ТАЙЛАНД - МОЯТА СБЪДНАТА МЕЧТА

месец ноември 2012 година 

ЧАСТ ПЪРВА


ОСТРОВ ПУКЕТ - ПЕРЛАТА НА АНДАМАНСКО МОРЕ

 

 

 

 

            Преди цели четиринадесет години една приятелка ми разказа за Тайланд. Тя беше очарована от тази страна, от нейната екзотика и усмихнати хора. Макар че тогава за мен пътуване до другия край на света беше химера, поне можех да мечтая. Казват, че когато човек много силно пожелае нещо, то се сбъдва. Вече наистина вярвам, че това е истина.

            Ноември за мен винаги е бил най- тягостният месец. Слънцето се усмихва все по- рядко, а студът прониква в костите и в душата. Дърветата вече са забравили ,че някога са били зелени, а съвсем наскоро са изгубили и златните си одежди и изглеждат тъжни, самотни и някак неприятно изненадани от разкритието, че вече са голи. Въздухът започва да мирише на зима, а мъглите засилват усещането, че лятото е безкрайно далеч. Вече почти не си спомняш предишната отпуска, макар че е била само преди три месеца, а до Коледа и Нова година има още много време и обикновено свързано с особено напрежение. Много дълги години съм се оставяла на инерцията на подобни мрачни мисли, но от известно време открих, че една почивка през ноември коренно променя нещата. Може би случайно, а може би не, моето мечтано екзотично пътешествие се случва точно през този месец.

            Преди около година съм започнала своите проучвания за туристически маршрути и програми в Тайланд. Случайно попадам на един форум, където чета ласкави отзиви за екскурзиите и почивките, които организира един българин, живеещ в Тайланд, на име Райко Матеев. Намирам сайта му и оставам очарована. Свързвам се с него и след една дълга, изключително делова, но и много приятна кореспонденция, с общи усилия успяваме да планираме едно разнообразно и интересно пътешествие, което да започва от остров Пукет в южен Тайланд, да продължава на север, през столицата Бангкок и втория по големина град Чианг Май Тайланд, и да достига чак до най- северната точка на страната- популярния Златен триъгълник. Определяме датите на пътуването така, че да започне след края на влажния сезон и едновременно с това да бъдем в Чианг Май по време  на традиционния фестивал Лой Кратонг, който се празнува най- пищно именно в този град. Въпреки рисковете на интернет общуването, при виртуалния контакт с Райко някак интуитивно усещам, че насреща ми стои сърцат и сериозен човек, на когото решавам да се доверя. Освен мен, съпругът ми Дилиян и неговата сестра Веселина, в групата се включват още 6 души, всички обединени от общата страст към пътешествията. Правим резервациите около 5 месеца преди пътуването. Междувременно Райко, след като поисква и получава съгласието ми, успява да събере още 10 желаещи да видят красотите на страната, която той обожава. И така, след дългото очакване най- после идва мигът на заминаването ни.

            Тази година ноември ни изненадва и ни изпраща с листа по дърветата и слънчево време, може би за да не ни е толкова трудно да се аклиматизираме в тропиците. Тръгваме от летище София и за по- направо първо кацаме в Букурещ. След известен престой излитаме отново и кацаме в Доха- столицата на Катар, където имаме около два часа престой. От прозореца на самолета успяваме да видим само, че прелитаме над един изключително голям и ярко осветен град. Очевидно е, че енергоспестяването тук не е на мода. В Доха се качваме на един доста голям самолет, който ми вдъхва доверие, но когато потегляме , установявам, че много бучи и често попада в турболенции. Дълго време не успявам да заспя. С Дилиян решаваме да изпием по уиски, вместо хапче за сън, след което сърцето ми си идва на мястото,  оставям пилота и Господ да си вършат работата и заспивам. Събуждам се след няколко часа, точно за закуската, която се предлага в самолета. Трябва да се признае на катарите, че разбират от добра храна и в техните самолети няма да останеш гладен и жаден.

            Докато закусваме, мониторите в самолета показват, че летим над Индийския океан и Индонезия. Навън отново е светло, но сме твърде високо над облаците, за да видя нещо. Отново за по- направо кацаме в Куала Лумпур, преди да  тръгнем отново на  север и да стигнем  до Пукет. Цялото това удоволствие ни отнема повече от 20 часа. След като излизаме от облачната в този момент Малайзия, започваме да виждаме ясно морето отдолу и очертанията на брега. Виждат се и тук там накацали малки острови. Всъщност не можем да преценим колко са големи, но придават на гледката особен чар.

