Тайланд - Моята сбъдната мечта

месец ноември 2012 година 

ЧАСТ 3

 

Чианг Май и фестивалът Лой Кратонг

26.11.
Пристигаме с около час и половина закъснение, за което Райко ни обяснява, че е напълно в рамките на нормалното за тайландските железници. Чианг Май - последната спирка от нашия маршрут, е вторият по големина град в Тайланд и столица на бившето кралство Лана, съществувало от 13 до 16 век. Градът е с около един милион жители и тъй като преобладаващото строителство е ниско, се разпростира на цели 80 км. дължина и 40 ширина. Пътувайки към хотела си, успяваме да видим, че централната улица, на която се намира хотелът ни, вече е украсена за фестивала Лой Кратонг и това ни създава настроение.

 

   

    В Бангкок някак бяхме забравили, че всички в Тайланд се усмихват. Явно големият и забързан град е променил жителите си и оставил отпечатък на лицата им. Тук обаче отново сме в Страната на усмивките. Климатът на север е различен - времето е приятно топло и не толкова влажно. Всъщност като че ли попадаме в една трета, съвсем различна страна от предишните две. Това разнообразие от впечатления оставя усещането, че в Пукет сме били поне преди година. 

    Пристигаме в хотела си, бързо се освежаваме и веднага тръгваме на екскурзия в околностите на Чианг Май. Качваме се високо в планината Дой Сутеп, където живее племето Hmong /произнася се Монг/. Основният поминък на племето в миналото е бил производството на опиумен мак, а след забраната му през 50-те години на миналия век племето се занимава със занаяти и търговия. Преминаваме около пъстрите сергии, на които се продават цветни и грабващи окото неща- дрехи, чанти, сувенири. Тъй като до този момент, по препоръка на Райко, сме се въздържали от пазаруване, което е цяло геройство, предвид че групата е предимно женска, тук се отдаваме на удоволствието от пазаруването с пълна страст. Никога не съм можела да се пазаря, но след няколко опита тук установявам, че всъщност това носи особена тръпка. Малко по- нагоре, след като редичката със сергии свършва, навлизаме в една прекрасна градина, пълна с цветя, едно от друго по- пъстри.

 

   

   

    Между цветята обаче се крие и нещо друго- една лехичка опиумен мак, който е оставен за атракция след забраната му от правителството. Райко ни разказва как се извлича опиумът. Процесът се нарича „доене на мака“. Точно под цвета има една удебелена част, която се прорязва. Именно там се крие веществото, причинило толкова много беди на света.

  

 

    Следващата забележителност за днес е Златният храм, построен високо в планината Дой Сутеп над Чианг Май. От паркинга до манастира се стига с кабина, движеща се върху релси и изкачваща се стръмно нагоре. Събуваме обувките си и влизаме в храма. Тук храмовете не представляват отделна постройка, а група от различни по вид постройки с ритуално значение,както и такива, в които живеят монасите. Около тях има статуи, места за палене на свещи, градини и всичко е украсено пищно в източен стил. Още при влизането ни в храма оставаме поразени от неговото златно великолепие. Първото нещо, което грабва погледа, е златната ступа. 

Ступата в будистката религия е важен символ. Според легендата, когато учениците на Буда го питали „Как да те славим учителю?“, той не казал нищо, а само обърнал една купа за ориз с дъното нагоре. Какво е искал да каже Буда, до ден днешен никой не знае, но неговите последователи почнали да строят в храмовете си ступи с формата на обърната купа за ориз. Непосредствено до златната ступа в този храм стои златно нещо, което много прилича на чадър, но всъщност това е символа на дървото Бодхи- дървото, под което Буда получил своето просветление. Както в повечето храмове, така и тук има множество статуи на Буда.    

    Обикаляйки храма по посока на часовниковата стрелка, както е прието в будисткия канон, стигаме до една постройка, вътре в която стои монах, напяващ мантри на молещите се и ръсещ ги със светена вода. Решавам да се приближа до монаха, за да усетя енергията на мястото и ритуала. Влизам навътре и в един момент падам на колене, както правят будистите, защото не е позволено да стоиш пред монах или пред статуя на Буда прав. Приближавам се и затварям очи, за да усещам водата, която пръска монахът, и да чувам мантрите, които пее.

