ПЕРУ

ЧАСТ ВТОРА

ВИСОКО В АНДИТЕ

/Каньонът Колка и езерото Титикака/ 

ПЪРВА СРЕЩА С ВИСОКИТЕ АНДИ

 

    Още с напускането на Тихоокеанското крайбрежие и пътуването към Арекипа вече сме в Андите, защото те започват едва ли не от самия бряг, но като един заклет любител на високопланински пейзажи, аз очаквам с нетърпение да стигнем горе, във високите Анди, където се вият кондорите. Андите представляват за мен особен интерес, защото според това, което съм чувала и чела, те са нещо много различно от всички планини, които съм виждала досега. До този момент от нашата екскурзия сме разгледали преди всичко градове, създадени от испанците и изцяло повлияни от тяхната култура, с изключение на платото Наска, където се докоснахме до местна цивилизация, но това, за което аз дойдох в Перу, тепърва предстои. От Арекипа започваме стръмно изкачване към Алтиплано- високопланинско плато, простиращо се от тук чак до езерото Титикака, което в тази си част е обградено с вулкани, като връхната точка на прохода, който ще преминем днес, е на 4910 метра височина. Заедно с радостното очакване и любопитството, не пропуска да ме загложди и малко страх от това, как организмът ми ще понесе надморската височина. Както е известно, най- високият връх в България е на 2925 метра над морското равнище, а тук ще трябва да се качим с 2000 метра по- високо, което си е истинско предизвикателство. Навлизайки в планината, започваме да наблюдаваме околните вулкани и с ужас установявам, че единият от тях пуши и колкото повече минава времето, ми се струва че пушекът се засилва.

Решавам да не обръщам внимание на този факт и да се наслаждавам на природата. Растителността тук е бедна и когато напредваме във височината, тя започва да се ограничава до високопланинската трева ичу, която по- скоро прилича на слама, отколкото на зелена трева, но представлява основната паша на високопланинските животни.

   Докато се изкачваме нагоре, спираме на няколко места, за да наблюдаваме местната фауна. Най- напред обект на нашето внимание стават викуните- диви животни, но хранени и подстригвани от местното население, чиято вълна е особено ценна. Тези елегантни животинки в канелен цвят, които отдалеч приличат на сърнички, но с по- дълги шии, дават по около 200 грама вълна на 3 години, което, заедно с нейното изключително високо качество, определя и високата й цена. В миналото в дрехи от викуни са се обличали само кралете на инките. В днешно време всичко е въпрос на цена и ако човек е готов да се раздели с около 2-3 хиляди солес за един пуловер, може да се почувства като крал. В тази част на планината живеят около 7000 души, разпределени в 13 общности, които освен че се занимават със скотовъдство и отглеждат лами и алпаки, които са домашни животни, имат задължението да опазват викуните в резервата и правото да ги подстригват. Викунята тежи около 45 кг, живее 16 години, възпроизвежда се веднъж годишно между януари и март и след 11 месеца бременност ражда през дъждовия период, когато има свежа трева и вода. В Перу популацията на викуните наброява около 200 000 екземпляра, което нарежда страната на първо място по брой на тези животни. Автобусът спира на едно място, където викуните обикновено пият вода и успяваме да ги наблюдаваме и снимаме, а когато пътуваме, една преминава съвсем близко до автобуса ни, което се отбелязва с ентусиазирани възгласи.

 

 След наблюденията, които осъществяваме върху викуните, следва наблюдение върху ламите и алпаките, което е доста по- лесно за осъществяване, защото това са домашни животни, стадата са свикнали с туристите и можеш да се приближиш до тях и даже да ги погалиш, разбира се, като внимаваш да не бъдеш наплют, което не е рядко срещано явление. Ламите са по- високи и достигат до 1,80 метра, с издължена шия и дълги уши. Тъй като лами има по нашите зоопаркове, това не е непознато животно за нас.

Виж алпака /ударението е на втората стричка/, никой от нас не е виждал, освен на картинка. Алпаките са по- ниски и доста по- симпатични животинки, а и вълната им е по- ценна, поради което уверено се записвам в техния фенклуб. 

    Докато пътуваме и се изкачваме все по- високо в планината, нашият перуански екскурзовод, наред с легендите за Андите и местните вярвания, ни изнася едно похвално слово за коката и ползата от нея, разбира се, в естествения й вариант, и ни обяснява как трябва да дъвчем листата от кока, които по препоръка на гида сме закупили при тръгването си от Арекипа, в пакетчета за по 4 солес /1 сол се равнява на 0,33 щатски долара/, за да избегнем проявите на височинна болест. Коката е дълбоко свързана с местната култура и употребата й тук е изключително широка. Местните я използват не толкова против височинната болест, защото са израснали високо в планината и организмът им е адаптиран към височината, а за всякакви други цели, включително за храна, като след обилната закуска заменят с нея следващите две хранения, тъй като тя съдържа множество витамини и тринадесет алкалоида, които я правят изключително полезна и хранителна.