            Пристигаме на летището на остров Пукет на 17.11.2555 г. Въпреки, че полетът ни се е сторил безкраен, очевидно е, че все пак не сме летели 543 години. Разликата идва от факта, че тук летоброенето започва от раждането на Буда, който е с малко повече от половин хилядолетие по- възрастен от Христос. Излизайки от летището, първото нещо, което усещаме е, че тук ноември не е това, което сме свикнали да бъде. Не че не сме психически подготвени, но в началото даже ми се струва, че трудно дишам. Това усещане обаче се променя веднага, щом влизаме в климатизираните минибуси, които нашият гид Райко е наел за посрещането ни. Той ни посреща с плодове, въпреки че както по- късно ни обяснява , тук традиционно посрещат гостите с цветя. Тъй като Райко все пак е българин, макар че вече 10 години живее в Тайланд, добре знае кое ще ни зарадва повече. Плодовете, които опитваме , са нещо съвсем ново за нас. Единият се казва мангустин и прилича отвън на още неомекнала мушмула, а отвътре- на чесън, но на вкус няма абсолютно нищо общо с нито  едно от тях, нито пък с нещо друго, което да ни е познато. Другият плод се нарича личи- малки бежовокафяви топчета, на които трябва да се избели кората и отдолу се показва нещо прозрачно и сладко, обвиващо твърда черна костилка.

 

 

Докато се придвижваме в доста натоварения трафик с ляво движение като  в Англия, Райко ни разказва за страната на усмивките и за нейния най- развит  курорт , остров Пукет, където в момента се намираме. След дългия полет още не можем да се опомним. Влизаме в хотела, украсен с типични източни мотиви. Фоайето е полуоткрито и пищно украсено в традиционен стил. Очевидно тайците държат на  красивото. Даже и пепелниците пред фоайето, от които пушачите в групата веднага се възползваме след цяло денонощие въздържание, представляват изрисувани делвички, украсени с пресни цветя.

 

 

            Докато се провежда регистрацията ни в хотела, усмихнати служители ни черпят с течност, която прилича на студен чай, но на аромат определено, според нашите разбирания, по- скоро се доближава до специфичния мирис на употребявани чорапи. Насилваме се да изпием няколко глътки, за да не обидим нашите домакини. Очевидно, представите за приятен аромат и вкус не навсякъде по света са еднакви.

Настаняваме се в широки и уютни стаи с мебели от естествено дърво. Първото нещо, което ни прави впечатление, е, че банята е отворена към стаята, леко преградена с дървени плъзгащи прегради. Можеш да си лежиш във ваната и да си правиш компания с човека, който е в стаята.

Веднага се възползвам от тази възможност, която след дългия път ми действа изключително ободряващо.

 

   Слизаме на  вечеря в местен ресторант и веднага оценяваме по достойнство тайската храна. Проверяваме и как са цените на алкохола и не оставаме доволни, тъй като виното, нашето любимо питие, е много скъпо. Тайландският климат не е подходящ за отглеждане на лозя и те се внасят от далечни краища на света, поради което цените им никак не са приемливи. В заведението се предлага местна  бира, която се сервира с лед. Другото питие на приемлива цена, за наше голямо учудване, е уискито. Няма как, ще трябва да се подчиним на местните порядки и през следващите две седмици да пием бира, вместо вино, и уиски, вместо ракия. След вечеря се прибираме в стаята и вървейки по открития коридор към нея , усещаме омайния дъх на жасмина и други екзотични цветя, които не познаваме. Още не можем да видим екзотиката с очите си, защото е тъмно, но я долавяме с обонянието си. Завършваме деня с по чаша наше вино, което никога не пропускаме да сложим в куфара си и веднага след  това заспиваме безпаметно, тъй като сме много изморени. Слава богу, стаите са климатизирани и се спи с одеало.

18-ти ноември

   Ставаме сутринта бодри и готови за нови приключения. Поглеждаме през верандата на стаята си и оставаме поразени от гледката. Градината на хотела е аранжирана като една истинска тропическа джунгла.

Без да губим време, веднага слизаме и се хвърляме в басейна.

Сутринта е свежа, макар че в този ранен час вече е топло. Всъщност влагата допринася за усещането за топлина, но ние някак бързо се аклиматизираме. Сега вече можем с всичките си сетива да усетим екзотиката, която още предната вечер сме доловили с обонянието и слуха си, и да й се насладим изцяло. В басейна плуват цветчета от растения, каквито никога не  сме виждали, но които са много нежни и ухаят невероятно.