   

Въпреки че това е съвсем чужда за мен религия, изживяването е доста силно. Забелязала съм, че във всеки храм, независимо на коя религия, и във всеки религиозен ритуал има особена енергия. Пускам една банкнота като дарение в касичката на монаха, както правят останалите около мен, и на заден ход се придвижвам към изхода. Когато си близо до статуя на Буда в храм, не трябва да се обръщаш с гръб към нея. Това можеш да направиш едва когато се отдалечиш достатъчно. Продължаваме обиколката на храма. Виждаме монах, който стои сред прекрасна градина, но когато всички вадим фотоапаратите, той побързва да се прибере. Повечето монаси явно не обичат да позират пред любопитните туристи. Най- много се пазят от жени и докосването до жена им е абсолютно забранено. Затова не е чудно, че монасите бягат от нашата предимно женска група като дявол от тамян. С монах или без монах, градината е толкова красива, че на воля се отдаваме на фотографското изкуство. На едно място се открива прекрасна гледка към целия град. Спираме да починем и после продължаваме. Искаме да останем тук много дълго време. Не можем да се наситим на красотата на това място. Опитваме се да го запечатаме в снимки, но за съжаление те не запазват енергията, която се излъчва от всичко тук. Не знам защо, но храмовете в Бангкок, макар и най- свещени за тайландците, не успяват да ме докоснат със своята енергия. Дали защото гъмжи от туристи, или по друга причина, не зная. Тук туристи също не липсват, но са далеч по- малко, а и като че ли в сърцето на планината усещанията са различни. За съжаление, както винаги, времето ни е ограничено и трябва да се прибираме в града, а той вече е празнично украсен и из въздуха витае очакването за фестивала Лой Кратонг- основното събитие, заради което точно по това време сме дошли в Тайланд.


27.11.
    Сутринта Райко се появява с новина за промяна на програмата, тъй като, за разлика от информацията в Google, местните хора твърдят, че фестивалът започва днес, а не утре. Райко е склонен да им се довери, макар и с едно на ум, но все пак вместо на дъгата екскурзия до северната граница в този ден правим един изключително разнообразен и вълнуващ тур в околностите на града. За мен този ден е особено емоционален, защото една от атракциите е яздене на слонове, нещо, за което винаги съм се чудила дали ще съм способна да направя, ако ми се отдаде някога подобна възможност. Но нека да вървим по реда на събитията.
Най- напред посещаваме мястото, където могат да се видят жените жирафи. Според обичаите на племето, още докато момиченцата са малки, на шиите им се поставят метални пръстени, които постепенно се увеличават. Така шиите на жените постепенно се удължават и достигат неестествени размери. Това странно схващане за красота според нашето мислене изглежда жестоко, но жените, които виждаме, са усмихнати и не изглеждат нещастни. Преминаваме покрай сергиите, на които те продават своите произведения- предимно тъкани шалове в невероятно красиви цветови комбинации. До жените стоят и няколко малки деца, като тези от женски пол са със същите, макар и по- малко на брой пръстени по шиите си. Свикнали да бъдат туристическа атракция, те се усмихват и позират на нашите фотографи.

 

.

Тук има и представители на друго племе, което Райко назовава като „Лису“ и обяснява, че според обичаите на племето къпането е вредно и те никога не го правят. Странно, но в околността не се разнася неприятна миризма. Явно тези хора имат друг начин да почистват тялото си.   

 

Отново се отдаваме на страстта си за пазаруване и успяваме за пореден път да учудим с това жената на Райко- нежната тайландка Ом. Нейното присъствие винаги се отразява много добре на групата ни, защото тя е местна, а всички останали сме „фарланги“ /така казват тайците на чужденците/. С помощта на Ом успявам да си купя блуза на тройно по- ниска цена от предлаганата. За шалчетата решаваме да не се пазарим, защото са наистина много красиви и защото ни обхваща непреодолимо желание някак да помогнем на тези жени, които са толкова мили и излъчват невинна чистота.
Следваща ни спирка е атракционен туристически комплекс в близост до тайландско село. Започваме с яздене на волски каруци.

