му.

   Колкото и да искам още да остана в този мистичен град, трябва да потегляме, защото в този ден трябва да пропътуваме още около 250 километра, за да достигнем до крайната точка на нашия маршрут- градчето Гюреме в сърцето на Кападокия, чието име е свързано с гоненията срещу християните и означава „Никой да не ни види“.


КАМЕННИТЕ ЧУДЕСА НА КАПАДОКИЯ


   Пристигаме по тъмно в Гюреме, градчето, където ще прекараме следващите два дни, но даже на нощно осветление ахваме от удивление, когато навлизаме сред скалите с чудати форми, сред които е построено. На нощната светлина те изглеждат може би още по- причудливо и загадъчно. Качваме се на най- горния етаж на семейното хотелче, в което сме настанени, където е разположен ресторантът с обширна тераса, предлагаща изглед към града. С нетърпение чакаме следващите дни от нашето пътешествие, когато ще видим на светло каменните чудеса на Кападокия. На закуска пейзажът от терасата на хотела ни се представя в своя пълен блясък:

 

 

Вероятно тук трябва да продължа с описание на невероятните форми и цветове, които успяхме да видим по време на двудневните си екскурзии из Кападокия, но тъй като думите са безсилни да пресъздадат онова, което виждат очите, ще разкажа с няколко щрихи историята на областта, след което ще продължа с фотоси от различните места, които посетихме.
   Кападокия означава в превод от персийски „Земята на красивите бели коне”. Има исторически сведения, че именно тук преди около 10 милиона години са живели най- древните коне в света- хипарионите, обитавали областта Каквато и да е етимологията на името на областта обаче, неговото поетично звучене е в пълен синхрон с невероятната красота на пейзажа, който се разкрива пред очите на посетителите на това място. Уникалните скални образувания са плод на природни катаклизми, станали преди милиони години: изригването последователно преди около 10 милиона години на трите големи вулкана- Ерджиес, Хасан и Гюллю и образувалите се в последвалия ледников период езера, при оттичането на които, заедно с остатъците от лава и пепел, са възникнали каменните пирамиди на Кападокия в своите разнообразни и причудливи форми и със своите цветове в черно, бяло и червено. Външната твърда обвивка на скалните образувания е от базалт, който е черен на цвят, а вътрешната- от туф- бял, мек, варовит камък, позволяващ издълбаване и обработка. Червеното се дължи на медните отлагания в скалите, образували се при оттегляне на лавата. Вътрешната част, образувана от туф, позволява да се изграждат уникалните скални жилища, толкова характерни за Кападокия. Това е установено още в древни времена, по времето на хетите- първите известни обитатели на тези места, от които са останали писмени източници. В християнския период на Римската империя и особено след обособяването на Византийската империя скалите са били използвани и за изграждане на множество скални църкви и манастири. Тук, в Кападокия, са открити над 5000 такива църкви и по време на нашата екскурзия ние успяваме да посетим една малка част от тях- тези, които се намират в музея на открито в Гюреме, тези в долината Соанлъ /в превод- Лучената долина/ и тези, които успяваме да разгледаме по време на своя пешеходен тур между скалните образувания. Някои от скалните църкви са доста повредени от последвалите нашествия на селджукските и османските турци, а и от атмосферните условия, които въздействат върху ронливите скали, но други са с доста запазени фрески, които удивляват не само нас, християните, но и различните посетители от други раси и религии, с които непрекъснато се сблъскваме по време на нашите обиколки.
   Тъй като думите не са достатъчни, за да бъде описана красотата, която само очите могат да оценят по достойнство, предлагам по няколко фотоса от различните скални долини и туристически обекти, които посещаваме по време на тази вълнуваща екскурзия:

Долината на гълъбите:

