ПЕРУ

ЧАСТ ТРЕТА:

СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА НА ИНКИТЕ /от КУСКО до МАЧУ ПИКЧУ и обратно/

 

  Ето че дойде кулминационната част от моя пътепис, в която посещаваме местата, за които всички са чували и заради които хората обикновено идват в Перу.

  Пътуваме по пътя на първия инка Манко Капак от Пуно край езерото Титикака към Куско- столицата на инките. След като преваляме прохода Ла Рая и започваме да се спускаме, и ние като първия инка веднага установяваме разликата в пейзажа. Влиянието на Амазония тук се усеща и предишната бедна планинска растителност, състояща се преди всичко от тревата ичу, характерна за Алтиплано, се заменя с по- зелени и по- разнобразни видове. Появяват се и дървета. За разлика от растенията по времетто на инките обаче, сега около пътя се виждат преди всичко евкалипти, които са пренесени тук от Европа, където пък са донесени от Австралия. Очевидно доста дълъг път са извървели тези дървета, докато стигнат до тук, но затова пък са се разпространили и очевидно се чувстват добре. Липсват ми само коали, спящи по клоните им, но такива животни тук не се срещат.

 

   Археологическият обект, който са намира по пътя ни и който посещаваме днес, се нарича Ракчи. Това място е съществувало като светилище още по времето на империята Уари, а след разпадането й през 10-ти век инките го превръщат в свое култово място в чест на бог Виракоча- главния бог и създател на света в тяхната митология, който се изобразява по различни начини, включително като яйце, но по принцип, според преданията, това е бял мъж с брада. Именно този образ на Бога е помогнал изключително много на испанците- бели мъже с бради, да завладеят империята на инките, тъй като, виждайки ги, местното население ги приело като пратеници на Бога. Така култът към главното инкско божество изиграва изключително лоша шега на тези, които го почитат, наред, разбира се, с политическата нестабилност, настъпила вследствие на бързото разрастване на империята и братоубийствените войни между синовете на последния инка Уайна Капак. Така фактът, че с около 300 войници конквистадорът Писаро е успял да подчини цяла огромна империя, започва да ми изглежда не така невероятен.

   Но да се върнем на храма, който разглеждаме. Тъй като инките са били изкусни каменоделци, а от друга страна, за разлика от много други завоеватели, принципът им е бил не да рушат, а да доизграждат, изключително добре може да се види разликата между градежа, направен от тях и този, от по- ранната епоха. От самия основен храм в Ракчи е запазена само средната колона от конструкцията, но и тя е достатъчна, за да се види мащаба му. Височината на тази средна колона е 20 метра, а целият храм е бил дълъг 92 метра и широк 25 метра.

 

Наред с основната култова сграда са запазени няколко по- малки постройки, вероятно с жилищен характер, напомнящи на манастирски килии.

Запазени са също така складове за храна, които представляват кръгли каменни постройки, в които температурата е постоянна, а вентилацията се осъществява чрез малки отвори високо в стените, вратата е особено тясна, а отгоре са покрити със сламен покрив. Запазена е изцяло една от тези общо 156 на брой постройки, в която може да се влезе и да се усети температурата, твърде различна от тази навън.

   Последният ни обект по пътя днес, преди да достигнем целта си- столицата на инките Куско, е селището Андауайлияс, в което се намира църквата Свети Петър и Павел, наречена Секстинска капела на Андите- църква с невероятни цветни стенописи с влияние от арабския стил, построена от йезуитите с особена пищност, и изографисана в ярки цветове и с много позлата, за да внушава респект у местното население, но и да ги приобщава към църквата чрез включване на местни божества и символи в традиционните библейски сцени. Тази църква, както и повечето църкви в този район, е изградена върху бивш култов комплекс на инките. Правенето на снимки в храма е забранено, но затова пък на туристите, още при влизането им в храма, се раздават дискове, които за наше огромно учудване са безплатни или по друг начин казано, включени са в цената, която сме дали за вход. С това перуанците приятно ни изненадват, но за съжаление в този пътепис мога да покажа храма само отвън.

На площада отпред има три огромни дървета на по 150 години, характерни за Амазония и наричащи се Писонай.

 

    Пристигаме в Куско, когато мракът вече се е спуснал над града. Времето е приятно и не вали, въпреки твърденията в различни пътеписи, които съм прочела, че в Куско винаги вали. Първото нещо, което ни прави впечатление, са тесните оживени улички в центъра на града с наредени едно до друго магазинчета. Стаята ни се намира на четвъртия, последен етаж на хотела и оттам се разкрива прекрасна гледка към нощния град с множество светлини по всички хълмове и огромните осветени куполи на църквите в най- ниската част на града, където е неговият център, но за съжаление вече е много тъмно и не е подходящо за снимки.

   Сутринта се събуждам с радостно очакване за това, което ми предстои да видя в столицата ни инките, и слъчевото време е в пълен унисон с настроението ми. Тъй като сме предупредени за променливото време тук, за всеки случай си вземаме по някое яке, но се надяваме правилото, че денят си личи от сутринта, да бъде валидно през този ден. Тръгваме към първото светилище на инките, което се нарича Саксайуаман.

Това е култов комплекс, разположен на огромна площ, изключително устойчив на земетръси и всякакви други природни катаклизми, поради невероятната технология на строителство, но оказал се далеч по- неустойчив на усилията на колонизаторите да заличат напълно културата, която са заварили по тези земи, а и на доста нехайното отношение на перуанското правителство към националните реликви до 80-те години на миналия век, докогато е било разрешено камъните от инкската светиня да бъдат използвани за строителство на жилищни сгради. Въпреки това обаче останките от храма са впечатляващи. Той е изграден от огромни каменни блокове, най- големият от които тежи 120 тона, подредени с невероятна прецизност, без вар или друг спояващ материал.

Зидът, останал от инките, изглежда като огромен пъзел, в който всеки елемент е поставен на точното му място. Учените имат някакво обяснение за пренасянето и обработването на камъните. Счита се, че камъните са били пренесени от недалеч разположен вулкан, посредством техника на търкаляне върху кръгли камъни, след което са били обработвани с каменни сечива, тъй като е известно, че инките не са познавали желязото. Местната ни екскурзоводка Рут, която ще бъде с нас през следващите няколко дни, ни разказва, че неотдавна е направен експеримент от местни студенти за построяване на стена по технологията, която се счита, че са използвали инките. За два месеца те успели да изградят стена от около 2 кв.м., наподобяваща втория и по- горните редове от стените на инките, но изграждането на първия ред, направен от най- големите каменни блокове, все още остава загадка и не може да бъде постигнато, дори и с по- съвременни технологии. Колкото повече научаваме за историята на инките, толкова повече стават необяснимите неща в нея. Интересно е да се отбележи, че „инка“ всъщност е наименованието на управляващата каста. Инка се е наричал преди всичко самият владетел, за който се е считало, че има божествен произход, и това обяснява терминологията- първи, втори и т.н. до последния инка. Обикновеното местно население не е имало привилегията да се нарича инки. Логично следва въпросът как тогава трябва да наричаме обикновеното местно население. Въпреки че езикът е същият, който са говорили и в миналото и сега, местните не наричат себе си кечуа и това даже ги обижда, тъй като кечуа е племе от северните части на Перу, с което те не желаят да бъдат отъждествявани. Жителите на Куско и областта предпочитат да наричат себе си просто жители на Куско. Тъй като обаче наименованието инки е дълбоко залегнало в съзнанието ни, аз предпочитам да продължа да наричам цялата тази цивилизация инки. Кралете, а по- късно императори на Инкската империя, са били избирани измежду две династии, които не са враждували и не са се конкурирали помежду си, а по някакъв, известен само на самите тях принцип, са определяли следващия владетел. За съжаление за историята може да се черпи от много ограничени източници, по- голямата част от които са испански, което поражда съмнение за достоверността им. Тъй като инките не са имали писменост, техните хроникьори са пресъздававали историята в рисунки. За най- достоверна се счита информацията, останала от Ел инка Гарсиласо де ла Вега- незаконен син на испански капитан и инкска принцеса, пристигнал от Куско в Испания на 20- годишна възраст и отдал следващите 40 години от живота си да разказва историята на инките. Откритите по- късно артефакти доказват много от неговите твърдения.