 

            След закуска Райко ни посреща с  минибусите и потегляме на първата си обиколка на острова. Първо се качваме на едно, а после на още едно високо място, откъдето се вижда морето- навътре синьо, а близо до бреговете зелено. По повърхността се забелязват линии, за които нашият гид ни обяснява, че са подводни течения, които са много опасни, ако попаднеш в тях. Брегът е много разнообразен, с множество заливи с красиви бели плажове, а между тях- вдадени в морето носове. По- навътре започват зелени хълмове, осеяни с терасовидно разположени  сгради.

 

 

 

Райко ни прави предложение за едночасов плаж. Изразявяме предпочитание да продължим разходката си, да оставим плажа за по-  късните часове, тъй като по това време е много горещо и абсолютно неподходящо за белите ни тела. Екскурзоводът  приема нашето решение като разумно и продължаваме по програмата. Озоваваме се на местен цигански пазар, на който се продава всичко- от бижута и сувенири до риби и зеленчуци. Най- много сме впечатлени от рибите и морските дарове, които Райко, като един запален рибар , ни показва с вещина. За пръв път в живота си виждаме лангусти, огромни скариди, раци и най- различни представители на рибешкия род.

 

 

Плодовете и зеленчуците също са интересни, а най- интересното за нас е, че се предлагат едни и същи през цялата година. В Тайланд има три сезона- дъждовен, сух и горещ, но по нашите представи всички са горещи. През ноември е началото на сухия сезон, който идва след влажния. В момента всичко е много зелено и красиво. А цветята и цъфтящите храсти са навсякъде.

 

След като разглеждаме пазара, посещаваме обществена тоалетна, в която дребна възрастна тайландка събира стотинки. После Райко ни обяснява, че това е една от най- богатите жени на острова, чието семейство притежава ценни имоти в този район, които отдава под наем, а приходите се прибират от нея, като майка на фамилията. Доколкото успяваме да схванем, това е някаква своеобразна форма на матриархат. Външният вид на жената и ежедневните й занимания, свързани с поддържане на обществената тоалетна, са в пълен разрез с нашите разбирания за вида и заниманията на една богата дама, но очевидно тук европейската логика не е приложима.        

      

  Следващата ни спирка е 45- метрова статуя на Буда, която е все още в строеж, но вече се радва на осезаем туристически интерес. Компетентният гид ни разказва историята на Буда и ни запознава с характерните особености на „Теравада будизма“, наречен още „малката колесница“ ,който се изповядва в Югоизточна Азия.

Освен първата ни среща с изкуството, посветено на Буда, това е и място, откъдето се разкрива прекрасна панорама към голяма част от острова, защото се намира на висок обзорен хълм.

                                                

        

            В края на деня, почти на залез слънце, правим плаж и се потапяме в Андаманско море. Пясъкът на плажа е много ситен и бял, а водата топла и горчиво солена. Всъщност , точно на плажа, на който се намираме, водата не е с толкова силно изразен солен вкус, защото в единия край на прекрасния малък залив се влива река. Единственото ни неприятно откритие е , че и тук в морето плуват найлонови пликчета и опаковки от храна, както у нас, което ,за съжаление, явно е неизбежна последицата от развитието на туризма.

 

  Вечерта приключва с обилна вечеря, която се състои от огромен брой риби и морски дарове, които Райко подбира и поръчва за всички в ресторант, посещаван предимно от местни. По тайландска традиция масата трябва да бъде отрупана с храна и всеки да може да опита от всичко. Усмихнати сервитьори ни поднасят тигрови скариди, черен рак и най- различни и различноприготвени риби, между които и водещи по вкус в световните класации за риба.

 Масата е отрупана с изключително разнообразие от морска храна, каквото никога не сме виждали. Скаридите, освен приготвени, се предлагат и сурови ,като се потапят в специален зелен сос. След известно колебание решаваме да пробваме и с удивление установяваме, че за разлика от стридите, които сме опитвали и не сме одобрили, суровите скариди имат приятен вкус. Голяма част от ястията са люти, но очевидно за преобладаващата част от българите това не е проблем.  Лунният сърп, който наблюдаваме на небето, е обърнат с рогчетата нагоре, което се дължи на близостта ни до екватора, но в този момент, седейки около отрупаната маса, луната ми заприличва просто на една небесна чиния.