Освен подслон за хората, скалните образувания на Кападокия представляват убежище за множество гълъби. Отворите в скалите са с няколко размера- най- големите представляват врати, по- малките прозорци, а най- малките са предназначени за гнездене на гълъбите. Както ни обяснява нашият гид- теолог, гълъбите са на особена почит в мюсолманската религия, тъй като има притча: по врече на бягството на Мохамед от Мека към Медина, той се скрил в една пещера, където имало гълъби и паяк. Влизайки, той разкъсал паяжината, но паякът веднага си направил нова, гълъбите пък кацнали спокойно на стената. Когато преследвачите видели това, те не си направили труда да влязат вътре и така Мохамед бил спасен.. Ето и снимки от долината на гълъбите:

 

Долината СОАНЛЪ:

   Навлизаме в каньон с множество скални църкви и манастири от християнския период. Първият скален манастир, който посещаваме в долината Соанлъ, е манастирът Свети Георги. Този светец е бил особено почитан по тези земи, тъй като той е роден именно тук, в Кападокия.

 

Следващият манастир, който разглеждаме, е Карабаш /черноглавата църква/:
 

Музеят на открито в Гюреме

   Това е мястото, където можем да видим най- много и най- добре запазени скални манастири. Когато завладели Кападокия и откривали различните църкви в областта, тъй като не познавали християнската религия, турците им давали различни имена според изобразеното на стенописите, като например Църква на змиите /заради изображението на Св. Георги, който убива змея/ или пък имена, свързани с цвета на скалите, като например Черната църква. Самото място е уникално красиво, а освен това в някои от църквите има добре запазени фрески. За съжаление, снимането във вътрешността на добре запазените църкви е забранено, поради което се задоволяваме с паметта на очите си, а снимките, които правим, са отвън.

Паша баа

Това е масив от скални образувания, наименованието на който означава „градините на султана“. Характерното тук е, че върху скалните конуси има образувания с форма на шапки, които много напомнят на нашите стопски пирамиди. Различните форми на шапките са позволили местните хора да развихрят въображението си и да ги оприличат на орел, лъв, змия и други животни. В един момент, провирайки се между скалите и скалните отвори, в което занятие на втория ден в Кападокия вече се чувстваме като специалисти, и ние започваме да развихряме въображението си и да виждаме различни изображения- камили, костенурки и какви ли не още.

 

Розовата долина:

В първия момент, когато чувам наименованието на тази долина, дълбоко се замислям какви ли рози биха вирели на тези каменисти почви. Оказва се, че долината е розова заради цвета на камъка в нея.

 

Пешеходен тур между каменните образувания

По време на нашия тричасов пешеходен тур сред скалите успяваме да ги видим съвсем отблизо. Невероятните гледки в близък и далечен план ни очароват, а раздвижването след няколко дни в автобуса ни освежава.

   Тук е мястото да отбележа за желаещите да посетят Кападокия, че макар преходът да не е технически сложен, все пак това е три часа планинско ходене по пресечен терен. Опасност от изгубване няма, тъй като групата се движи с местен водач, но лекият по мое мнение планински преход, се оказва тежък за една част от групата и се налага за тях да бъде осигурен обратен транспорт.
   За тези, които продължаваме маршрута до край, удоволствието е голямо. Особено ни впечатлява една скална църква, в която няма запазени фрески, но представлява една огромна скална зала с издълбан в тавана купол и издялани колони от скалата= Невзрачният вход и стръмното тясно стълбище към второто ниво, където се намира църквата, в началото ни действа доста заблуждаващо, но усилието да се качим нагоре се възнагражава.  

В друга църква намираме доста добре запазени стенописи

За сетен път се убеждаваме, че зад всяка дупка в скалите на Кападокия е възможно да се крие приятна изненада и човек не трябва да си спестява усилието да провери. На залез слънце пейзажът става още по- впечатляващ:

 

ЗАНАЯТИ И ТРАДИЦИИ

   По време на краткия си престой в Кападокия не пропускаме да посетим и обекти, свързани с местните занаяти. Влизаме в грънчарска фабрика, поминък, особено характерен за град Аванос, където наблюдаваме на живо производството на глинена захарница с капаче- тест, който трябва да положи всеки аваноски зет, преди да се ожени.

 

След тази демонстрация ни водят в друга зала, където ни обясняват техниките за изпичане и рисуване на бялата глина. Разбира се, посещенията на подобни обекти неминуемо са свързани с шопинг и нашата група не прави изключение.