   Продължаваме към следващия исторически обект, наречен Тамбомачай. За разлика от останалите обекти това не е храм, а една своеобразна ловна хижа на деветия и най- великия от владетелите на инките- Пачакутек /или Пачакути/, който устроил това място за себе си, когато отивал на лов.

Наоколо са устроени няколко наблюдателници, предназначени за охрана на инката, докато си почива. Интересното тук е, че в подредените по типичния за инките начин камъни има отвори, откъдето тече вода. Легендата разказва, че тази вода има подмладяващ ефект, но поради случка с туристка, устроила стрийптиз за подмладяване в туристическия обект, в момента изворите са оградени и подмладяващите процедури са забранени. Ние обаче като едни типични българи, които от всяка ситуация намират изход, приближаваме ръцете си до чешмичките, защото пръските от тях не могат да бъдат възпрени от огражденията. Така, вече подмладени, продължаваме към следващия обект.

   Следващият обект е храм на Майката земя, която е издигната в култ и на кечуа се нарича Пачамама. Самият обект се нарича Кенко, което на „кечуа” означава завой, заради тесните тунели в скалите, по които се достига до храма на богинята- Майка земя, който представлява пещера, издълбана в скалата.

Тук и ние като инките, благодарение на Шамана, който си носи едно пакетче кока в джоба за всеки случай, изпълняваме ритуал с три листа от вълшебното растение, което освен като универсален лек, тук се използва и като ритуално растение. Трите листа, подредени по точно определен начин, наречен „кинту“, се поставят в местата за дарове, оформени като малки тераси в скалата, и с поставянето на всяко от тях можеш да си пожелаеш нещо. Както неведнъж съм се убедила, формулирането на желанията е важно и сложно нещо, а три наведнъж, и то набързо формулирани, си е цяло изпитание, но все пак, щом като ще ни се изпълняват желания, не можем да пропуснем да изпълним ритуала.

   След като вече сме подмладени, пречистени и предали желанията си на Пачамама, продължаваме към Храма на слънцето, от който всъщност е останало съвсем малко, защото върху него е построена църква на доминиканския орден. Запазени са част от стените на Храма на звездите и Храма на дъгата и съвсем малка част от външния зид на Храма на Слънцето, но и тези оскъдни останки за пореден път ни карат да ахнем от удивление на абсолютната прецизност при подредбата на каменните блокове.

Тук може да се види и начинът на свързване на камъните, единият от които е с издатина, а другият с отвор, и точно се напасват един в друг. Имам чувството, че виждам части от един огромен конструктор на „Лего“, с който могат да си играят само великани. Всяка от частите трябва да се постави на точното си място, за да стане част от уникалния зид.

Друго нещо, което е интересно да се види тук, е една репродукция на гравюра, която по време на инките е била изпълнена от истинско злато и съдържа цялата система от вярванията им: В най- горната част стои Бог Виракоча, изобразен тук под формата на яйце, под него са поставени слънцето и луната- символите на мъжкото и женското начало, под тях са хората, а най- отдолу Пачамама. Прави впечатление обаче елементарният начин, по който са изпълнени гравюрите, приличащи по- скоро на детски рисунки, отколкото на майсторски творения, и в главата ми не за пръв път започва да витае въпросът дали тези гравюри и съвършените зидове са направени от една и съща цивилизация.

С това приключва туристическата ни програма за деня и след обяд имаме свободно време, което ние с Дилиян използваме, за да се разходим по улиците и площадите на Куско, да снимаме църквите и къщите на този живописен град, който аз лично оценявам като най- интересния от всички, които съм видяла до момента в Перу.

 

За мен представлява известно разочарование фактът, че твърде малко неща в Куско са запазени от инките, защото испанците твърде много са се постарали да заличат напълно тяхната култура, а и многобройните земетресения са довършили делото им. Междувпрочем, земетресенията в Перу и нас не ни пропускат и малко по- късно вечерта лек трус пораздрусва Куско. Всъщност земетресението е доста силно, но тъй като епицентърът му е някъде в Амазония, на границата между Перу и Еквадор, ние даже не го усещаме докато бродим по улиците на града и многобройните магазинчета и пазари, на които се предлага какво ли не: сувенири, бижута, плетива, тъкани изделия в невероятно пъстри и ярки тонове, които представляват неустоимо изкушение за туристите. Моето желание за обикаляне на пазари обаче рязко угасва, когато стигаме до най- големия пазар на града, където освен сувенири, се продават плодове, зеленчуци и месо, което е подредено директно върху щандовете на полузакрития пазар, което прави миризмата наоколо твърде неприятна.

Само след няколко минути, прекарани на пазара, циганията започва да ни идва вповече и побързваме да го напуснем. Вечерта преминава традиционно с обилна вечеря в местен ресторант. Мисля, че няма да бъда нечестна, ако кажа, че не всичко в Перу ми харесва, но перуанската кухня определено не е от тези неща, от които бих се оплакала.

   Сутринта на следващия ден, докато се придвижваме пеша до автобуса, успяваме да видим някои от къщите, за чието строителство са били използвани камъните от инкските светилища.

Оставам с усещането, че ако остане за повече време в този град, човек може да открие много интересни неща, но за съжаление нашето време е ограничено, а и ми се струва, че наред с налагането на колонизаторската испанска култура и религия, в наши дни огромният туристически поток някак все повече продължава да заличава традициите и духовността в това свещено място за инките.

    Тръгваме от Куско по долината на свещената река Урубамба, за да разгледаме още няколко археологически обекта от Свещената долина на инките и да се приближим към Мачу Пикчу.

Първата забележителност от днешната програма е археологическият обект Писак, намиращ се в близост до едноименното селище. Първото нещо, което прави впечатление, когато достигаме до обекта, са огромните, укрепени с каменни стени тераси, които следват стръмния склон на планината. Според нашата екскурзоводка чрез това терасиране на склона инките от една страна са искали да приближат до Амазония, която се намира на 50 км оттук, от другата страна на склона, за да контролират тамошните племена, както и да укрепят планинския склон. В крайна сметка инките никога не са успели да завладеят Амазония, тъй като техните оръжия, наподобяващи каменни боздугани, са били безсилни срещу отровните стрели на амазонците. Що се отнася до укрепването на склона обаче са се справили далеч по- добре.