Освен това листата се използват за лечение на рани, против зъбобол, главоболие и за какво ли не още, като нашият екскурзовод ни убеждава, че наркотично действие в листата почти няма, а при произдовството на кокаин то се получава чрез химически реакции с керосин, сярна киселина и какви ли не други химически вещества. След като от предния ден гълтаме хапчета за височинна болест от четири вида билки, основната от които, разбира се, е коката, сутринта сме пили чай от кока, какъвто се сервира навсякъде по хотелите, и по пътя сдъвкваме някое и друго листо, нашият екскурзовод мимоходом споменава, че листата трябва да се избягват от хора с високо кръвно и сърдечни проблеми. Още в този момент започвам да получавам първите признаци на сърцебиене, което не изключвам да е в резултат на самовнушение, на каквото съм доста способна.

    С напредването на височината започват да се появяват и първите симптоми на височинна болест- главоболие, световъртеж и задъхване, които у някого от групата са по- силно, а у други по- слабо изразени. Лично при мен се усилват проявите на сърцебиене и учестен пулс. Тъй като, доколкото знам, това не е от симптомите на височинната болест, го отдавам на предозирането си с кока, която макар и да няма наркотичните действия на кокаина, очевидно има силно изразено свойство на стимулант и въпреки уверенията на местните, че е безвредна, не винаги действа добре на несвикнали с нея хора. Съзнавам, че вероятно дозата на самовнушението не е малка, но все пак, усещайки учестения си пулс, категорично заявявам, че спирам коката и пропускам поредния чай. Вместо това утешително си купувам едно меко шалче от бебе- алпака, което наричам „високопланинско шалче“, защото е купено от пазарче с над 4000 метра надморска височина.

    Не след дълго достигаме до връхната точка на маршрута си- 4910 метра. Преди да се отдадем на обичайната фотосесия, бързаме да посетим „благините на цивилизацията“, както нашата българска екскурзоводка Даниела нарича тоалетните, но смея да твърдя, че тези на върха на прохода са доста далеч от цивилизацията, тъй като представляват малки къщички със сламен покрив и дупка по средата, без врата и като капак- обърнати с лице към шосето.

Освен това тези „благини на цивилизацията“, се намират на няколко метра денивелация над шосето и тръгвайки нагоре, веднага ми се завива свят и се налага на няколко пъти да посядам върху камъни, които ,слава богу, тук има в изобилие, за да достигна заветната цел. Сега вече усещам истинските признаци на височинната болест, но като се има предвид, че сме съвсем близо до 5000 метра височина, вероятно това е нормално и гледам да не изпадам в излишна паника. Със или без световъртеж обаче снимките в героични пози са задължителни и не ги пропускаме.

Не пропускам, разбира се, да хвърля и един поглед върху стоките, изложени на най- високо разположеното планинско пазарче, но тъй като все пак сме предупредени да не дърпаме дявола за опашката, сравнително бързо приключваме престоя си на тази надморска височина и се качваме в автобуса, с който започваме бързо спускане надолу към долината на Колка, където ще нощуваме в селището Чивай с надморска височина около 3400 метра, което в този момент ми се струва направо прилично.

    Първото нещо, което правим, когато слизаме в селото, е да отидем на обяд, по време на който с Дилиян традиционно си поръчваме по една “servesa grande” или в превод от испански- голяма бира, която тук е 620 мл, а след обяда традиционно запалвам една цигара. В този момент отново усещам надморската височина, завива ми се свят, а сърцебиенето ми се усилва още повече и единственото, което искам, е да полегна. Слава богу, това е предвидено в програмата и след като се настаняваме в хотела, имаме около един час почивка, в който душата ми се връща в тялото и съм готова за нови подвизи. Признаците на височинна болест и предозиране с кока не подминават и Дилиян, въпреки че като един шаман, той, разбира се, ги понася по- леко. Имам и още един проблем- по носната ми кърпичка се появява кръв, на която не отдавам прекалено внимание, тъй като предварително екскурзоводът ни е обяснил, че това не се дължи на височинна болест, нито пък е признак на ебола или някаква друга страшна болест, а е резултат на изключително сухия въздух в долината, който дразни носната лигавица. Когато се събираме пред хотела, разбирам, че има хора, които доста тежко понасят надморската височина и няма да участват в следващото мероприятие- къпане в горещ минерален басеин. Аз самата също не съм сигурна как ще ми се отрази къпането в гореща минерална вода, в съчетание с учестения пулс и лекото главоболие.

    Минералните извори се намират в красива местност сред планината. Басейните са два- един за местното население и един за туристите, имат характерен аромат на сяра и поне този за туристите изглежда достатъчно чист.