 

 

Това за нас не е чак толкова голямо преживяване, защото волове и каруци сме виждали и у нас, но по- интересно е разглеждането на селото, през което преминаваме. Повечето къщи са скромни, но чисти и спретнати. Най- голям смях предизвиква къща със сламен покрив, до която стърчи модерна сателитна чиния.
Каруцата ни оставя на една платформа насред полето. Чудим се накъде да поемем, а в това време идват и останалите от групата. След известно озъртане и суетене разбираме, че единствената посока, в която можем да тръгнем, е около редичка сергии, намиращи се близо до платформата. Следва нова вълна от шопинг емоции.
   Ето че идва моментът, който очаквам със смесени чувства- язденето на слон. Върху гърбовете на животните са монтирани дървени седалки, на които се качваш от специална платформа, построена на височината на слона. Когато туристът седне в седалката, водачът му помага да се обезопаси с дървена летва, която играе едновременно ролята на колан против падане и на дръжка. Като цяло, атракцията е добре организирана и обезопасена, но съчетава два от моите страхове- от животни и от височини. Както винаги обаче меракът ми е по- голям от страха, затова нямам даже и миг на колебание дали да се подложа на това изпитание. Когато идва моят ред за качване, сърцето ми започва силно да бие, но няма време за излишно мотаене, защото и други желаещи чакат отзад. И така- мечка страх, мене не, прекрачвам от платформата към седалката и ето че вече съм на гърба на слона, а до мен сяда Весето, която проявява значително повече смелост. Първите няколко крачки, докато свикнеш с люлеенето, са особено емоционални. Разбирайки по моите ,ох и ах, че се страхувам, нашият водач с бясна скорост, доколкото е възможно такава да се развие от слон, поема напред. Въпреки че преди нас са се качили няколко души от групата, ние ги изпреварваме и вече сме на челна позиция. По пътя ни са подредени малки сергийки, където продават банани и тръстикови пръчки, с които туристите могат да хранят слоновете. Първоначално отказвам да се възползвам от тази възможност и то не от нежелание да направя добро дело за животното, а от страх, че слонът ще обръща хобота си назад, към нас. Моята мотивация обаче очевидно остава неразбрана за водача, който още по- силно сръчква слона, в резултат на което на следващото място, където е възможно, купуваме банани и захарна тръстика.

 

 

Отношението рязко се променя, но водачът ни не спира да си прави шегички с мен, хващайки ме за крака или показвайки ми паяк, висящ от дърво. Най- тежкото изпитание за мен е слизането по стръмния бряг към реката. Забелязвам, че и Весето, която седи до мен, доста здраво е сграбчила пръчката пред себе си и е спряла да говори. Слонът смело нагазва в реката и започва да върви из нея. 

 

 

През цялото време се чудя къде да дяна краката си, защото ми се струва, че не бива да стъпвам на гърба на слона, за да не му създавам дискомфорт. Едва по- късно си давам сметка, че дебелината на слонската кожа е пословична и животното едва ли би усетило моите крака върху гърба си. В този момент обаче така съм изгубила ума и дума, че изобщо не мога да мисля с главата си. Постепенно свиквам с клатушкащото движение и започвам да се успокоявам, но,разбира се, точно тогава атракцията приключва.

 

 

След като ни оставят на платформата за слизане, се запознаваме с красавицата на местния слонски отбор, която е не само красива, но и дружелюбна. Най- смелите пробват да се полюлеят на хобота на животното, след което всички минаваме под слона в името на вечната младост, която ни обещава поверието.    Организаторите явно са преценили, че на такива страхливки като мен им трябва малко време да дойдат на себе си и са предвидили обядът да бъде точно след тази атракция. Нахвърляме се върху храната с настървение, както винаги. Тайската кухня вече леко е започнала да ни омръзва, но това не ни пречи да поглъщаме обилни количества от нея. В това отношение също сме успели да впечатлим фината тайландка Ом. Докато обядваме, започва да вали, при това доста силно, но тук това е нещо обичайно и никой не се впечатлява. Следващото приключение, което ни се предлага, е плаване със салове по реката. Когато се качваме на саловете, ни раздават типични за тази част на света сламени конусовидни шапки, облечени с найлон, които скриват главите и пазят част от раменете ни. Въпреки това и въпреки дъждобраните, които преди това сме облекли, след слизането от сала сме съвсем мокри. Това се дължи отчасти на дъжда, а отчасти на факта, ча самият сал е полупотопен във водата и краката ни газят в нея.