Тъй като в групата имаме хабилитиран специалист по механика, той дава научно обяснение за формата на терасите, които според него са изградени абсолютно правилно, съгласно правилата на науката за съпротивлението на материалите, което обяснение на мен, разбира се, ми звучи мъгляво, като се има предвид, че физиката и техниката не са от силните ми страни, но това, което разбирам, е, че инките със сигурност са имали познания в природните науки- както в астрономията, което вече успяхме да разберем в Храма на Слънцето, така и очевидно в съпромата. Освен впечатляващите тераси са запазени и част от къщите на селището, което се е намирало тук в инкската епоха. В най- горната му част са били благородническите къщи, части от които са запазени, а долу, в ниското, са били къщите на простолюдието. Прави ми впечатление, че това е точно обратното на разположението на сградите в днешно Перу, където по- заможните люде предпочитат имотите в по- ниската централна част на градовете, а по хълмовете са накацали, без никаква следа от градоустройство, къщичките на бедните.   По съседния склон са намерени над 3000 издълбани изкуствено пещери, които представляват гробници, само 25 от които не са станали обект на набезите на местни вандали, и в момента са под закрилата на правителството, но доколкото схващам, все още не са проучени, а високо горе на хълма е намерена мумия на момиче, застинало в ужас, за което се счита, че е упоено и убито с камъни, за да бъде пренесено в жертва на Пачамама. По принцип жертвоприношенията в религията на инките са били преди всичко на животни, но явно в определени случаи те са се извършвали и с хора и то задължително от благороднически семейства. Оказва се, че да бъдеш благородник в империята на инките никак не е било изгодно, особено ако си момиче. Момичетата от висшата класа е трябвало да умеят всичко по- добре от своите връстници от протолюдието, само те са били пренасяни в жертва, само те са били давани като наложници.   Продължаваме нагоре по хълма, по стръмни пътечки и стъпала, за да достигнем „квартала на богатите“. Влизаме в някои от къщите, чиито каменни зидове са доста добре запазени, и установяваме, че даже богатите хора в империята на инките не са живели нашироко. Очевидно още от тези времена хората тук не са свикнали да се ширят в домовете си и тази традиция продължава до днес.

  Въпреки че ни предстои обяд, спираме по пътя, за да опитаме най- големия специалитет в областта на Куско- печено морско свинче, което тук се нарича куи, заради звука, който издава животинчето. За ужас на всички любители на тези домашни любимци, тук те се продават печени на шиш. Външният вид на печеното морско свинче не е от най- приятните гледки, но тъй като не искаме да пропуснем нищо от перуанската култура, част от която е кулинарията, смело пристъпваме към нарязаните предварително парчета, овкусени с местна подправка. За наше учудване, на вкус месото се оказва много добро. Перуанците специално отглеждат това животно за консумация и то се предлага обикновено като ястие за празнични случаи.

   След обяда, който е организиран в една бивша хасиенда на испански благородник, с красива градина с много цветя, папагали, прелитащи по клоните колибри, които за съжаление са толкова бързи, че не успяваме да ги заснемем, продължаваме към селището Оянтайтамбо, където се намира следващият обект от Свещената долина, който ще посетим.Той представлява построена във високата част на хълма крепост, под която целият склон отново е терасиран посредством каменни зидове, за които ни се дава обяснение, подобно на предишния обект. Човек не може да не си зададе въпроса, кому е нужно да се отглеждат земеделски култури по склоновете, при положение, че под тях са се ширнали плодородни долини. Трябва де се признае обаче, че гледката е изключително внушителна.

 

 

Качваме се малко нагоре по стълбите, водещи до самия връх, откъдето екскурзоводката ни Рут ни показва образа на Бога Виракоча, представляващ естествено образувание в скалата отсреща, и образа на инката по- високо по хълма. Да се видят тези фигури, разбира се, е необходимо известно въображение, но лично според мен, а и според фотоапарата на Дилиян, те са доста ясно очертани. Вероятно е към природните образувания да е прибавен по някой щрих от някой местен ваятел, но като цяло те са дело на природата.

Долу под нас се виждат къщи, които частично са останали от времето на инките, върху които са поставени сламени покриви- такива, каквито са използвали и самите инки. Покривите са с доста стръмни скатове, позволяващи стичането на водата през дъждовния период, а тяхната пропускливост позволява изпаренията при приготвяне на храната да излизат нагоре, без да е необходим комин. Интересното, което научаваме, е, че и до ден днешен голяма част от перуанците строят къщите си без комини, като използват подобен принцип на вентилация, практика,която перуанското правителство се опитва да промени чрез създаване на определени правила за строителство.

Продължаваме нагоре по многобройните тераси, за да достигнем високата част на археологическия обект, където се намира крепостта, построена, според нашата екскурзоводка, за да предпази Свещената долина и пътя към столицата Куско от набезите на племената от Амазония. Докато в долната част зидовете на терасите са изградени от обикновени по- малки камъни, в горната част виждаме градеж в така наречения „имперски” стил, с големи каменни блокове, а в най- високата част могат да се видят четири огромни каменни блока, всеки от които тежи повече от 90 тона, между които са поставени по- малки камъни, изпълняващи ролята на деформационна фуга.

Така и не разбирам от обясненията на Рут каква функция са изпълнявали тези четири каменни блока, но според мен и останалите членове на групата те със сигурност са имали някаква култова роля. За мен лично остава загадка и фактът как тези огромни каменни блокове са били донесени дотук, качени до върха на хълма, и все повече започвам да си мисля , че дадените ни обяснения за терасите, свързани с отглеждане на земеделски култури и укрепване на склоновете, са твърде елементарни и се омаловажава духовният смисъл на археологическите паметници, намерени в Свещената долина. Докато си задавам въпроси, на които нямам отговор, стигаме до едно място в най- високата част на обекта в Оянтайтамбо, от което се открива неповторима гледка към заснежени зъбери и върхове в чудати форми, от които не мога да откъсна погледа си, и спонтанно възкликвам: „Ето, заради тези гледки дойдох в Перу”. За съжаление слънцето тъкмо залязва зад причудливите зъбери и не успяваме да направим хубави снимки. Започваме бавно да слизаме надолу, наслаждавайки се на гледките, но и с особено внимание заради стръмните стълби.

А защо са толкова много стълби към крепост? Нещо не се връзва! Когато достигаме най- ниската част, виждаме течаща вода, която според екскурзоводката е използвана за пречистване. Отново нещо ми убягва логиката. За какво ще е нужно пречистване, ако ще се качваш през картофените ниви горе към крепостта. Очевидно е, че съоръжението е имало култов характер, като, разбира се, не изключвам вероятността то да е имало и други функции.