Със или без сърцебиене, когато виждам басейна, решавам, че не мога да пропусна, и уверено се цопвам в него.  За голямо мое учудване и радост, от водата се освежавам и започвам да се чувствам по- добре. След кратко престояване в басейна, нашата българска екскурзоводка, която се чувства лично отговорна за нашето здраве, ни приканва да излизаме, за да не ни стане зле, а ние се държим точно като непослушни деца, които майка им се опитва да извади от водата.

 

   След като с неохота излизаме от басейна и се обличаме, следва организирано посещение на местния пазар, където перуанският гид ни показва отделните видове плодове и зеленчуци, които се отглеждат в долината, няколкото вида царевица и картофи, някои от които се продават изсушени и могат да издържат около 8-10 години и да се използват след накисване във вода. Перу е родината на картофите. В момента в страната се произвеждат около 150 вида картофи. Лично мен, от всички картофи, които сме опитали до момента по време на екскурзията, най- много ме впечатляват сладките картофи, тъй като са нещо различно от вкуса, на който сме свикнали. Друго характерно растение, което се продава на пазара, е киноа, култура, която отскоро се продава и на нашия пазар, но тук в отглеждането й има традиции и Перу е най- големият й износител.

Особен интерес представляват местните знахарки, които бъркат отвари на място, стига да можеш да им обясниш какво точно те боли, но тъй като не владеем нито испански, нито кечуа, не можем да се възползваме от тази услуга. Разглеждаме отново и плетива от алпака и особено характерните за района бродерии, които търговките изработват даже докато продават на сергиите. Характерните местни облекла са много пищни и пъстри, с много фусти и бродерии и според обясненията на нашия перуански екскурзовод да се облечеш от глава до пети в тях, струва около 2500 солес, което е изключително висока цифра за местния стандарт, и затова се използват вече само по празници от по- младите хора, а през ежедневието се предпочитат по- семплите и далеч по- евтини спортни облекла.

По- възрастните дами обаче спазват традициите и можеш да ги видиш по улиците, облечени с характерните носии и то не само за атракция на туристите.

Разхождайки се из селището /всъщност не разбрах, дали е град или село/, периодически хвърлям по един поглед към пушещия вулкан не без известно безпокойство, защото особено на залез слънце пушекът от него ми се струва твърде интензивен и помолвам Господ и местния Апу /така се наричат духовете на планините според местните вярвания/ да ни пощадят.

Вечерята ни преминава отново под звуците на традиционна музика, но този път в програмата са включени и танци, характерни за района, изпълнени от двама танцьори, които не само танцуват, но и правят нещо като сценки между масите, в които включват и част от гостите. Нашата група, разбира се, се включва активно във веселбата.

Опитът ми да запаля цигара, дали от внушение или наистина, не се отразява добре на организма ми, поради което след коката спирам и цигарите, а този път не посмявам да си поръчам и бира. На тази надморска височина съм на път да стана пълна трезвеничка и за да не ми поникнат крилца, все пак си позволявам да изпия един нискоалкохолен коктейл, който вместо „писко сур“ тук се нарича „колка сур“ и се приготвя със сок от кактус канделабър, вкусът на който е подобен на киви.

    Очевидно вече сме свикнали с височината, защото прекарваме нощта съвсем спокойно и когато ни събуждат, въпреки безумно ранния час- 4,15, се чувстваме бодри и отпочинали. В 6 часа потегляме към каньона Колка, където ще наблюдаваме полета на кондорите. Пътуването дотам се оказва доста сериозно изпитание, защото пътят е изключително тесен, движим се над огромни пропасти, а на места даже няма асфалт, а за мантинели изобщо и дума не може да става. Най- напред спираме в село Янке- едно от седемнадесетте села в долината на Колка, където наблюдаваме традиционни народни танци, които местните демонстрират, за да спечелят някоя пара от туристите.

В исторически план долината е била най- напред владение на империята Уари, по чието време е започнало изграждането на тераси за земеделие високо, непосредствено под снежните шапки на върховете, и от топенето им се е получавало напояването. По- късно, след разпадането на империята Уари, започва периодът на регионалните империи, през който период, за да бъдат различавани едни от други, обитателите на долината деформирали главите на децата си чрез притискане с възглавници в съвсем ранна възраст и постигали форма- по- издължена или по- овална, взависимост от изгледа на планината в техния район. Долината на Колка и досега се дели на източни и западни жители, само че, вместо да деформират главите си, сега източните й обитатели носят бели шапки, а западните- бродирани. През ХІІІ век инките, които вече са имали държава в Куско, започват своята експанзия. Те завлядяват долината на Колка мирно, посредством военен съюз и смесени бракове и успяват да наложат своята култура, без да заличават напълно местните обичаи. Терасирането на земята вече се осъществява на много по- голяма площ и се изграждат подпорни стени на терасите от вулканичен камък, което ги прави много по- устойчиви. Инките устройват тук един вид земеделска лаборатория, в която експериментират садене на земеделските култури на различни по височина тераси, за да бъде открита най- благоприятната за дадената култура. Освен това долината е използвана за хранителен склад, чрез изкопаване на ниши в стените, откъдето идва и името й Колка, означаващо на езика кечуа хранителен склад. Тук инките налагат и своите три закона: не кради, не лъжи и не мързелувай. Това е най- добрият период от историята на долината. Пристигайки тук и виждайки този странен народ, с различни по форма глави, испанците ги покръстват насилствено чрез францисканския и доминиканския орден и поради трудната достъпност ги преселват в района на Арекипа, с което местното земеделие бива почти унищожено. В момента в района отново има земеделие и ясно могат да се видят терасите, на които то се осъществява, и които, ведно със стръмните скалисти склонове наоколо, правят гледката много красива и уникална.