 

 

След всички тези емоционални преживявания напускаме комплекса и се отправяме към следващата ни атракция за деня- маймунско шоу, което е приятно и весело и което Райко съвсем разумно е избрал за нас, вместо другите предлагани в района представления с тигри и крокодили. Номерата, които правят с маймуните, са забавни. Нашите прародители могат да берат кокосови орехи, да карат колело, да позират за снимки и даже да познават числата. Последната атракция за днес е посещение на ферма за орхидеи, за която мога да кажа само едно нещо - невероятна феерия от багри и аромати. Орхидеите, които при нас се гледат с толкова мъка, в Тайланд растат свободно навсякъде. Няма никаква философия в отглеждането им, защото просто това са условията, които им харесват. Все пак изкушението е голямо и аз не пропускам да си купя няколко коренчета в специален гел, които да се опитам да отгледам в домашни условия у дома.

 

 

 

    Прибираме се в града и след кратка почивка тръгваме към реката, където ще пуснем да плават нашите „кратонги“- така се казват кошничките с цветя и свещи, които хората пускат да плават по време на фестивала. Оттам идва и името Лой Кратонг. Когато пускаш кошничката, си намисляш желание, което задължително се сбъдва. Както във всяка религия, в будизма също има противоречия. Един от основните постулати в учението на Буда е, че човек трябва да се опитва да ограничава желанията си, защото неосъщественото желание води до страдание. Противно на това, много от ритуалите тук са свързани именно с изказването на желания. Но всъщност, няма нищо учудващо. Да желаеш е толкова дълбокоприсъщо на човешката природа, че вероятно само свръхчовек като Буда би могъл да си наложи подобно ограничение. 

 

 

След кратонгите идва ред на фенерите, които с помощта на будистки монаси от близкия храм пускаме във въздуха. Фенерът представлява голяма торба от оризова хартия, върху отвора на която на преплетени пръчки се монтира горящ пръстен. Когато се запали пръстенът, торбата, обърната с дъното нагоре, се пълни с горещ въздух и полита към небето. На горящия пръстен се закачат пиратки и фойерверки, които започват да гърмят и светят след издигането на фенера. Пускането на фенера в небето става от цялото семейство и се прави за здраве и благоденствие и също е свързано със сбъдване на желания.

 

 

 

Прави ни впечатление, че около реката има малко хора и вместо очакваните хиляди фенери в небето виждаме само своите. Това кара Райко дълбоко да се усъмни, дали днес е точният ден, в който се провеждат тези ритуали. Оказва се обаче, че тук никой със сигурност не може нищо да каже, което кара Райко да възкликне: Amazing Tayland!

28.11.
  Днес е дванадесетият ден от нашата екскурзия и първият, свободен от туристическа програма. С пълно единодушие нашата бойна тричленна семейна група решава, че не сме се наситили на будистки храмове и ще посветим сутринта на тях. Нашият хотел се намира в непосредствена близост до стария град и се насочваме натам. Храмовете тук са многобройни и ние влизаме във всеки, който се намира на пътя ни, защото са един от друг по- пищни и красиви. В един от храмовете няма никакви хора и решаваме да влезем в главната постройка, която според източници, които съм чела предварително, се нарича „бот“. Потапям се в тишината на храма и отново усещам неговата енергия. Голямата статуя на Буда пред мен ме гледа със своите полупритворени очи и сякаш наистина ме вижда.

 

 

Влизаме от храм в храм. В един момент започвам да се шегувам, че приличаме на будистки поклонници. Всъщност Лой Кратонг очевидно е религиозен празник, защото освен че цари голямо оживление, във всеки от храмовете ни канят да дойдем вечерта на церемония. В един от храмовете виждаме интересен ритуал. Процесия от хора с дарове в ръце обикаля храма като при нас на Великден, но с това се изчерпват приликите с нашия ритуал: Зад процесията върви оркестър с ударни инструменти, който създава невероятно настроение. Това се вижда и по лицата на хората. Младият монах, който говори по микрофона, също е усмихнат, а думите му, макар че не разбираме тайски, звучат весело и приповдигнато. Всъщност през целия ден в града цари празнично настроение. Учениците в дворовете на училищата пускат огромни цветни балони, които се вдигат в небето на принципа на фенерите, но много по- трудно поради внушителния им размер.