   Друг местен занаят, който ни се демонстрира е Ебру- изкуството за рисуване върху вода и пренасянето на образите на хартия или коприна. Когато дизайнерката от ателието ни показва техниката, буквално започваме да си мислим, дали това не е някаква магия. Върху водата, предварително обработена със смоли, се накапват цветни бои, произведени от естествени материали,след което с помощта на специална четка се придава определена форма на изображението. Смолите във водата не позволяват боите да се смесват и да се разтварят във водата. В края на процеса върху водата се поставя хартия или коприна, по които боите полепват. Това се случва само за няколко секунди и изглежда почти невероятно.


 

 Когато говоря за специфични турски занаяти и традиции, няма да пропусна да спомена турската баня, която посещаваме по време на престоя си в Гюреме. Тъй като темата е интимна и деликатна, само ще кажа, че турската баня е едно преживяване, което трябва да се опита поне веднъж в живота, тъй като определено е емоционално, но мисля, че на мен лично един път ми стига и предпочитам подобието на турска баня, което се прави по нашите хотели.
И за края на моя пътепис оставих „черешката на тортата“ или

 

МОЯТ НАЙ- ЕМОЦИОНАЛЕН ДЕН В КАПАДОКИЯ

Летене с балон

   След една дълга душевна борба, преди да бъдат заявени допълнителните атракции за екскурзията ни в Кападокия, няколко дни преди пътуването решавам да се преборя със своите колебания и да предприема тази поредна в живота ми авантюра. Плащането за атракцията става в предходния ден и след като плащам немалката сума, вече е ясно, че не мога да се откажа. Часът ни за ставане днес е в 4, тъй като в 4,30 трябва да отпътуваме към мястото, откъдето ще летим с балон. Събуждам се преди звъненето на часовника и въпреки безумно ранния час, се чувствам бодра и като че ли вече съм готова за това, което ми предстои. Опитвам се да анализирам трезво ситуацията и да разбера дали тази бодрост се дължи на страх, на трепетно очакване или просто вече съм свикнала на по- малко сън. Последното е малко вероятно, но от друга страна, изненадващо и за самата мене, сякаш не чувствам онази типична буца в гърлото си, която обикновено засяда там при екстремни преживявания. По- скоро се чувствам като в някакъв филм, в който съм страничен наблюдател и нещата се случват някак встрани от мен, без да могат да ме засегнат. Това усещане продължава и през седващите минути до момента, в който се издигаме на най- високата точка от нашето летене, но затова малко по- късно.
   Микробусът ни взема от хотела. Смелчагите сме само 10 от всички около 30 души в групата. Всъщност единадесетият смелчага е моята майка, но поради нейното твърде дълго колебание дали да се качи на балон, тя ще лети отделно от нас, един час по- късно. По мое мнение, решението й да се качи на балон, без да има близък човек до нея, е твърде смело начинание, граничещо с безразсъдство, но тя твърдо заявява, че не се страхува и колебанията й са били единствено от финансов характер. Ние поне сме група и това ме успокоява. Микробусът ни закарва до офиса на фирмата, където имаме устроена почерпка с чай и кафе и сладкиши. Един шарен папагал ни посреща в чайната и става първият обект на нашите фотографски амбиции за този ден.

Тръгваме с микробуса към мястото, от където ще полетим. Когато пристигаме , там вече има няколко огромни балона, които са полегнали на земята и един по един започват да се повдигат и да придобиват онази форма, която сме гледали по филмите и картинките.

Настъпва мигът, когато трябва да се качим в коша на балона, където вече ни очаква нашият пилот. Балонът ни е за 16 души. Качваме се по стълбичка и със скок се прехвърляме в коша. След като всички се качват, пилотът пали двигателите, които впръскват горещ въздух във вътрешността на балона, след което съвсем плавно се отлепяме от земята и започваме да се издигаме. Гледам нашия водач- усмихнат млад турчин с хубави светли очи и се чудя дали може да му се има доверие. Всъщност, нямам никакъв друг избор, освен да му се доверя, защото аз и останалите 15 души около мен ще бъдем изцяло в неговите ръце през следващия един час.