С Райко и неговата тайландска съпруга Ом, която също е заедно с нас през цялото време, приключваме вечерта в уличен бар. В него пее... Елвис Пресли... или поне човек, който много прилича на него, може би с тази разлика, че очите му са леко дръпнати, но това всъщност не се забелязва през очилата. Докато пее, около него ходят и лежат необезпокоявани кучета, които никой тук не закача, защото, според местните вярвания, това може да са преродени хора, даже близки роднини.  

 

            Пиша всичко това, но за съжаление, има неща, които не могат да се опишат. Няма как да опишеш с думи цялата красота, която виждат очите ти, ароматите, които усещаш, и звуците, които чуваш. И тъй като в момента, когато пиша тези редове, вече е много късно и мъжът ми Дилиян блажено похърква близо до мен,  крайно време е да си лягам, макар и да не се чувствам уморена. Очевидно е, че се уморявам само когато съм на работа.

 

19-ти ноември

            Ставаме преди 7 часа и въпреки че съм спала само пет часа , се чувствам готова за нови емоции. В 8  часа, закусили и готови, сме вече на рецепцията. Качваме се в минибусите и потегляме към следващите преживявания. Бусът спира на едно яхтено пристанище, откъдето  ще отплаваме за Phi- Phi островите. На местния език името на островите звучи повече като Пи- Пи, отколкото като Фи- Фи, както би следвало да се чете на английски. Нашият тайски гид се представя с името Joker и ни повежда с моторна лодка  първо към по- малкия от двата острова- Phi Phi Ley. Водачът на лодката е един воден джигит, който кара с бясна скорост, но за моя гордост, това почти не успява да ме уплаши. Първата спирка от днешния ни  тур е Maya bay- мястото, където е сниман филмът “Плажът“. Въпреки, че не съм най- големия фен на Леонардо Ди Каприо, малко преди пътуването съм гледала филма, знаейки, че е сниман в Тайланд , и съм си създала представа за едно невероятно красиво, усамотено място, с девствена природа- истински тропически рай.

            Пристигаме на въпросния плаж, където е сниман филма, и още от първия момент виждам, че моето мечтано девствено и усамотено място се е превърнало в една оживена туристическа дестинация, където гъмжи от тълпи туристи, а нашият скутер едва намира място да акостира на брега.

 

В първия момент даже не зная  какво да правя. Влизам в морето, излизам отново, но се чувствам така, сякаш някой е нарушил моето лично пространство с гъмжащото си присъствие. В следващия момент се замислям и си  давам сметка, че аз самата съм нарушител на личното пространство на всички останали хора, дошли със същите очаквания като мен, и решавам да приема нещата философски. От този момент нататък неприятното първо впечатление изчезва и забравям за тълпите и шума, започвам да гледам някак през хората и се озовавам там, на самотния плаж от филма- вече сме  само аз, морето и джунглата зад мен. А заливът е наистина невероятен- обграден отвсякъде с отвесни скали и свързан с останалата част от морето чрез тесен пролив, откъдето може да се промъкне само лодка. Водата е синьо- зелена и прозрачна, а когато навлезеш по пътечка навътре в острова,  се озоваваш в тропическа гора с буйна растителност, каквато не съм виждала до този момент, освен във филмите. Това усещане обаче трае твърде кратко, защото, навлизайки навътре в джунглата, не срещаш диви животни, а тълпи от хора, а вместо водопади и скали, виждаш табелка с надпис „тоалетна“. Отново се връщам в реалния живот и с рязък обратен завой аз и моите спътници- останалите изследователи на джунглата, се връщаме на плажа.


            Качваме се отново на моторницата и продължаваме към следващото преживяване от другата страна на острова. Моторницата спира навътре в един дълбок залив между скалите, където нашият местен водач ни обяснява, че не винаги може да се влезе, заради цикличността на приливите. Ние обаче сме късметлии. Предлагат ни да скочим във водата с маска и шнорхел и след кратки колебания се престрашавам. Никога в живота си не съм слагала шнорхел и затова предпочитам да използвам само маската.

 

От съображения за сигурност слагам и спасителна жилетка. Поглеждам във водата, но за съжаление тук явно дъното е твърде далеч и не се вижда никакъв подводен свят. Самият залив обаче е невероятно красив. Мястото, където сме, представлява тесен процеп между отвесни скали със зелена и кристално чиста вода.