   След като разглеждаме обекта и правим традиционния пазар, се отправяме към мястото си за нощувка, което се оказва отново бивша хасиенда, превърната в хотелски комплекс с малки къщички и много цветя, на 2400 метра надморска височина, която вече си е съвсем човешка, като в нашите планини. Това, заедно с прекрасния изглед на къщите, както отвътре, така и отвън, ни предразполага да се чувстваме прекрасно и да насладим напълно на предвкусването за това, което ни чака през утрешния ден.

 

    Най- после настъпва денят, в който ще видим Мачу Пикчу- най- важния и най- желания обект за всички туристи в Перу. Отново ставаме в 4 часа сутринта, но това е необходимо, за да изпреварим тълпите туристи, идващи от Куско, а и ранното ставане вече почти не ни прави впечатление. Пътят от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, откъдето с автобус се отива до Мачу Пикчу, е около 40 километра, но се изминава с влак за около 1 час и 40 минути. Път между двете селища няма. Товарим се на влака и потегляме. Влакът е устроен специално за туристи и цените на билетите са подобаващи- малко над 50 долара за отиване и малко над 60 за връщане. Преди години тази железница е била държавна, но, представете си, била обявена за нерентабилна и затова- приватизирана. В момента, разбира се, е златна мина. Колко познато ми звучи! Ние обаче тук сме туристи и перуанската икономика изобщо не ни касае, а цената вече сме я платили и преглътнали и се наслаждаваме на гледките, а те са наистина прекрасни. Тъй като освен отстрани, прозорци има и на тавана на влака, човек може да гледа високите заснежени върхове и едновременно с това да се любува на буйната тропическа растителност, защото вече навлизаме в Амазония. Колкото и да ми се спи, поради ранния час на ставане, желанието ми да гледам е по- силно. Единственият проблем е, че не могат да се правят снимки, защото слънцето свети отвсякъде- отгоре и отстрани. Влакът има една единствена спирка и това е мястото, откъдето тръгва пешеходният маршрут за Мачу Пикчу, който се изминава за около 4 дни по един от пътищата на инките. Малко завиждам на слизащите на тази спирка, защото съм сигурна, че пешеходното изкачване е едно истинско приключение и много по- емоционално от това, да пристигнеш там с транспорт, но от друга страна мисля, че не съм физически и психически готова за един четиридневен тренинг в джунглата. Затова именно избрах по- лекия вариант за пътешествие в Перу. Даже малко по- рано от предвиденото по разписание пристигаме на гарата в Агуас Калиентес, откъдето веднага се качваме на автобус, за да поемем нагоре, към Мачу Пикчу. Автобусът спокойно пътува по стръмния склон. Пътят е толкова тесен, че не могат да се разминат две превозни средства, и затова има отбивки за изчакване, а отстрани пропастите са ужасяващи, мантинели няма и, разбира се, асфалтът е лош и на места даже липсва. Не че на подобни екстри вече не свикнахме в Перу, но все пак предпочитам да не сядам до прозореца.

    С автобуса достигаме мястото, откъдето се влиза в туристическия обект, и показваме билетите и паспортите си. Това с паспортите ми се струва малко странно, при положение, че няма абсолютно никакви мерки за сигурност, но какво пък, щом такива са правилата, трябва да ги спазваме. Влизаме в обекта и на първата панорамна площадка от гърдите на цялата група се издава мощно възклицание.

Всички сме гледали множество снимки, филми, картини и какво ли не още, но това, което виждат очите, не може да се сравни с нищо. Точно срещу нас се е възправил върхът Уайна Пикчу, което на кечуа означава Нова планина, а зад гърба ни е Мачу Пикчу, в превод- Стара планина.

 

 

Неволно се усмихвам, защото през ума ми преминава мисълта,че пропътувахме толкова път дотук, за да стигнем пак до Стара планина. Ниско долу под нас е градът на инките, също наречен Мачу Пикчу на името на върха, в чието подножие е построен. Всъщност никой не знае как се е казвал градът по времето на инките и дали всъщност е бил град или някакво друго средище. Всичко тук, както и при повечето обекти в Перу, е в областта на теориите и догадките, тъй като ,както вече стана ясно, инките нямат запазени никакви писмени източници. Има теория, че така наречените кипу- разноцветни нишки с възли по тях, са представлявали някаква форма на писменост, но ако те съдържат някакви послания, за съжаление, досега никой не е успял да ги разчете.

  Мачу Пикчу е открит през 1911 година от американския учен от Йелския университет Хайрам Бингам, който търсейки друг археологически обект от другата страна на Уайна Пикчу, съвсем случайно научава от стопаните на къщата, в която е отседнал, че отвъд върха има някакви руини. Когато ги открива, всичко е обрасло в буйна тропическа растителност, и след като получава разрешение от перуанското правителство, Бингъм започва разкопки. Всички артефакти, които открива обаче, са пренесени в САЩ под претекст, че ще бъдат изследвани, и така и не се връщат в Перу. Едва през 2011 година малка част от намерените предмети се връщат в родината си. Поради тази причина перуанците са изключително подозрителни към чуждите изследователи, но от друга страна, лично моето мнение е, че те нямат капацитета и ресурсите да изследват сами огромното богатство, което имат. Счита се, че обектът, каквото и да представлява той, е построен по заповед на деветия инка- Пачакути и като аргумент за това се счита храмът на слънцето, построен в централната част на комплекса. Както е известно от историята, Пачакути е инката, който се е опитал да промени религиозната система, като сменил върховния бог Виракоча с Бога- Слънце. В този смисъл се счита, че поставянето на Храма на слънцето на централно място, е доказателство за епохата, в която е построен обектът. Счита се, че градът е построен между 1440 и 1460 година. Нашата екскурзоводка излага теорията, че това място е било своеобразен университет за благородниците. Така и не разбирам за какво точно обучение става дума, но вероятно идеята е те да бъдат обучавани в новата религия. Въпросът, който си задават учените и на който все още няма еднозначен отговор, е и защо този, изключително прецизно изграден комплекс, е бил напуснат от инките и кога. Чела съм доста различни версии за това- от природно бедствие до едра шарка. Нашата екскурзоводка излага друга теория. Тя обяснява, че според изследванията на японски геолози през централната част на града е налице разцепване на земната кора, за наличието на което се съди по започналото разцепване на двата основни храма, което жителите на града приели като божествен знак.

 

Разцепването според японците обаче щяло да стане след няколко милиона години, така че мога да успокоя желаещите да посетят Мачу Пикчу, че в следващите няколко милиона години имат още време да го направят!