След като сме се издигнали високо нагоре и водачът е обявил, че се намираме на 600 метра височина, а най- високата точка, до която ще се издигнем е на 800 метра, балонът спира да се движи във вертикална посока, а започва да се върти в кръг. Най- напред си мисля, че това е, за да видим пейзажа от всички страни, а той е наистина невероятен. Над красиво насечените скали се издигат десетки балони, разноцветно обагрени и пръснати в цялото небе над и под нас. В един момент обаче започвам леко да се притеснявам от факта, че не се движим. Нашият пилот усилено говори по радиостанцията си и споменава различни имена. Започвам да си мисля дали не е възникнал някакъв проблем и изразявам страховете си наглас. При тази реплика всички дружно започват да ме убеждават, че пилотите се координират помежду си и ние сме във фаза на изчакване, преди да поемем още по- нагоре, но въпреки това виждам известно притеснение в очите на някои от хората около мен. Слава богу, малко след това започваме отново да се издигаме и кратката ми криза бързо преминава. Летим все по- високо над красивите скални образувания. Срещу нас се изправя снежният хребет на вулкана Ерджиес, а небето зад него е обагрено в розово и когато сме близо до най- високата точка на полета, нашият водач обявява тържествено: Изгрева! Само няколко секунди по- късно слънцето се показва над планината.

Не след дълго достигаме и връхната точка на нашия маршрут, където цялата долина се вижда от птичи поглед. Останалите балони вече са под нас. Започваме бавно спускане и когато достигаме само на няколко метра от земята, започваме едно плъзгане между скалните образувания, което нашият водач прави с изключително майсторство. В този момент вече му имам пълно доверие. Плъзгането между скалите и буквално в клоните на дърветата е не по- малко екстремно от високия полет, но аз вече не се притеснявам и се отдавам изцяло на наслаждението.

Чувствам се като дете, което открива света, и усещането е невероятно, а в ушите ми зазвучава стихотворението на Валери Петров „Хвърчащите хора“ и в този момент наистина се чувствам като един от тях. Ето, заради това усещане си струва човек да се пребори със страховете си и да прави неща, които никога не е мислил, че ще направи.
    Кацането се оказва също толкова меко, колкото и излитането. Балонът, с помощта на няколко мъже, които го издърпват с въжета отдолу, каца точно върху платформата, която е предназначена за извозването му. Всички избухваме в ръкопляскания и благодарим на нашия водач и в този момент всички искрено го обичаме. Интересно ежедневие има този човек, върху който всяка сутрин се изсипва порой от чувствата на туристите- посреща ги, изпълнени със страхове и поне мъничко недоверие и постепенно печели сърцата им, за да избухнат в истинско обожание в края на маршрута. След приземяването ни следва почерпка с шампанско, получаваме медали и се чувстваме наистина щастливи, леки и сякаш пречистени от това невероятно преживяване.

 

 

 

   Пътувайки към хотела, установявам, че почти нищо не помня от тръгването ни сутринта. Дали това е от сутрешната ми сънливост, примесена с леки позиви на страх или от последвалото силно преживяване, не зная, но усещането е странно. Най- важното е, че в момента се чувствам изключително горда и щастлива. След малко пристига майка ми, която също изглежда щастлива. Споделя, че заедно с нея е летяла жена с бастун на видима възраст доста над 70- те, което потвърждава мнението ми, че няма прегради за човешкия дух и че независимо от възрастта си, човек непрекъснато трябва да си предизвиква нови и нови преживявания. Може би това е рецептата да останеш млад до края си.

   След закуска и кратка почивка програмата ни, която за нас започна твърде рано днес, продължава, а за останалата част от групата тя едва сега започва. Автобусът ни отвежда първо на едно панорамно място над града, където се открива гледка към цялата долина. Срещу нас е най- високото място, наречено Ючхисар- в превод Трите крепости. Всъщност на това място няма нито една крепост. Това е скално образувание, което наподобява цитадела, кацнала високо над долината.