 

 

  След един крайно неуспешен опит за шопинг, при който преминаваме огромни разстояния, без да намерим подходящо място за пазаруване, отиваме на масаж, като този път вече твърдо си поръчваме тайландски масаж. Мястото, където го правим, очевидно не е толкова туристическо, защото масажистките не са извадени от журнал красавици, а яки тайландски лели, които срещу смешна цена, равняваща се на около 11 лева, ни разкършват кокалите цял час и половина.

  Вечерта имаме официална гала вечеря в хотела. Това, което установяваме за пореден път тук е, че обслужването на клиенти в ресторантите и правенето на сметки не е сред силните страни на тайланците. Тъй като навън е пълно с народ и групата не може да се движи заедно, ние решаваме да тръгнем самостоятелно. Тази вечер е втората вечер от шествието, което се провежда по време на карнавала. Прибирайки се към хотела, предишната вечер наблюдавахме първата част от шествието. Освен тайландки, в този ден в шествието участват и представителки на околните държави. Източни красавици, облечени в блестящи одежди представят държавата, от която са, фирмата или университета, към който принадлежат. Всеки от участниците е проявил изключителна фантазия и умение, за да сътвори тази красота. В тази вечер къв небето наистина летят стотици фенери. Въпреки че вече сме пуснали фенер предишния ден, решаваме, че ще го направим отново и по пътя на процесията отиваме на мястото, откъдето виждаме, че излитат най- много светещи фенери. Този път сами и без чужда помощ успяваме да издигнем фенера високо в небето, след което отново се отдаваме на насладата да гледаме красавиците до края на великолепната процесия. 

 

 

29.11.
  За този ден е планирана последната ни екскурзия, която предвижда пътуване до най- северната точка на Тайланд- Златния триъгълник. Това е тройната граница между Тайланд, Мианмар /бивша Бирма/ и Лаос. Мястото е известно като Златния триъгълник, защото в исторически план е свързано с пътя на опиума, който се е продавал на цената на златото. Първата спирка от маршрута ни е частният ризорт на госпожа Ом, който й е останал в наследство от покойния й съпруг- прекрасно усамотено място в планината с малки комфортни вилички, около които тече буйна река. Когато се движим през планината, забелязвам, че пейзажът тук е съвсем различен от този в Бангкок и Пукет. Палмите и другите тропически видове, характерни за пейзажа на Южен Тайаланд, тук отстъпват място на субтропическа растителност. Климатът също е коренно различен. Лепкавата влажна горещина е заменена със свеж въздух и изключително приятна за тялото температура. Следващата спирка от маршрута ни е място с горещи гейзери, където е разположен и пазар за бижута и сувенири.  Бихме могли да се мотаем по сергиите и цял ден, но времето ни притиска, защото разстоянието от Чианг Май до Златния триъгълник е около 200 км.
   Около обяд пристигаме до Бялата пагода- следващата забележителност от нашата програма за днес. Този храм, построен от съвременен творец, е едно невероятно произведение на изкуството.

 

 

Вярващите тайландци не го харесват, тъй като се отклонява от канона и съдържа някои сатанистки елементи- глави, висящи по клоните на дървета, ръце, излизащи от земята като от пъкъл, и разни други творчески волности. Това обаче не е пречка будистки монаси да посещават храма. Виждаме ги наоколо и те представляват радваща очите гледка с оранжевите си роби на белия фон.

 

 

 

Будистката религия очевидно дава свобода на въображението и не ограничава творците в канони. Няма опасност и храмът да не бъде осветен от някой върховен глава на църквата, защото при Теравада будизма такъв няма. Няма и ритуал, подобен на освещаването, характерно за християнството. А дали храмът носи дух и енергия, това е въпрос на лично усещане от поклонниците. Според нашата приятелка Ом в този храм няма дух. За нашия небудистки поглед обаче той представлява една истинска феерия в бяло, наподобяваща дантела, обшита със сребърни нишки. Отвътре храмът все още не е завършен и виждаме самия автор, който продължава да твори върху стените. На вече изографисаната стена могат да се видят космически кораби и изображения на героите от известни комикси от рода на Спайдърмен и Супермен, които вероятно са в разрез с религиозните схващания на местните, но за нас, туристите, това е просто произведение на изкуството и като такова го оценяваме по достойнство. 