 

   Приближаваме се към кръста на кондора- панорамно място, откъдето могат да се видят кондорите, гнездящи в каньона. Популацията им тук наброява около 35 екземпляра. Когато въздухът започне да се затопля, те политат, като се носят по спирала по въздушното течение. Това е най- голямата високопланинска птица в света. В разперено състояние крилата и достигат 3 метра, а тялото им е дълго 1,25 м. Помня кондорите от филмите за индианци с Гойко Митич, така популярни в детството ми. Тогава не съм си и представяла, че ще видя наживо тези птици. Някои от тези, които са посещавали Перу, казват, че не са успели да ги видят. Дали ние ще сме от късметлиите?! Стигаме до панорамната площадка, а там вече се е струпало огромно множество туристи. Подреждаме се и ние по парапетите и започваме да се взираме в каньона, който и сам по себе си е много красив. Това е най- дълбокият каньон в Америка. На това място дълбочината му е около 1300 метра, но според информацията от нашия екскурзовод, в най- дълбокото си място, което е недостъпно за туристи, той достига 4100 метра.

 

 

Малко след като сме пристигнали, съзираме ниско долу две кръжащи птици, но не сме сигурни дали това са кондори, защото разстоянието, на което се намират, не позволява да преценим колко са големи. Все пак решаваме, че на това място няма какви други да бъдат, но много се надяваме в следващия един час, в който ще останем тук, да ги видим по- отблизо.

Чакаме известно време, но нищо не се появява. Тогава Дилиян предлага да отидем на друга панорамна площадка, намираща се по- ниско, до която трябва да се извърви едно разстояние от около 200-300 метра. Не вярвам, че това ще промени нещата, но все пак тръгвам, защото така или иначе имаме доста време, което трябва някак да уплътним, а кондори не се виждат в околността. В момента, в който стигаме на по- ниската площадка, започват да се чуват възклицания на всевъзможни езици. Поглеждам в посоката, в която гледат всички, и ги виждам ясно- няколко кондора, може би пет или шест на брой, се реят между скалите на каньона, а после се издигат все по- високо и в един момент започват да прелитат над главите ни.

Преживяването е невероятно. Първо се опитвам да снимам, но после просто впервам поглед в полета на тези величествени птици, които вече нямам никакво съмнение, че са именно кондори. Поглеждам с благодарност Дилиян- моят шаман, който ме доведе именно на тази площадка, сякаш знаеше, че именно това е мястото, над което ще прелетят кондорите- кралете на небето на Перу. Докато аз гледам в захлас, Дилиян, за моя голяма радост, не само е призовавал кондорите по шамански, но е успял и да ги снима.

    След това фантастично преживяване, което е осмислило целия ми ден, следва път, в който отново преминаваме през прохода на височина 4910 метра и достигаме до разклона между Арекипа и Пуно, за да потеглим към Пуно- града, разположен на брега на езерото Титикака- следващата спирка от нашия маршрут. Вече съвсем по- леко понасяме надморската височина и двамата с Дилиян, даже проспиваме по- голямата част от пътя. Събуждаме се едва на езерото Лагунияс, което се намира на 4444 м., за да го разгледаме, макар и отдалеч, и да видим розовите пеликани, които се разхождат спокойно около него.

Накрая на пътя нашият шофьор и екскурзоводът ни устройват малък екшън, като ни отклоняват от главния път и ни прекарват по някакъв, уж по- пряк, но почти неасфалтиран път, по който автобусът се движи със средна скорост 35 км в час и мозъците ни така се разбъркват, че даже и тези, които не страдат от височинна болест, ги заболяват главите. Не зная каква е целта на отклонението ни от правия път, но ако нашият местен гид е решил да ни покаже особеностите на третокласната пътна мрежа в Перу, смея да твърдя, че това не е най- добрата презентация, която прави на страната си.