Качваме се отново на автобуса и скоро отново спираме сред скалните жилища. Влизаме в ресторант, издълбан в скалите. Оценявам уюта на заведението, но за съжаление нашата туристическа програма е наситена и нямаме време даже да пием кафе. След още няколко спирки, където наблюдаваме скални обекти, напускаме градчето Гюреме и поемаме през земеделски район, където виждаме полета с тикви, за които ни обясняват, че са отровни и са предназначени единствено за производство на семки. От скалите стърчат коминчета и нашата екскурзоводка ни обяснява, че това са огромни хранилища за картофи. Производството на тиквени семки и картофи, наред с туризма, е характерният поминък на местното население.
   Целта, към която се движим, е подземен град- един от многобройните подземни градове в района, общият брой на които надвишава 200. Според историческите изследвания, първите подземни градове датират от времето на хетите, но те са станали особено популярни по време на гоненията на християните по времето на Римската империя. Входовете на градовете се залостват отвътре с нещо като огромен воденичен камък и по такъв начин стават абсолютно непроницаеми за враговете. Открити са градове с по 36 етажа, но само малка част от нивата са отворени за туристи. Малко по- късно ще установим, че и тези малко на брой достъпни нива са напълно достатъчни, за да придобие човек представа за това уникално съоръжение и да повиши адреналина си до максималната възможна граница.
  На мястото, където отиваме, ни посреща усмихнат мъж на средна възраст с кожено яке и каубойска шапка, който по нещо ми напомня Индиана Джоунс, но с доста по- мургава кожа, характерна за анадолските турци. Гидът ни въвежда в подземните галерии.

Движим се от зала в зала и водачът ни обяснява за какво са служили помещенията на това уникално съоръжение, в което хората са живели понякога около 6 месеца без никакъв досег с външния свят, докато премине опасността отвън.

Вървейки през тесните проходи между залите и навлизайки в широко осветените зали заедно с нашия гид, все повече започвам да се чувствам като в „Индиана Джоунс и храмът на обречените“, но в този момент още не зная колко близо ще бъда то усещането за обреченост само след няколко минути. В края на нашата обиколка идва моментът, в който трябва да направим избор между това, да излезем навън или да продължим с катерене, но аз лично не успявам да схвана доколко вторият вариант е екстремен и понеже, както винаги меракът ми е по- голям от страха, решавам да опитам. Точно след две минути осъзнавам грешката, която съм направила, но вече е твърде късно и няма връщане назад. Изкачването се оказва едно трудно и лично според мен, доста опасно начинание. Мястото, откъдето човек трябва да се изкачи до горното ниво е тясна дупка с издълбани от двете страни отвори, където човек се захваща с ръце и крака и лази отвесно нагоре. Най- трудно ми се струва излизането от дупката.

В най- дългия от отвесните тунели има и колан за обезопасяване, но точно на това място аз съм изпаднала в такъв шок, че коланът изобщо не ми дава чувство за сигурност. Поглеждайки нагоре, нямам идея как ще се кача до следващото ниво, започвам да повтарям своето традиционно „не мога”, но както вече споделих, няма връщане назад. Освен, че са отвесни, дупките, през които се провираме, са тъмни и се налага да се насочва осветление, което нашите водачи правят с особен ентусиазъм, особено когато дамите са с поли. Започвам да проклинам своето любопитство, което ме накара да не пропускам катеренето, за което предварително бяхме предупредени, че не е за страхливци. В този момент осъзнавам, че моето чувство на задоволство от това, че най- екстремното мероприятие за днес е приключило със слизането ни от балона, е измамно и това ново изпитание се оказва за мен много по- адреналинопокачващо. Нашият Индиана Джоунс помага да дамите и не пропуска да ги прихване през кръста и да се притисне в тях, където е възможно. Точно в този момент обаче това даже не ми прави впечатление и даже му благодаря за помощта. След известно време, което ми се струва като цяла вечност, най после излизаме на светло. Чувствам се крайно изтощена, гърдите ми едва удържат сърцето, което се мъчи да изскочи от там, а устата ми е така пресъхнала, че ми се иска да изпия цяла цистерна с вода. Докато се опитвам да утоля жаждата и да укротя сърцето си, и анализирам страховете си и своето безразсъдно поведение, забелязвам, че мъжът ми все още не е излязъл от пещерата. Зная, че обикновено помага на останалите, но въпреки това имам леко притеснение. Едва след като и той излиза навън, вече мога да си отдъхна.
   След това поредно вълнуващо преживяване за днес имаме нужда от заслужена почивка, затова в програмата ни е предвиден обяд за желаещите да успокоят емоциите и да възстановят силите си за следващите обекти. С известно притеснение установявам не за пръв път, че почти всичко от турската кухня ми харесва. Даже сладките неща, на които не съм запален фен, не мога да не оценя по достойнство.
Качваме се отново на автобуса и потегляме. Пред нас се възправя белия хребет на Ерджиес, загадъчен и някак мистичен като всичко наоколо.
 