 

             Качваме се отново на борда и правим втори опит в друга част на залива. Тук вече наистина има какво да се види. Под нас гъмжи от живот: корали и риби , обагрени във всички цветове на дъгата, такива, които съм виждала само в аквариум и такива, които не съм виждала и даже не съм си представяла, че съществуват. Най- интересното и за мен  самата е, че не изпитвам страх. Сякаш виждам  това на филм и нищо не може да ме докосне. Даже огромните бодли на черните тропически морски таралежи не ме плашат. Всъщност те  са и доста далеч от мен,  защото живеят по дъното, а дълбочината тук е може би около 3 метра. По- голямата част от нашата група е във водата. Само няколко дами не се престрашават, но чувайки нашите възторжени възгласи, две от тях решават, че не могат да пропуснат гледката. Но това преживяване заслужава по-  подробен разказ: Плувайки към моторницата, виждам, че доайенът на нашата група- Искра, смело се хвърля във водата, веднага след което явно се изплашва и започва да маха безпомощно, въпреки че е със спасителна жилетка. Райко, който до този момент ни наблюдава от лодката, вижда това, бързо слага своите маска и очила и се хвърля във водата със спасителен пояс, който успява да подаде на изпадналата в беда. След това с невероятно търпение и спокойствие започва да й обяснява техниката на плуване с такова оборудване и тя се успокоява и даже успява да види подводния свят и да възкликне възторжено.

 

           

По това време аз вече съм се качила на лодката и свалям маската си /шнорхел отново не съм се осмелила да използвам/ и докато се суетя напред- назад, виждам, че и Милена- втора от колебаещите се до този момент дами, решава смело да скочи във водата. Препасва стройната си фигура със спасителна жилетка, слага маската, лапа шнорхела и изпълнена с решителност, смело поема по стълбата. Само около минута или две по- късно обаче тя се връща на борда, едва успявайки да си поеме дъх от навлязлата в трахеята й вода. Как е успяла да преплува около носа на лодката и да се качи от другата страна, даже и тя самата вероятно не знае. Започвам да я тупам по гърба по стар български обичай, а тя, кашляйки и плюейки вода, заявява: „Това не беше по вкуса ми“, без да уточни, дали не й харесва плуването с шнорхел или просто не одобрява вкуса на солената вода. Малко след това на палубата гордо и с усмивка успява да се изкачи и Искра, която, въпреки първоначалните си опити за удавяне, е успяла, благодарение на подкрепата на Райко, да види морския свят под водата и се чувства изключително щастлива. По- късно, когато правим разбор на случилото се, единодушно стигаме до извода, че в крайна сметка всички ще запомним завинаги това преживяване.

След като разглеждаме рибарско селище, построено в самите скали, се отправяме към по- големия от двата Phi Phi острова, който се нарича  Phi Phi Don.

 

 

Първото място, което посещаваме на този остров, е „плажът на маймуните“. Тук моторницата не може да акостира, защото водата е твърде висока заради прилива, но спира близо до брега и от палубата успяваме да наблюдаваме номерата на нашите прароднини, които сякаш са обучени като циркови артисти да правят шоу на туристите.

            Време е за обяд. Той е включен в екскурзията ни и моторницата ни довежда до малък плаж с ресторантче и бунгала, където обядваме и закратко почиваме, след което се отправяме към последната точка от маршрута- Chicken island или в превод Пилешкия остров. Тук имаме около един час време за плуване и почивка. 

 

Островчето е малко, но изключително живописно. Гидът ни обяснява, че когато вълната Цунами е заляла Тайланд през 2004 година, тук всичко е било пометено. Местните хора успяват  да възстановят острова и да му върнат предишния чар. На плажа има чадъри и шезлонги, където можем да отпочинем след наситената програма.  Взели сме и маските и шнорхелите от лодката и този път решавам, че е подходящо да пробвам дали мога да плувам със шнорхел, защото дъното и тук обещава да бъде интересно. Оказва се, че това не е никак трудно, и след първоначалните плахи опити скоро се отдавам спокойно на удоволствието да гледам подводния свят продължително време, без да изваждам главата си навън.

 

След  кратко изследване на дъното, при което не оставам разочарована, се връщам на брега и се излягам блажено върху шезлонга с коктейл Май Тай, който тук се сервира в издълбан ананас, украсен със свежа орхидея. Това е прекрасен завършек на разходката за този ден.