    Пристигаме в град Пуно привечер и отвисоко виждаме светлините на града и прекрасната гледка към езерото, но, за съжаление, при тази светлина през прозореца на автобуса е невъзможно да се направи хубава снимка. Пуно е град с население от 200 хиляди жители, вторият по големина в едноименната област, но представляващ туристическа и административна столица на областта. Той е и столица на фолклора на Перу- град, в който се танцуват около 350 танца, и е популярен с множеството си фестивали. От 02-ри до 10 февруари тук се провежда фестивалът, наречен в превод „Човек, носещ свещ“, който е изключително важен фолклорен празник, по време на който областта, наброяваща 1 млн. жители, нараства на 5 милиона. Веднага след това се провежда карнавалът в Пуно, така че месец февруари тук е един безкраен празник, по време на който в областта на Пуно за един месец се изпива толкова бира, колкото консумира областта Арекипа за цяла година.

    Настаняваме се в хотела, когато времето вече е доста напреднало, а и след „прекия“ път през селата около Пуно се чувстваме особено уморени и вечерта нямаме сили за разходки, така че веднага след вечеря заспиваме. На мен и Дилиян надморската височина, от която други твърдят, че не могат да заспят, ни действа по- скоро приспивно, но тъй като вече сме свикнали да се събуждаме рано, а на следващия ден екскурзоводите са ни отпуснали повече време за сън и сборният пункт е чак в 8 часа, сутринта успяваме да се разходим малко из централната част на града. На светло Пуно не изглежда толкова впечатляващ като на вечерна светлина. По- голямата част от сградите, особено малко встрани от центъра на града, са неизмазани и недовършени, гледка, с която вече сме свикнали в тази страна. Центърът обаче е традиционно хубав. Централният площад, който и тук се нарича Площад на оръжията, има традиционната форма на квадрат, като от едната страна е разположена църквата, която представлява доста впечатляваща сграда в червеникав цвят и с две симетрични кули от двете страни, едната от които- часовникова.

На срещуположната страна на площада и тук е разположено кметството, от едната страна е сградата на полицията, а от другата- красив хотел с ресторант, на име Катедрален хотел“.

    След тази кратка разходка се товарим в автобуса заедно с останалата част от групата и се запознаваме с местния си екскурзовод за днес- Силверио, който за голямо наше разочарование се оказва доста несловоохотлив. Докато пътуваме, той се ограничава да ни разкаже за видовете риба в езерото, които в миналото са били 6, но след привнасянето на два нетрадиционни за тукашната екосистема видове, между които и пъстървата, два вида от местни риби са изчезнали и понастоящем видовете отново са 6. Други обитатели на езерото са огромните жаби, достигащи големина от 45 см., които живеят на дъното на 200 метра дълбочина, открити при проучванията на Жак Ив Кусто. Твърди се, че те не излизат на повърхността, а ако го направят, това става през нощта. Помислям си, че за нищо на света не ми се иска да съм вечер около езерото и да се срещам с тези чудовища, пък даже и ако се превръщат в принцове. Гидът ни се спира накратко на поминъка на местното население- животновъдство и земеделие, като споменава, че е особено силно застъпено отглеждането на киноа, наред, разбира се, с националната култура на перуанците- картофите, а от животновъдството е най- разпространено говедовъдството и овцевъдството, тъй като ламата и алпаката предпочитат височини над 4000 метра и отглеждането им е по- разпространено в по- високите части на Алтиплано. Силверио разказва накратко една от многобройните легенди за името на езерото, което означава сива пума или по- точно пума с цвят на скала. Според нея, в миналото езерото е било огромна долина, а възвишенията, които сега са острови в него, са представлявали планини, на които бог Виракоча- върховният бог на инките, не позволявал на хората да се изкачват. Те обаче нарушили забраната му и тогава той се разплакал и плакал толкова дълго, че се образувало езерото. В него се удавили множество сиви пуми, които плували на повърхността и дали името на езерото. Ето и още две легенди, които прочетох в книгата „Пробуждане в Андите“ на Хорхе Луис Делгадо. Според по- скучната от тях, мъж и жена плавали из езерото с тръстикова лодка и видели в него да плуват няколко мъртви сиви пуми. Това много натъжило жената и тя нарекла езерото Титикака в чест на сивите пуми, намерили в него смъртта си. Другата теория е свързана със Свещената скала, която се намира на Острова на Слънцето, който, за съжаление, не можем да посетим в тази екскурзия, защото се намира на територията на Боливия. Свещената скала, която се наричала Тайпикала, се смятала за дом на Слънцето, Луната и звездите и инките пренасяли там сиви пуми, които да пазят мястото. Животните много харесвали скалата и по цял ден стояли върху сивия камък и скоро хората започнали да наричат острова Титикала /сива пума/, което име след това се пренесло и върху езерото, видоизменено в Титикака.