    Идеята на нашата екскурзоводка е, след като преминем през още няколко панорамни площадки, да слезем при останките на града и след това, който желае, да се качи до Портата на слънцето, намираща се в подножието на върха Мачу Пикчу, откъдето в деня на лятното слънцестоене слънчевият лъч прониква до един от прозорците в Храма на слънцето. Изкачването на най- впечатляващия връх- Уайна Пикчу е с ограничителен режим и става със специална резервация, която трябва да се направи около шест месеца предварително. Освен това изкачването му е едно твърде опасно начинание, доколкото зная от хора, които са го правили, а това личи и още от първия поглед, който отправям към върха. Така че този връх определено не е подходящ за нашата група и смятам да го оставя за следващия път, в този или може би в следващия живот. За изкачване до Портата на слънцето по принцип имаме време, защото имаме определени цели 5 часа за разглеждане на обекта, но за целта трябва след като слезем до най- ниската част на археологическия комплекс, да се качим още веднъж до панорамната площадка и оттам- още 300 метра денивелация нагоре. Аз лично смятам, че по- удачно е да направим обратното- първо да се качим на Портата, а после да поемем надолу, но тъй като сме в група, а аз не искам да изпусна нито думичка от беседата, тръгваме след екскурзоводката по посока на инкския град. Комплексът е разделен на три части. В едната са разположени култовите обекти, в другата- жилищните, а третата е земеделска. Тук специално съм склонна да се съглася, че терасите са използвани за земеделие, тъй като градът е на такова място, че е обграден с планини от всички страни и е разположен на високо и труднодостъпно място, което прави трудна връзката му с долината. Има и самостоятелна система за водоснабдяване, както и всичко необходимо, за да се осъществява пълноценен живот. Е, оказва се, че при проучванията не са открити тоалетни, но очевидно инките не са държали на тези неща. Разглеждаме важните култови сгради, може би най- интересна от които е Храмът на слънцето- сграда с полукръгла форма с прозорец, през който първият лъч на слънцето прониква по време на лятното слънцестоене.

В близост се намира храмът с трите прозореца, а малко по- нагоре и Главният храм.

Преминаваме покрай камъка- компас, даващ ориентир за посоките на света, и достигаме до най- свещеното място- камъка Интихуатана, използван като астрономически календар или мястото, където инките са „връзвали“ слънцето.

Продължавайки напред, достигаме до площада и Свещената скала, откъдето може да се продължи за Уайна Пикчу. Ние обаче, както стана ясно, няма да изкачваме върха и обръщаме посоката. Докато вървим вече надолу и обратно към изхода, разглеждаме още едно интересно място, наречено Храмът на кондора заради специфичната форма на камъните, при вглеждане в които с малко повече въображение може да се разпознае кондор с разперени крила.

Разходката ни отнема повече време, отколкото е предвидено, поради непрекъснатите фотопаузи и бавното придвижване на групата вследствие на все по- големия туристически поток. Между другото, и тук трябва да отбележа, че с божията помощ и с шамански заклинания нашата група има привилегията да види Мачу Пикчу в прекрасно слънчево време. Според пътеписите, които бях чела, тук мъглите и дъждовете са изключително често явление, а времето е изключително променливо. По време на нашето посещение обаче слънцето се усмихва и даже започвам да се оплаквам, че май сме прекалили с поръчките към вселената, защото е твърде горещо, при което шаманът ме поглежда с укор, който веднага разчитам като „На теб угода няма!“. След като приключва туристическата ни обиколка, имаме около един час свободно време и тъй като то не е достатъчно за изкачване до въпросната Порта на слънцето, двамата с Шамана се примиряваме с допълнителна обиколка из инкския град по местата, където не сме преминали с нашия гид, а и защото искаме още малко да постоим на това магнетично място, събрало в себе си природа, история и мистика.

 

По време на самостоятелната си обиколка отново се връщаме при Храма на слънцето, до който проникваме малко трудно, тъй като движението в Мачу Пикчу е еднопосочно, след което откриваме Къщата на инката, която сме пропуснали при екскурзоводната обиколка. Намираме едно местенце, където можем за малко да се уединим извън туристическия поток и посядаме на тревата покрай един каменен зид, за да си починем, седнали на тревата, и ако е възможно, да усетим енергията на мястото.

За съжаление обаче моментът на уединение е твърде кратък, тъй като туристите са толкова много, че са плъзнали буквално до всяко кътче. Примиряваме се с това обстоятелство и с неохота тръгваме към изхода, където групата вече е построена на една дълга опашка, на която се чака да се добереш до автобуса, който да те откара обратно долу в Агуас Калиентес. Слава богу, опашката не върви толкова бавно, колкото ми се струва първоначално, и само след около половин час успяваме да се метнем на автобуса за надолу. Следва обяд в Агуас Калиентес, по време на който се изсипва истински тропически порой, но, разбира се, точно навреме, когато вече сме на закрито, просто за да ни покаже какво означава дъжд в Амазония. Не разбирам точно в кой момент, но успявам да стана жертва и на ухапване от тропически комар, каквито се твърди, че горе, на Мачу Пикчу, след дъжд има в особено големи количества.

    Качваме се на влака в обратна посока и доволни се отдаваме на мечти за топла вана и почивка, но още и не изминал една трета от пътя си, влакът спира и като че и няма никакво намерение да продължи. Освен полагащата ни се закуска и питие, усмихнатата стюардеса ни предлага второ питие, но с това не може да приспи бдителността ни, а разследването, което извършва оперативен отряд от нашата група, показва, че на релсите пред нас има друг влак, който явно е аварирал и препятства движението на останалите. Двама от служителите от железницата слизат и започват да се оглеждат наоколо, сякаш търсят нещо, което веднага провокира шеговитото съзнание на част от групата, и плъзва слух, който достига до екскурзоводката, а чрез нея- до стюардесата, че железничарите са видели пума и се опитват да я хванат. Тъй като сме в джунглата, това не звучи толкова невероятно, но по- вероятният вариант според мен е, че се оглеждат за някое паднало авокадо, тъй като дърветата около влаковата линия са провиснали от плодове. Във всеки случай не изглежда железничарите да си дават много зор за решаване на проблема и веднага си спомням, че сме в Латинска Америка, където се действа на принципа: „Маняна“! След около 40 минути влакът все пак потегля и на следващата гара виждаме повредения влак да стои на релсите, а пътниците да се придвижват пеша към него. Веднага през главата ми започват да минават мисли как, ако това се случи с нас, ще трябва с чантички в ръка да се поразходим из джунглата, а след няколкото книги за Амазония, които прочетох напоследък и в които змиите и крокодилите са най- малкият проблем, тази перспектива изобщо не ми харесва. Слава богу, нашият влак е здрав, и то толкова здрав, че на следващата гара към него прикачват вагоните от авариралия влак и пушекът на дизеловия локомотив показва, че никак не му е леко. Тъй като сме в първия вагон до локомотива, можем да наблюдаваме мерките за безопасност, които се вземат, за да се предотврати авария- един от железничарите стои в началото на вагона с ръка, докосваща внезапната спирачка и според мен ще се включи, ако спирачката откаже, а според Дилиян- ако локомотивът се запали. И двете перспективи обаче никак не ми се струват примамливи. Влакът ни спира на още една гара, където ни се струва, че откачат допълнителните вагони. Когато най- после се добираме до заветната гара Оянтайтамбо обаче, виждаме, че след основните 6 има още 5 вагона и си задаваме въпроса колко ли общо са били преди откачването, а както показват часовниците ни, пътят от 40 км този път ни е отнел малко повече от 3 часа. Както и да е, доволни сме, че сме живи и здрави и сме стигнали до целта. Следва едно задръстване, предизвикано от многобройни чакащи закъснелия влак автомобили. На всичкото отгоре един от автобусите е спрял с включени аварийни светлини посред улицата и се оказва, че изобщо не е аварирал, а просто гаражът, в който е трябвало да влезе, е заключен и шофьорът просто изчаква да го отключат. Това вече е върховната точка на преливане на нашето търпение. След целия този екшън вътрешно си обещавам никога вече да не казвам „Няма такава държава“, визирайки родната България.