           

20-ти ноември

            В този, четвърти ден от нашето пътешествие, по програма имаме почивен ден, но виждайки нашата жажда за емоции и оценявайки по достойнство позитивизма на групата, Райко решава да ни организира ново приключение. 

 

Той и една част от мъжете отиват за риба, а останалите отиваме на един остров, сравнително близо до Пукет, наречен Кораловия остров. Сутринта се натоварваме на лодки, но този път това не са комфортни туристически моторници с покривче и полузакрито помещение, а истински рибарски лодки с открит двигател и управление, снабдени с по три седалки и място за водача.

 

Още от първия момент  започвам да усещам, че вместо страха, който обикновено ме сковава в подобни случаи, изпитвам огромно удоволствие от преживяването. Просто не мога да позная себе си. Нашият лодкар си устройва състезание с водача на другата лодка, при което старото дървено корито буквално пори вълните и скача върху тях, а върху нас се изсипват не просто капки, а цял порой от морска вода. 

 

 

Акостираме на прекрасен плаж с бял пясък, чиста вода и за наша огромна радост- много малко туристи. На барчето е изписано с едри букви Banana beach, има шезлонги под сенки на тропически дървета и изобщо има всичко необходимо, за да се чувстваме прекрасно.

 

Райко ни е снабдил с няколко маски, шнорхели и плавници и аз почти веднага след пристигането ни решавам да пробвам новите си умения и се мятам в морето. Островът, на който се намираме, действително оправдава името си.

            

Под мен се разкрива невероятен морски свят във всички цветове на дъгата, рибите плуват навсякъде около мен, а аз се чувствам така, сякаш съм една от тях. Очевидно и те ме чувстват като една от тях, защото  никак не се плашат от присъствието ми. На моменти даже ми се приисква да погаля някоя рибка или корал, но Райко строго ни е предупредил да не пипаме нищо, докато плуваме, и аз спазвам заръката му, още повече че в нашето семейство вече имаме инцидент с убождане от морски таралеж в Червено море, който приключи, слава богу, успешно, само срещу 70 евро такса за лекар. Излизам на плажа и се отдавам на удоволствието, но тъй като очевидно всеки ден трябва да има поне по едно адреналиново преживяване и днес то се случва. Докато си седим, блажено излегнати върху шезлонгите, забелязваме, че на съседните шезлонги нещо става. Германците, които седят до нас и които малко преди това са ни демонстрирали знание на български думи, останали за спомен от черноморските им подвизи, подскачат като ужилени и надават вой. Близкостоящите Галя и Румен се втурват натам и до слуха ми достига една единствена дума: „змия“, която ми действа винаги безотказно. Настава истинска суматоха: Галя надава възгласи, но междувременно, въоръжена с фотоапарат, като истински безстрашен папарак успява да снима змията.

 

Румен се опитва да я изгони, помагайки на ужасените германци, аз и Дора /дама от групата, която се опитва да ме конкурира в състезанието „кой е по- страхлив“/ се втурваме в другата посока, устройвайки си състезание по спринтово бягане на къси дестанции.

/Снимка на Галя Дочева/

 

По това време няколко местни жители зад нас ни наблюдават с нескрит интерес и удивление, явно недоумяващи  какво толкова страшно има в това, змия да се появи на плажа. Малко по- късно Румен обяснява, че влечугото се е вмъкнало в дупка под  шезлонга на германеца, след което за мой ужас установява, че под моя шезлонг има същата такава дупка. Докато се суетя и не смея да седна, Румен запушва с камък и пясък дупката под моя шезлонг и заявява, че проблемът е решен, но аз и околните дами дълго време не се чувстваме напълно убедени в това. Слава богу, змията повече не се появява и обстановката се успокоява. И тъй като емоциите очевидно трябва да се редуват, следващата е приятна.

 

Оказва се, че когато държиш с ръка във водата парченце хляб, рибките на ята идват да се хранят от ръката ти. Прекарваме остатъка от деня в безметежно плажуване, изследване на морския свят и сладки приказки и времето минава неусетно.

           

Навръщане ни очаква ново преживяване. Една от двете лодки, с които трябва да се придвижим до брега ,се разваля и се налага другата да я влачи на буксир. Особено сложно се оказва акостирането и въпреки че водачите са много опитни и знаят какво правят, накрая се налага да помагат и пасажерите.