    Тъй като беседата на Силверио е твърде недостатъчна да задоволи любопитството ни, по- късно молим Перси- гидът, който е с нас още от Лима и вече неведнъж е демонстрирал своята начетеност и компетентност, да ни разкаже повече за езерото. Той ни разказва, че когато Жак Ив Кусто прави своите проучвания за Перу, и със съвременната техника, с която разполага, успява да направи сателитни снимки на езерото, се оказва, че то има форма на пума, гонеща заек. Дали и как местните са успели да видят това, давайки име на езерото, никой не знае. Има теория, че те са можели да правят балони, с които да се издигат във въздуха, но и това е в областта на предположенията. Знае се, че именно инките са дали името на езерото, защото старото му наименование в прединкския период е Атукоча, което означава голяма водна маса. А водната маса на езерото е наистина огромна. С площта си от 8300 кв.км. площ то е почти 15 пътипо- голямо по площ от Женевското езеро. В най- дълбоката си част езерото достига 304 метра, а надморската височина, на която е разположено- малко над 3800 метра. Това е най- високото плавателно езеро в света. Според перуанците 60 % от езерото е в територията на Перу, а 40 % в територията на Боливия, но боливийците считат обратното, т.е. спокойно можем да приемем, че наполовина езерото е в Перу, а наполовина в Боливия.

    Езерото Титикака заема изключително важно място в местните вярвания, тъй като според легендата, от него се раждат първият инка Манко Капак и неговата жена Мама Окльо, символи на мъжкото и женското начало, както слънцето и луната в инкската митология. Извън легендата съществуват три теории за появата на инките. Една от тях е, че те произхождат от района край Куско и винаги са си живели там, другата е, че идват от Амазония, а третата и може би най- правдоподобна е, че произхождат от цивилизацияа Тиуанако, съществувала по боливийския бряг на езерото Титикака, паралелно с империята Уари от перуанска страна до 10 век след Христа, но за която се счита, че е много древна и е съществувала още 2000 години преди Христа. Доказателство за тази теория е, че както тиуанако, така и инките по- късно са били отлични каменоделци. Произведенията от дялан камък, останали от тиуанако са толкова изкусни, че при съвременните технологии могат да се постигнат само с лазер. Освен това теорията за произхода на инките от древните тиуанако е в унисон с легендата, че първият инка произхожда от езерото. Смята се, че около езерото има множество енергийни места и то е обитавано от духове, които под формата на дребни жени са се появявали на строителите при изграждането на хотелите по брега. За любителите на мистиката отново ще спомена книгата на Хорхе Делгадо, където прочетох, че Манко Капак и Мама Окьо били изпратени от Бащата Слънце да внесат хармония в живота на хората. Те се родили в утробата на Майката Земя, за каквато се счита езерото Титикака, според местните вярвания. Нещо повече, то се счита за женския полюс на Земята, а мъжкият се намира някъде в Хималаите.

    Народът, който е живял по тези земи преди идването на инките, се нарича аймара. Така се казва и езикът, който говори местното население и до днес и който заедно с кечуа- езикът на инките, и испанския са трите езика, които могат да се чуят в Пуно. В селата наоколо обаче се говори основно аймара. Аймара е народ, обитавал Алтиплано много преди идването на инките. Цветът на кожата на хората тук е по- тъмен от този на хората в Лима и Арекипа, където населението се състои предимно от метиси. Много характерно е и женското облекло тук, в областта на Пуно. Жените носят широки и не- много дълги поли, дълги плитки, в края на които се слагат помпони, тъмни на цвят при омъжените жени. Неомъжените пък носят цветни шапки, завършващи с помпони. На главите си омъжените жени носят бомбета, останали в наследство от английското влияние в района след Тихоокеанската война, когато местните завидели на англичаните за техните бомбета и започнали да ги копират. За разлика от английския обичай, тези шапки да се носят от джентълмените, тук те са характерни за дамското облекло. Копирайки ги, тукашните жени са им придали малко по- различна форма, а освен това ги носят на върха на главите си като шапката е очевидно по- малка от размера на главата. С какви приспособления шапките се задържат върху главите на жените, за мен остава загадка. Друга характерна особеност са пъстрите дисаги, които жените носят на гърбовете си и които ,заедно с останалата част от облеклото им, ги правят особено атрактивни.

    Нашият гид ни отвежда най- напред на местен пазар в градчето Акора, където можем до насита да наблюдаваме характерното местно облекло, което за мое голямо учудване в селските райони се носи масово, без значение на възрастта, за разлика от големите градове, където младите жени се обличат спортно, както своите връстници навсякъде по света. Интересното на този пазар, където почти не стъпват туристи, е ,че размяната на стоки е предимно натурална. Тук пристигат хора от места, намиращи се на разстояние от 150 километра, за да разменят стоката си за друга, която им е необходима. Поради местния характер на пазара на туристите тук не се гледа с твърде добро око, защото местните считат, че снимките, които им се правят, по късно се използват за пощенски картички, от които се печелят много пари. Така че, за да ги снимаш, жените на пазара искат суми, които не си заслужава да бъдат дадени, но ние като едни истински папараци все пак успяваме да направим по някой и друг безплатен кадър на атрактивните търговци и посетители на този пазар.