Напредваме към следващата и последна точка от програмата- Златния триъгълник. Пътищата в Тайланд са добри и поддържани, но тъй като в случая не се движим по магистрала и преминаваме през много населени места, придвижването става по- бавно, отколкото би ни се искало. Стигаме до целта в късния следобед и най- напред посещаваме музея на опиума. Това е бивша частна сбирка, подарена на държавата от собственика й- местен учител, и превърната в музей. Чрез макети е изобразена технологията на производство на опиум, а колекцията съдържа огромен брой пособия, свързани с производството, търговията и употребата на опиума- естествения родител на морфина и хероина. В една от витрините има везни, наподобяващи медицинските, от едната страна на които се е поставяло веществото, а от другата- същото количество злато, тъй като цената на двата продукта е била равностойна. Опиумът е бил основен източник на доходи за местната аристокрация и основен поминък за населението в Северен Тайланд до 1956 г., когато кралят въвежда забрана за производството и търговията с него. След излизането от музея се отправяме към самата тройна граница, която е естествено образувана от водослив между реки. На тайландския бряг, на който се намираме, седи в поза лотос огромен позлатен Буда, изобразен съгласно тайландската традиция, високоиздигащ се над платформа във формата на кораб.

 

 

Зад него е направена атракция- отново Буда, но така, както се изобразява от китайците- дебел и усмихнат, свързан със система от канали, по които пускаш стотинка, тя влиза в коремчето на Буда и чуваш смеха му. Трудно ми е да си представя подобен шарж с божественото създание, в което вярваш, но тъй като тайландците не уважават китайския будизъм и свързаните с него изображения на Бога си, това не е проблем за тях. 
   Колкото и да не ни се иска, този ден, а и цялото ни пътешествие са към своя край. Вече се здрачава, а ни чака дълъг обратен път. Прибираме се късно вечерта и хващаме края на поредното шествие на красавиците, покачени на подвижни платформи ,украсени с богато въображение, облени в светлина, озвучени с източни мелодии и представляващи истински триумф на красотата. И тази вечер фенери летят в небето.
Когато процесията свършва, ми се налага да се върна към действителността и да направя една важна покупка. Тъй като куфарът ми се е скъсал и няма да издържи обратния път, се налага да си купя нов. На работещия нощен пазар може да се намери всичко, включително чанти и куфари. Влизаме в първия магазин, предлагащ такива стоки, но тъй като търговката демонстрира уморена досада и ниска склонност към пазарлъци, влизаме в следващия подобен магазин. Всъщност това са нещо средно между магазини и открити сергии, намиращи се от двете на страни на улицата. Търговката във втория магазин е значително по- дружелюбна и това ме мотивира да направя покупката именно тук. Тъй като вече съм схванала особеностите на местния начин да направиш пазарлък, влизам напълно в тона на продавачката и двете правим едно истинско театрално шоу на жестомимичен език, тук- там допълнен с по някоя дума на английски, която всъщност е напълно излишна. Местните търговци ползват калкулатори, на които написват цената, която предлагат. Първоначално предложената цена обикновено е твърде висока. Когато я виждам, правя жест, придружен от съответното възклицание, означаващи в комбинация, че тази цена надхвърля и най- смелите ми очаквания и не може да бъде приета даже като начало на преговори. Обръщам гръб и понечвам да си тръгна, след което продавачката веднага сваля цената с няколкостотин бати. Отново правя жест, придружен с възклицание, който означава:“твърде е висока, но можем да преговаряме“. Жената ми посочва елката и ме приканва да посоча своето предложение за цена. Написвам цифра, представляваща долу- горе половината от втората предложената ми цена, на което търговката подскача като ужилена и прави възклицание, красноречиво показващо, че тази цена е обидна за нейната качествена стока. Продължаваме пазарлъка с една серия от мимики, жестове и възклицания и в крайна сметка стигаме до цената, която очевидно удовлетворява и двете ни, тъй като се разделяме усмихнати и с взаимни благодарности.