   След още няколко спирки по маршрута, за част от които вече разказах, когато описвах скалните образувания и манастири в Кападокия, идва моментът, когато ще влезем в дервишката къща, за да наблюдаваме дервишкия танц „сема”. Колкото и да съм уморена от емоциите през този ден, нямам търпение да усетя магията на семата, за която толкова много бях чела и слушала предварително.   Влизаме в залата и притихваме в очакване. Правилото е по време на танца да не се ръкопляска. Първо излиза оркестърът, който в този случай се състои от четири инструмента, между които най- важни са флейтата Ней и барабаните. Отначало музиката като ритъм и звучене с нещо ми напомня на нашите тежки тракийски хора. След малко излизат дервишите, които ще танцуват пред нас. Най- напред върви учителят, а после останалите, които носят черни покривала над бялата си широкопола дреха. На главите си имат характерни шапки, които символизират надгробен камък. Всичко в облеклото и ритуала на дервишите е свързано със символика. Черната дреха е символ на смъртта, а бялата на кефина, с който се погребват мюсолманите. Самият танц символизира живота на човека от раждането до смъртта. Преди да започне танцът, дервишите скръстват ръце пред гърдите си в знак на смирение, след което хвърлят черните роби и започват въртенето. Посоката на въртене съвпада с посоката на въртенето на земята. Дясната ръка е вдигната нагоре, а лявата е насочена надолу и встрани. С дясната дервишът поема божествената енергия, която преминава през сърцето му и с лявата ръка я предава на хората. Започвам да имам усещането, че енергията от танца навлиза в мен заедно с вятъра, който се завихря из залата от полите на дервишите. Танцът има седем етапа, всеки от които има символично значение и всяко следващо въртене е по- бързо от предишното. В края на ритуала настъпва моментът, в който се пресъздава смъртта. Тогава дервишите отново обличат черните си дрехи над белите и отново се отдават на молитва. Раздвижвам ръцете и краката си и се чувствам точно като след медитация. Имам усещането за огромен поток енергия, който е преминал през мен. След като приключва ритуалът, част от дервишите излизат отново, за да ни направят едно кратко представление, което можем да заснемем, след което един от тях идва, за да отговори на многобройните ни въпроси, свързани с идеологията на учението, със символиката на танца и даже с личния живот на хората от ордена на Мевляна.

  Така приключва този интензивен и емоционален ден в Кападокия. Според моето лично мнение, това трябва да бъде заключителният ден на туристите тук, тъй като след силните преживявания на следващия ден впечатленията ни започват да бледнеят, но за съжаление в случая това не зависи от мен. В крайна сметка, точно няколко дни след пътешествието човек забравя точно кое след кое е следвало и остава общото впечатление за едно незабравимо преживяване и твърдото убеждение, че Кападокия е едно място, което си струва да бъде посетено. Въпреки че съм убеден патриот, не мога да не призная, че ако съберем всички скални образувания, с които се гордеем в България, и ги умножим многократно, едва ли ще постигнем невероятното разнообразие от форми, което човек може да види тук.

Вход

Последни коментари

.