 

 

  Продължаваме към полуостров Чукоито, където правим кратка пешеходна разходка до един хълм, от който се открива великолепна гледка към езерото и заснежените върхове на боливийските Кралски Кордилери. Автобусът ни спира в едно село, през което преминаваме, за да се изкачим на хълма. Почти всички къщи в селото са построени от кирпич, с покриви от ламарина, тоалетните са външни, ламаринени и се намират по- скоро в нивите, отколкото близо до къщите. В нивите виждаме и индивидуални гробове и нашият гид ни обяснява, че тъй като тук няма общинско гробище, покойниците се погребват директно в нивите, които са обработвали приживе.

На фона на целия кирпичен селски пейзаж, огромно впечатление ни прави модерната пречиствателна станция, която виждаме до една от къщите. Това е поредното доказателство на зародилата се у мен теория, че тук не бива по външния вид на къщите да се съди за финансовото състояние на техните собственици. Дали това се дължи на прекалена пестеливост или просто външният вид на къщите не представлява приоритет в ценностната система на перуанците, не успявам да разбера и този въпрос за мен остава отворен, както и много други въпроси, които се пораждат у мен, докато обикалям тази държава. Докато ходим из селото, срещаме възрастна женица, която ни подава сувенири, за които сме убедени, че са ръчна изработка, и си купуваме не толкова заради качеството им, отколкото заради усилията на жената, която ги е изработила. Малко по- късно обаче виждам подобни на пазарчето около пристанището, което представлява доста голямо разочарование за мен и ме кара да предположа, че уж автентичният местен сувенир може и да е от китайски произход. Очевидно заразата на комерсиализацията е проникнала навсякъде по местата, които се посещават от туристи.

    След като преминаваме през селото, продължаваме нагоре по хълма, откъдето трябва да се открие гледка към езерото. На височина почти 4000 метра пешеходният туризъм не е лесна работа. Въздухът не достига и въпреки че вече се броим за адаптирани към височината, твърде лесно се задъхваме. След като изкачваме задължителния в програмата баир обаче, ние двамата с Дилиян съзираме един по- висок на около 10-15 минути видимо разстояние и като едни истински планинари, без колебание поемаме към него, заедно с изключително жизнения доайен и една енергична жена от групата, придружавани неотлъчно от едно дружелюбно местно куче и ставаме покорители на този връх, от който гледката е още по- пленителна, а гордостта от изкачването му- още по- голяма.

    Спираме на един плаж, където в програмата ни е предвидено да направим пикник с предварително раздадените ни пакети суха храна. Плажът е красив, но не бих казала, че това е най- удачното нещо в програмата ни, предвид бездомните кучета, които обикалят наоколо и присъствието на които не ме стимулира да усетя романтиката на мястото. След като хапвам набързо, влизам в автобуса, където кучетата не могат да ме нападат, а Дилиян остава да направи няколко снимки.

 

    Продължаваме към пристанището на Пуно, откъдето ще отплаваме към най- интересния обект за днешния ден- плаващите острови Урус, изработени от тръстика. Шаманът не пропуска, срещу някоя и друга дребна монета, да си направи снимка с едно местно момиче, което позира с орел пред туристите.

От пристанището се качваме на корабче, по време на пътуването с което можем да се насладим на красотата на езерото и живописните му брегове.

    Островите, които са наша цел, всъщност са изкуствено направени от тръстика от народа Урус /в превод- езерни хора/. Не може да се каже точно колко древен е този народ. Счита се, че той съществува от около 1200 години, т.е. много преди инките. Преди да се засели на тръстиковите острови, урус са живели на сушата, но поради множеството конфликти на Алтиплано, са се заселили в езерото като започнали да строят своите тръстикови острови. Този народ в миналото е имал и собствен език, но в края на 50-те години на миналия век е починала последната жена, която го е знаела, и сега тук се говори аймара и малко испански.

    Любопитни сме дали островните хора и днес, в 21-ви век, действително живеят на островите и изразяваме съмнение към подобно твърдение, но екскурзоводът ни уверява, че макар че поминъкът на местните хора вече да е повече свързан с туризма, отколкото с риболова, те действително продължават традицията на своите предци и живеят по същия начин като тях на саморъчно изработените от коренища и стебла от тръстики острови. На всеки от островите живеят по около 5- 6 семейства, като населението на островите Урус наброява общо около 2000 души. На островите има електричество чрез соларни колектори, има две детски градини, три начални училища, две църкви и болница.

Корабчето ни стоварва на един от островите, където живеят шест семейства, които ни посрещат дружелюбно, показват ни как се строят островите от тръстика.