 

За щастие, повредената лодка е тази, в която се намират единствените двама мъже, участващи в плажната група, и в сюблимния момент единият от тях- Румен, като Ташунко Сапа от филма „Винету“, гребейки с дървена талпа, успява да доближи лодката до брега. По същото време пристигат и рибарите, неособено доволни, защото вместо очакваните 30, са уловили само 4 килограма риба, но какво да се прави, риболовът е въпрос на шанс.

 

 

В крайна сметка, както отдавна съм се убедила, при риболова е по- важна тръпката на очакването, отколкото самият резултат. Слабият улов обаче се компенсира с много приятна изненада.

 

Вместо риба, на въдицата на Дилиян се е закачил невероятно красив корал в любимия ми оранжев цвят, който съпругът ми е донесъл, за да му се насладя, след което да го хвърлим обратно в морето, за да му дадем шанса да остане жив.

           

За да си осигурим порядъчно обилна вечеря, си купуваме от пазара на Равай биич допълнителни количества риба и морски дарове. Райко успява да се спазари с персонала на местното заведение да приготвят храната ни, както и да си внесем собствен алкохол срещу дребна такса, знаейки колко е важно това за българина. Докато се приготвя вечерята, се наслаждаваме на прекрасния тропически залез и все по- силно се убеждаваме, че вече сме лудо влюбени в тази страна и нейната природа. След като насищаме очите си с красота, се отдаваме на насладата да опитаме различни, една от друга по- вкусни благини от морето, които местният готвач е приготвил майсторски. Разбира се, най- вкусна се оказва рибата, която са уловили нашите момчета. Така завършва поредният ни ден на острова, където, поради многото натрупани за кратко време емоции и впечатления, вече имаме чувството ,че сме били цяла вечност.

 

21- ви ноември

            В този ден отново имаме организирана екскурзия, този път до Националния парк на Тайланд -Панггна, до острова, станал известен като Остров на Джеймс Бонд, след представянето на филма „Мъжът със златния пистолет“ /1974 г./. Минибус на фирмата, организатор на екскурзията, ни поема от хотела и ни отвежда до пристанището, откъдето ще тръгнем.  Завързват ни по едно конче на ръката, цветът на което определя  на кой кораб трябва да се качим. Потегляме от пристанището и след около 30- 40 минути започваме да виждаме малките острови, които напомнят с нещо за нашите побити камъни, с тази разлика, че са побити в морето. 

 

 

Поради факта, че на повечето от островите не може да се акостира, тъй като представляват просто стръмни скали с буйна растителност, начинът да ги разгледаш отблизо е с помощта на кану. Поради това на първата спирка на нашия круиз  корабът пуска котва в морето и ни натоварват на малки надуваеми канута, в които има място най-много за двама души и водача. Водачите са чаровни и усмихнати тайландски момчета, които докато ни возят, ни показват  особеностите на пейзажа и ни забавляват с шегички и остроумия. Нашият водач , който се представя като Ен, веднага спечелва сърцето ми като ме пита  дали с мъжа ми сме на меден месец, след което ми прави снимка през листо с изрязано в него сърчице. 

 

 

Кануто преминава през пещерни галерии, след което отново излиза на открито и се озоваваш в един рай от тропическа растителност и скали. По време на водната ни кану разходка на места се преминава през тесни процепи в скалите и тъй като двамата с Дилиян  сме доста по- едри от тайландците, имам чувството че сме разпънали надуваемата лодка и тя едва се промушва на тесните места. Нашият водач се шегува, че сме хванали голямото кану. 

 

           

След емоционалната разходка се връщаме на кораба, но за кратко. На следващия остров отново слизаме в канутата и се впускаме в приключението. За мен преживяването е страхотно, но едва по- късно разбирам, че не за всички е било такова и на второто слизане две от нашите дами са останали на кораба. Отново похвалвам себе си мислено, че някак си съм успяла да оставя страховете си в България или просто толкова много се радвам на преживяванията, че положителната емоция е по-силна от страха. 

 

 

Когато отново се качваме на кораба, там е сервиран обяд, който поглъщаме с удоволствие, защото емоциите очевидно засилват глада.

 

            Третата ни спирка е островът на Джеймс Бонд.