30.11.
   В последния си ден в Тайланд нямаме туристическа програма и решаваме сами да си направим такава като посетим зоологическата градина на Чианг Май. Ние и още няколко ентусиасти от групата се мятаме на един открит пикап- един от характерните видове градски транспорт тук, наред с характерните триколки, наречени Тук- тук и се отправяме към зоопарка. Той се оказва една истинска джунгла, разположена на огромна територия, даваща възможност на животните да живеят спокойно, нашироко и в естествена среда. Поради големите разстояния не е възможно да се разгледа зоопарка пеша и затова е организиран вътрешен транспорт с открити бусове и високодвижещо се над дърветата панорамно влакче. Най- голямата гордост на местната зоологическа градина са пандите, за които е построена огромна сграда, осигурени са подходящи условия и изобщо е създадена такава обстановка, че да се чувстват комфортно. Като защитен изчезващ вид, те са и добре защитени от недобросъвестни туристи.

 

   

    След като посещаваме убежището им, продължаваме по- нататък. Преминаваме бързо покрай различните видове хищни представители на семейство Котки и отиваме до зоната на птиците, които живеят в огромно пространство, представляващо естествена гора, оградена с мрежа, вътре в която влизат и посетителите. Докато си вървиш, около теб прелита някой шарен папагал или друг вид птица, за съществуването на какъвто даже не си подозирал. Особено удоволствие ни доставя храненето на животните, което тук е организирано просто и разумно. По алеите на зоопарка, близо до клетката на съответното животно, се продава подходяща за него храна, която си купуваш за 20 бати /около 1 български лев/ и с това можеш да си доставиш невероятното удоволствие да нахраниш жирафа или слона например и да наблюдаваш техните реакции и поведение отблизо. С животните, които не са опасни, се общува в непосредствена близост, почти без никакви прегради, което създава истинска емоция за посетителя. 

 

 

Разнообразието от животински видове тук е огромно- от екзотични животни като крокодили, маймуни, слонове и жирафи до изключително нехарактерните за тукашния климат пингвини, отглеждани при специални условия. Малко сме разочаровани от коалите, които са се проснали в различни спящи пози и изобщо не ни обръщат внимание, но после си спомняме вицове за това животно, в които то е описано като лакомо и мързеливо, и се успокояваме, че това явно е нормалното му състояние. Виждаме максимално възможното за краткото време с което разполагаме, и с панорамното влакче се връщаме на входа, който представлява един цветен водопад от орхидеи.

    Последни покупки, последен масаж и е време да тръгваме. Предстоят ни около 30 часа път до дома. До самия край на нашето пътешествие Тайланд не спира да ме удивлява. Последната ми изненада е летището Суварнабуми в Бангкок. Никога в живота си не съм виждала подобно съоръжение. Десететажният паркинг и 4- етажната сграда на летището, с изцяло стъклени външни фасади, са поредното доказателство, че се намираме в една изключително развита индустриална и цивилизована държава, при това съчетаваща в невероятна хармония техническия прогрес и усещането за красота.

 

Разделяме се с Райко и Ом с прегръдки и непресторени сълзи в очите. Цялата група сякаш се е сляла в една обща емоция, представляваща смесица от любов, тъга от раздялата и благодарност към хората, които ни направиха истински щастливи през тези две седмици.
Така завършва най- прекрасното пътешествие от всички, които съм имала досега. Разглеждайки хилядите снимки, които са запечатали фотоапаратите на групата, разбирам, че за мен понятието „Страна на усмивките“ е придобило и един друг смисъл. Няма снимка, на която да не съм усмихната, а изразът на лицето ми е в пълна хармония с моите вътрешни усещания. Това, което със сигурност зная, е, че ще се върна тук отново и много се надявам това да стане още в този живот, но в момента даже не мога да правя планове за бъдещи пътешествия. Ще ми трябва доста време, докато успея да сляза от облаците и да се върна към действителността.

 

Екскурзии в Тайланд

http://www.thailand.rodipex.com/ 

 
   

Вход

Последни коментари

.