През дъждовния период от декември до март нивото на езерото се покачва, след което коренища от тръстика започват да плуват по езерото. Това са малки парчета, които се свързват едно до друго с въже и след два- три месеца те проникват едно към друго и образуват платформа. След това се режат стеблата на тръстиката и се наслагват едни върху други. Общата дебелина на слоевете е около 2,5 метра. Един остров издържа около 25 години, след което местните го възстановяват. Къщите също са направени от тръстика. След като приключва беседата ни, жителите на острова ни канят на сергиите си, където предлагат своите произведения- килимчета, декоративни тръстикови лодки и амулети, но преди това ни канят да разгледаме къщите им отвътре.

Успявам да видя голям дюшек, положен направо на тръстиковия под, върху който се търкалят две деца. На тавана виси крушка, която се захранва със соларен колектор, а на стената освен шарени дрехи виси и внушителна репродукция на Тайната вечеря, която ме кара да се усмихна, защото ми се струва крайно противоречива с интериора.

Не искам повече да притеснявам жената, която любезно ми показа дома си, и придружавана от нея, отивам до сергията й, където няма как, трябва да купя някой друг сувенир, за да уважа гостоприемството й. Освен това сувенирите са толкова пъстри и ефектни, че и без да се чувствам задължена, с удоволствие бих си купила няколко от тях.

След като приключваме с пазаруването, местните ни предлагат срещу сума от 10 солес на човек да ни разходят по езерото със своя саморъчно направен катамаран във формата на двуглав дракон, който двама от мъжете от островчето придвижват чрез гребане. Както се убеждаваме, това съвсем не е лесна задача и хората доста се поизпотяват, за да заслужат парите, които им даваме.

Корабчето вече ни чака на друг от островите, където има кафе и поща, в която удрят печати в паспортите на желаещите. Кафенето, макар и направено от тръстика, е снабдено с пластмасови столчета, които рязко контрастират с останалия интериор. След соларните панели и пластмасата, вероятно в следващите години тук ще се появят и други придобивки на цивилизацията, но какво да се прави, даже и на плаващите острови няма спасение от нея.

Качваме се на корабчето и потегляме към брега, а оттам към хотела. Следва вечеря в местен ресторант, интересното в който е, че по стените са окачени поне сто ютии от времето на прабаба ми, но за мое разочарование тук, в столицата на фолклора, в ресторанта няма музика. Е, поне храната отново е вкусна, така че преглъщам това леко разочарование.

    На следващия ден тръгваме по пътя на първия инка от Пуно към Куско. Доста време ще да му е трябвало на Манко Капак да проходи разстоянието пеша, защото то е около 380 км. Ние обаче пътуваме с автобус, имаме достатъчно време, за да пътуваме и да спираме на интересните места.

    Най- напред минаваме през най- големия град в областта- град Жулиака, с население около 350 хиляди жители, представляващ най- големият търговски център тук. Градът е прашен и разхвърлян и не се учудвам, когато нашият екскурзовод казва, че той не е интересен за туристите и не се посещава от тях. Освен това улиците са толкова неравни и разкопани, че когато нашият гид ни обяснява, че преди два дни, ако не сме минали по „прекия“ път, за който толкова му се сърдихме, е трябвало да минем оттук, веднага му прощаваме и решаваме, че е бил прав.

    След известно разстояние минаваме покрай селището Пукара, където има останки от едноименна цивилизация, обитавала района от І век преди Христа до ІІІ век след Христа, т.е. много преди инките. Столицата и е била Каласая и се е намирала на тераси в подножието на хълма вляво от посоката, в която пътуваме, но за съжаление почти нищо не е останало от тази цивилизация. Друго интересно нещо в градчето е култът към бика, който има тук и който се счита за символ на благоденствие. Затова по покривите на къщите могат да се видят такива фигурки, а в местния „МОЛ“ се продават най- различни по размер и функционално предназначение бичета. Освен това тук се предлага и биокафе, което се произвежда в района на Амазония- на 8 часа с транспорт и 4 часа пеша оттук. Възползваме се да изпием по една чаша от това наистина хубаво кафе, защото хубавото еспресо в Перу не се среща навсякъде.

    Продължаваме към прохода Ла Рая- най високата точка от днешния ни маршрут. С радост установявам, че вече изобщо не ми прави впечатление, че височината е над 4000 метра и не усещам никакъв дискомфорт. Тъй като, разбира се, на най- високото място се полага пазар, не пропускаме и този път да ощастливим търговците по сергиите. Този път и аз се включвам активно в пазаруването, като се шегувам, че нещата, които купувам, са особено ценни, защото са купени от Рая, който се намира на 4338 метра надморска височина.

    С това завършвам втората част от своя разказ, защото от другата страна на прохода ще навлезем в областта Куско, а с това и в най- интересната част от нашето пътуване.

Вход

Последни коментари

.