Отново слизаме от кораба, но този път се прехвърляме на тъй наречените дългоопашати лодки. Прекачването е доста екстремно, а пристигайки на брега на острова, лодките почти се блъскат една в друга, за да се доберат до сушата. Слизането е още по- екстремно. От задната част на лодката, прескачайки облегалките и вървейки по пейките , стигаш до носа, където се изкачваш по стръмна плоскост,която е  хлъзгава. Вървящата пред мен Веси се подхлъзва, джапанката и се къса и само по една   щастлива случайност не се строполява обратно на палубата. Слава богу, повече инциденти не се случват и всичко приключва добре. Островът на Джеймс Бонд се превръща в поредното ми разочарование, породено от огромния туристически наплив. Още когато слизаш от лодката, се озоваваш пред дълга редица сергии, на които се продават какви ли не джунджурии.

 

Преминавам бързо, за да достигна до желаната гледка, станала много популярна, благодарение на филма- трапецовиден карстов остров, обърнат с тясната страна надолу- истински природен бисер. Американската филмова индустрия очевидно е допринесла много за развитието на туризма в Тайланд, но за съжаление, нещата имат и обратна страна. Този път не успявам да се абстрахирам от лудницата наоколо, правим си няколко снимки от различни страни, слизаме до малкото плажче, криещо се под скална стряха, след което се връщаме обратно при лодките, а оттам- със същото опасно упражнение- отново на кораба.

 

           

Четвъртата спирка е близо до един малък плаж, до който обаче корабът не може да достигне. Можеш да скочиш от кораба в морето и да плуваш или пък да се опиташ да управляваш кану. Второто ми се струва неразумно, но и без това се оказва, че канутата са изчерпани, а плуването също не е по вкуса ми, тъй като в тази част водата е доста мътна и след кристалните води от предишните дни не си струва мокренето. Навръщане голяма част от групата се събираме на предната палуба на кораба, Райко, както винаги, има какво интересно да ни разкаже и се забавляваме превъзходно.

            Прибираме се около 19 часа вечерта и решаваме най- после да опитаме едно от нещата, с които тази страна е най- известна- тайландския масаж. Аз и Весето не се престрашаваме да опитаме истинския тай масаж, при който съм чувала, че те огъват и усукват и че е доста силов и болезнен и си поръчваме масаж с масло. Дилиян, Галя и Румен решават да пробват комбинация от  двата. Въвеждат ни в уютно ароматизирано помещение с дюшеци, поставени на пода, завити с цветни чаршафи. Ухае приятно и звучи тиха източна музика. Затварям очи и се отдавам изцяло в ръцете на умелата малка женичка, която ме довежда до върховете на насладата. Не усещам как изминава един час и ми се иска много  скоро да изпитам отново това невероятно удоволствие, но програмата ни е доста натоварена и не се знае кога ще стане това. Тази вечер, след всичко, което сме преживели през деня, не ни се  ходи на ресторант. Купуваме си храна и вечеряме в хотела. И докато хапваме и пием последните запаси от българско вино, навън руква пороен дъжд. Дилиян бързо облича банския си и хуква навън. Аз твърдо заявявам,че навън гърми и не показвам носа си от стаята. Мъжът ми, известен с прозвището „Шамана“ сред нашите приятели, застава под топлия дъжд и поглеждайки отгоре ти се струва, че наистина извършва шамански ритуал. Малко му завиждам, но този път страхът ми надделява. Страхът от гръмотевици очевидно е един от тези, които  още не съм преодоляла.

            Това е последната ни нощ в Пукет и след всички преживявания тук  не сме успели да се наситим на това невероятно място, но ни крепи мисълта, че по- голямата част от пътешествието ни все още предстои и следващата спирка от нашия маршрут е  столицата на Тайланд-космополитният Бангкок.

 

22-ри ноември

            Шаманските заклинания на Дилиян от предната вечер явно са подействали и днес отново е слънчево и можем да направим последен плаж преди заминаването. Решаваме да отидем да видим плажа Ката, в непосредствена близост с който се намира нашият хотел и до който така и не сме успели да стигнем до днес  поради наситената си програма. Плажът  се оказва прекрасен- широка пясъчна ивица с бял и ситен пясък и кристално чисто море. Малко по- навътре в морето има островче, което допълва пейзажа. Прощаваме се с Андаманско море с надеждата, че му казваме довиждане, а не сбогом. В 11 часа сме на рецепцията, готови за път.

 

 

 

Екскурзии в Тайланд

http://www.thailand.rodipex.com/ 

 
   

Текст: Маргарита Илиева /Марта/

Фотоси: Дилиян Иванов /Шамана/

Коментари   

 
+1 #1 Пътешественик 03-03-2013 17:49
Една чудесна възможност за околосветско пътешествие, макар и виртуално! :-)
Цитиране
 

Вход

Последни коментари

.