    След вечеря и заслужен дълбок сън в прекрасната хасиенда, в която сме за втора вечер, тръгваме обратно към Куско. По пътя ще посетим още два обекта от Свещената долина. Най- напред спираме около селището Марас, където се намират свещените солници на инките. Солниците всъщност са били открити и експлоатирани още в прединкския период, но както правят с почти всичко, направено преди тях, инките го доразвиват и усъвършенстват. Така са направили и със солниците чрез изграждането на много на брой ванички, в които солената вода влиза през канал, който при напълване на ваничката се затваря и се чака да изсъхне, за да може да се отдели солта.

Всъщност солта идва от извор, от който водата извира с 16 % соленост. Смята се, че тази долина преди милиони години е била дъно на море и това е причината за соления извор, но въпреки това непромененият дебит на извора, откакто той се използва, озадачава учените и местните спелеолози планират да влязат на проучване в пещерата, откъдето извира изворът, за да изследват източника. В миналото, по време на инките, нещата са стояли по друг начин. Не е било необходимо да се търси научно обяснение на обяснимите неща. Те просто се обявявали за свещени. За такива са били считани и солниците.

    Напредваме към друг интересен обект- терасите на Морай. Когато слизаме от автобуса и поглеждаме надолу от панорамната площадка, ахваме от изумление. Терасите под формата на съвършени концентрични кръгове, от по- малък към по- голям, на равни разстояния един от друг, са поводът за нашето изумление.

Над тях има площадка и други полукръгове, а в останалата част на долината има още кръгове, които не са достатъчно добре разчистени, но могат да се видят. Нашата екскурзоводка Рут отново започва своите обяснения, като плътно се придържа към официалната доктрина на местните власти.

Тезата е, че това е земеделска лаборатория, на която културите се отглеждат на различна надморска височина, а концентричните кръгове създават уникални температурни условия за развитието им. Аз обаче категорично не мога да се съглася, че това е просто едно опитно поле, още повече, че разликата във височина между най- долната и най- горната тераса е около 100 метра, при което едва ли би могла да се усети съществена разлика в надморската височина. След като екскурзоводната беседа приключва, започват коментари между членовете на групата ни и се оказва, че и на останалите теорията за картофените ниви вече не им е достатъчна. Започваме да сътворяваме своите теории. Специалистът по механика е категоричен, че това е съвършена система за връзка с космоса, ако в средата бъде поставен радиолокационен приемник, и може да докаже това с формули. Доколкото успявам да схвана, формата на кръговете би играла роля като на сателитна чиния. Съмнявам се обаче, че местното население, живеещо в каменната ера, нямащо писменост и даже непознаващо колелото, е имало капацитета да направи радиолокационен приемник за връзка с космоса. Ако такава връзка е била осъществявана, то според мен по- скоро се е осъществявала по някакъв телепатичен път, защото се счита, че духовното развитие на инките е било много по- високо от техническото. Освен това, вече разбирайки до някаква степен от символиката на местните вярвания, този рисунък много ми прилича на изображение на Пачамама и съм убедена, че е имал култов характер. Влагам малко въображение и си представям шаман в центъра на кръга, пушек, издигащ се до небесата, и шамански напеви, призоваващи висшите същества от космоса. Май се поувлякох! Екскурзоводката ни обяснява, че слизането долу в самите кръгове е забранено, тъй като преди години множество мистици, които тя нарича „откачалки“, са влизали в кръга, за да извършват ритуали. Доста съм чела за Перу предварително и зная, че това е място, в което хора от цял свят идват заради силните енергии и свещените места, които носят особена сила, но самите перуанци, или поне по- голямата си част от тях, нямат такова отношение към своите културни паметници. Още от самото начало ми прави впечатление, че перуанците всъщност са един доста объркан народ. От една страна около 80 % от населението са ревностни католици, има някакъв процент привърженици на различни евангелистки църкви и съвсем малка част от населението е запазило религията си от предколумбийския период, но от друга страна перуанците почитат символите на инките, които се продават по сергиите в несметни количества, правят ритуали с листа от кока и поставят ръцете си върху камъните в местата със силна енергия. Не успявам да разбера обаче дали правят това просто по традиция, или влагат истински духовен смисъл. Всъщност, не съм сигурна даже дали перуанците са объркан народ, или са толкова странни и различни, че объркват впечатленията на останалите за себе си.

    Връщаме се в Куско и тъй като при посещенията на обектите от Свещената долина въпросите в главата ми са повече от отговорите, с Дилиян решаваме да направим последен опит да разберем нещо повече, и отиваме в Музея на инките.

За съжаление обаче и тук оставаме разочаровани. Не че във витрините няма множество грънци от различни прединкски, инкски и слединкски епохи, но те не ни дават отговорите, които търсим, а напротив, още повече задълбочават противоречието между елементарния начин на живот на местното население и несправянето му с изящните изкуства и невероятните архитектурни паметници, които са останали от инките, при това направени само за трите века, през която е съществувала държавата им. Правенето на снимки в музея е забранено, но може би единственото нещо, което си струва да бъде заснето, е цялостен макет на обекта в Морай, включващ няколкото площадки с концентрични кръга, които са открити там, които при посещението на самия обект не могат да бъдат видени в своята цялост поради огромната площ, на която са разположени, а и поради недовършеното разчистване на терасите. За съжаление обаче, не само не можем да заснемем макета, но не можем и да прочетем надписите, тъй като достъпът до тях в момента е затворен.

    Правим още една кратка обиколка на центъра, пием кафе на панорамна тераса срещу катедралата и се опитваме да запечатаме в съзнанието си гледката към града, още по красива и загадъчна на здрачаване. Вечерта приключва с гала вечеря на шведска маса, по време на която отново свири местен оркестър и ни се представят характерните за района танци. Сутринта напускаме Куско с усещането, че има нещо, което ни е убягнало, нещо, което не сме разбрали.

    Очевидно е, че ще си тръгнем от Перу с повече въпроси, отколкото отговори и ще продължим да четем и да търсим нови източници, защото със сигурност си тръгваме много по- заинтригувани, отколкото преди идването си по тези места.

ПЕРУ

ЧАСТ ВТОРА

ВИСОКО В АНДИТЕ

/Каньонът Колка и езерото Титикака/ 

ПЪРВА СРЕЩА С ВИСОКИТЕ АНДИ

 

    Още с напускането на Тихоокеанското крайбрежие и пътуването към Арекипа вече сме в Андите, защото те започват едва ли не от самия бряг, но като един заклет любител на високопланински пейзажи, аз очаквам с нетърпение да стигнем горе, във високите Анди, където се вият кондорите. Андите представляват за мен особен интерес, защото според това, което съм чувала и чела, те са нещо много различно от всички планини, които съм виждала досега. До този момент от нашата екскурзия сме разгледали преди всичко градове, създадени от испанците и изцяло повлияни от тяхната култура, с изключение на платото Наска, където се докоснахме до местна цивилизация, но това, за което аз дойдох в Перу, тепърва предстои. От Арекипа започваме стръмно изкачване към Алтиплано- високопланинско плато, простиращо се от тук чак до езерото Титикака, което в тази си част е обградено с вулкани, като връхната точка на прохода, който ще преминем днес, е на 4910 метра височина. Заедно с радостното очакване и любопитството, не пропуска да ме загложди и малко страх от това, как организмът ми ще понесе надморската височина. Както е известно, най- високият връх в България е на 2925 метра над морското равнище, а тук ще трябва да се качим с 2000 метра по- високо, което си е истинско предизвикателство. Навлизайки в планината, започваме да наблюдаваме околните вулкани и с ужас установявам, че единият от тях пуши и колкото повече минава времето, ми се струва че пушекът се засилва.

Решавам да не обръщам внимание на този факт и да се наслаждавам на природата. Растителността тук е бедна и когато напредваме във височината, тя започва да се ограничава до високопланинската трева ичу, която по- скоро прилича на слама, отколкото на зелена трева, но представлява основната паша на високопланинските животни.

   Докато се изкачваме нагоре, спираме на няколко места, за да наблюдаваме местната фауна. Най- напред обект на нашето внимание стават викуните- диви животни, но хранени и подстригвани от местното население, чиято вълна е особено ценна. Тези елегантни животинки в канелен цвят, които отдалеч приличат на сърнички, но с по- дълги шии, дават по около 200 грама вълна на 3 години, което, заедно с нейното изключително високо качество, определя и високата й цена. В миналото в дрехи от викуни са се обличали само кралете на инките. В днешно време всичко е въпрос на цена и ако човек е готов да се раздели с около 2-3 хиляди солес за един пуловер, може да се почувства като крал. В тази част на планината живеят около 7000 души, разпределени в 13 общности, които освен че се занимават със скотовъдство и отглеждат лами и алпаки, които са домашни животни, имат задължението да опазват викуните в резервата и правото да ги подстригват. Викунята тежи около 45 кг, живее 16 години, възпроизвежда се веднъж годишно между януари и март и след 11 месеца бременност ражда през дъждовия период, когато има свежа трева и вода. В Перу популацията на викуните наброява около 200 000 екземпляра, което нарежда страната на първо място по брой на тези животни. Автобусът спира на едно място, където викуните обикновено пият вода и успяваме да ги наблюдаваме и снимаме, а когато пътуваме, една преминава съвсем близко до автобуса ни, което се отбелязва с ентусиазирани възгласи.

 

 След наблюденията, които осъществяваме върху викуните, следва наблюдение върху ламите и алпаките, което е доста по- лесно за осъществяване, защото това са домашни животни, стадата са свикнали с туристите и можеш да се приближиш до тях и даже да ги погалиш, разбира се, като внимаваш да не бъдеш наплют, което не е рядко срещано явление. Ламите са по- високи и достигат до 1,80 метра, с издължена шия и дълги уши. Тъй като лами има по нашите зоопаркове, това не е непознато животно за нас.

Виж алпака /ударението е на втората стричка/, никой от нас не е виждал, освен на картинка. Алпаките са по- ниски и доста по- симпатични животинки, а и вълната им е по- ценна, поради което уверено се записвам в техния фенклуб. 

    Докато пътуваме и се изкачваме все по- високо в планината, нашият перуански екскурзовод, наред с легендите за Андите и местните вярвания, ни изнася едно похвално слово за коката и ползата от нея, разбира се, в естествения й вариант, и ни обяснява как трябва да дъвчем листата от кока, които по препоръка на гида сме закупили при тръгването си от Арекипа, в пакетчета за по 4 солес /1 сол се равнява на 0,33 щатски долара/, за да избегнем проявите на височинна болест. Коката е дълбоко свързана с местната култура и употребата й тук е изключително широка. Местните я използват не толкова против височинната болест, защото са израснали високо в планината и организмът им е адаптиран към височината, а за всякакви други цели, включително за храна, като след обилната закуска заменят с нея следващите две хранения, тъй като тя съдържа множество витамини и тринадесет алкалоида, които я правят изключително полезна и хранителна.

Освен това листата се използват за лечение на рани, против зъбобол, главоболие и за какво ли не още, като нашият екскурзовод ни убеждава, че наркотично действие в листата почти няма, а при произдовството на кокаин то се получава чрез химически реакции с керосин, сярна киселина и какви ли не други химически вещества. След като от предния ден гълтаме хапчета за височинна болест от четири вида билки, основната от които, разбира се, е коката, сутринта сме пили чай от кока, какъвто се сервира навсякъде по хотелите, и по пътя сдъвкваме някое и друго листо, нашият екскурзовод мимоходом споменава, че листата трябва да се избягват от хора с високо кръвно и сърдечни проблеми. Още в този момент започвам да получавам първите признаци на сърцебиене, което не изключвам да е в резултат на самовнушение, на каквото съм доста способна.

    С напредването на височината започват да се появяват и първите симптоми на височинна болест- главоболие, световъртеж и задъхване, които у някого от групата са по- силно, а у други по- слабо изразени. Лично при мен се усилват проявите на сърцебиене и учестен пулс. Тъй като, доколкото знам, това не е от симптомите на височинната болест, го отдавам на предозирането си с кока, която макар и да няма наркотичните действия на кокаина, очевидно има силно изразено свойство на стимулант и въпреки уверенията на местните, че е безвредна, не винаги действа добре на несвикнали с нея хора. Съзнавам, че вероятно дозата на самовнушението не е малка, но все пак, усещайки учестения си пулс, категорично заявявам, че спирам коката и пропускам поредния чай. Вместо това утешително си купувам едно меко шалче от бебе- алпака, което наричам „високопланинско шалче“, защото е купено от пазарче с над 4000 метра надморска височина.

    Не след дълго достигаме до връхната точка на маршрута си- 4910 метра. Преди да се отдадем на обичайната фотосесия, бързаме да посетим „благините на цивилизацията“, както нашата българска екскурзоводка Даниела нарича тоалетните, но смея да твърдя, че тези на върха на прохода са доста далеч от цивилизацията, тъй като представляват малки къщички със сламен покрив и дупка по средата, без врата и като капак- обърнати с лице към шосето.

Освен това тези „благини на цивилизацията“, се намират на няколко метра денивелация над шосето и тръгвайки нагоре, веднага ми се завива свят и се налага на няколко пъти да посядам върху камъни, които ,слава богу, тук има в изобилие, за да достигна заветната цел. Сега вече усещам истинските признаци на височинната болест, но като се има предвид, че сме съвсем близо до 5000 метра височина, вероятно това е нормално и гледам да не изпадам в излишна паника. Със или без световъртеж обаче снимките в героични пози са задължителни и не ги пропускаме.

Не пропускам, разбира се, да хвърля и един поглед върху стоките, изложени на най- високо разположеното планинско пазарче, но тъй като все пак сме предупредени да не дърпаме дявола за опашката, сравнително бързо приключваме престоя си на тази надморска височина и се качваме в автобуса, с който започваме бързо спускане надолу към долината на Колка, където ще нощуваме в селището Чивай с надморска височина около 3400 метра, което в този момент ми се струва направо прилично.

    Първото нещо, което правим, когато слизаме в селото, е да отидем на обяд, по време на който с Дилиян традиционно си поръчваме по една “servesa grande” или в превод от испански- голяма бира, която тук е 620 мл, а след обяда традиционно запалвам една цигара. В този момент отново усещам надморската височина, завива ми се свят, а сърцебиенето ми се усилва още повече и единственото, което искам, е да полегна. Слава богу, това е предвидено в програмата и след като се настаняваме в хотела, имаме около един час почивка, в който душата ми се връща в тялото и съм готова за нови подвизи. Признаците на височинна болест и предозиране с кока не подминават и Дилиян, въпреки че като един шаман, той, разбира се, ги понася по- леко. Имам и още един проблем- по носната ми кърпичка се появява кръв, на която не отдавам прекалено внимание, тъй като предварително екскурзоводът ни е обяснил, че това не се дължи на височинна болест, нито пък е признак на ебола или някаква друга страшна болест, а е резултат на изключително сухия въздух в долината, който дразни носната лигавица. Когато се събираме пред хотела, разбирам, че има хора, които доста тежко понасят надморската височина и няма да участват в следващото мероприятие- къпане в горещ минерален басеин. Аз самата също не съм сигурна как ще ми се отрази къпането в гореща минерална вода, в съчетание с учестения пулс и лекото главоболие.

    Минералните извори се намират в красива местност сред планината. Басейните са два- един за местното население и един за туристите, имат характерен аромат на сяра и поне този за туристите изглежда достатъчно чист.

Със или без сърцебиене, когато виждам басейна, решавам, че не мога да пропусна, и уверено се цопвам в него.  За голямо мое учудване и радост, от водата се освежавам и започвам да се чувствам по- добре. След кратко престояване в басейна, нашата българска екскурзоводка, която се чувства лично отговорна за нашето здраве, ни приканва да излизаме, за да не ни стане зле, а ние се държим точно като непослушни деца, които майка им се опитва да извади от водата.

 

   След като с неохота излизаме от басейна и се обличаме, следва организирано посещение на местния пазар, където перуанският гид ни показва отделните видове плодове и зеленчуци, които се отглеждат в долината, няколкото вида царевица и картофи, някои от които се продават изсушени и могат да издържат около 8-10 години и да се използват след накисване във вода. Перу е родината на картофите. В момента в страната се произвеждат около 150 вида картофи. Лично мен, от всички картофи, които сме опитали до момента по време на екскурзията, най- много ме впечатляват сладките картофи, тъй като са нещо различно от вкуса, на който сме свикнали. Друго характерно растение, което се продава на пазара, е киноа, култура, която отскоро се продава и на нашия пазар, но тук в отглеждането й има традиции и Перу е най- големият й износител.

Особен интерес представляват местните знахарки, които бъркат отвари на място, стига да можеш да им обясниш какво точно те боли, но тъй като не владеем нито испански, нито кечуа, не можем да се възползваме от тази услуга. Разглеждаме отново и плетива от алпака и особено характерните за района бродерии, които търговките изработват даже докато продават на сергиите. Характерните местни облекла са много пищни и пъстри, с много фусти и бродерии и според обясненията на нашия перуански екскурзовод да се облечеш от глава до пети в тях, струва около 2500 солес, което е изключително висока цифра за местния стандарт, и затова се използват вече само по празници от по- младите хора, а през ежедневието се предпочитат по- семплите и далеч по- евтини спортни облекла.

По- възрастните дами обаче спазват традициите и можеш да ги видиш по улиците, облечени с характерните носии и то не само за атракция на туристите.

Разхождайки се из селището /всъщност не разбрах, дали е град или село/, периодически хвърлям по един поглед към пушещия вулкан не без известно безпокойство, защото особено на залез слънце пушекът от него ми се струва твърде интензивен и помолвам Господ и местния Апу /така се наричат духовете на планините според местните вярвания/ да ни пощадят.

Вечерята ни преминава отново под звуците на традиционна музика, но този път в програмата са включени и танци, характерни за района, изпълнени от двама танцьори, които не само танцуват, но и правят нещо като сценки между масите, в които включват и част от гостите. Нашата група, разбира се, се включва активно във веселбата.

Опитът ми да запаля цигара, дали от внушение или наистина, не се отразява добре на организма ми, поради което след коката спирам и цигарите, а този път не посмявам да си поръчам и бира. На тази надморска височина съм на път да стана пълна трезвеничка и за да не ми поникнат крилца, все пак си позволявам да изпия един нискоалкохолен коктейл, който вместо „писко сур“ тук се нарича „колка сур“ и се приготвя със сок от кактус канделабър, вкусът на който е подобен на киви.

    Очевидно вече сме свикнали с височината, защото прекарваме нощта съвсем спокойно и когато ни събуждат, въпреки безумно ранния час- 4,15, се чувстваме бодри и отпочинали. В 6 часа потегляме към каньона Колка, където ще наблюдаваме полета на кондорите. Пътуването дотам се оказва доста сериозно изпитание, защото пътят е изключително тесен, движим се над огромни пропасти, а на места даже няма асфалт, а за мантинели изобщо и дума не може да става. Най- напред спираме в село Янке- едно от седемнадесетте села в долината на Колка, където наблюдаваме традиционни народни танци, които местните демонстрират, за да спечелят някоя пара от туристите.

В исторически план долината е била най- напред владение на империята Уари, по чието време е започнало изграждането на тераси за земеделие високо, непосредствено под снежните шапки на върховете, и от топенето им се е получавало напояването. По- късно, след разпадането на империята Уари, започва периодът на регионалните империи, през който период, за да бъдат различавани едни от други, обитателите на долината деформирали главите на децата си чрез притискане с възглавници в съвсем ранна възраст и постигали форма- по- издължена или по- овална, взависимост от изгледа на планината в техния район. Долината на Колка и досега се дели на източни и западни жители, само че, вместо да деформират главите си, сега източните й обитатели носят бели шапки, а западните- бродирани. През ХІІІ век инките, които вече са имали държава в Куско, започват своята експанзия. Те завлядяват долината на Колка мирно, посредством военен съюз и смесени бракове и успяват да наложат своята култура, без да заличават напълно местните обичаи. Терасирането на земята вече се осъществява на много по- голяма площ и се изграждат подпорни стени на терасите от вулканичен камък, което ги прави много по- устойчиви. Инките устройват тук един вид земеделска лаборатория, в която експериментират садене на земеделските култури на различни по височина тераси, за да бъде открита най- благоприятната за дадената култура. Освен това долината е използвана за хранителен склад, чрез изкопаване на ниши в стените, откъдето идва и името й Колка, означаващо на езика кечуа хранителен склад. Тук инките налагат и своите три закона: не кради, не лъжи и не мързелувай. Това е най- добрият период от историята на долината. Пристигайки тук и виждайки този странен народ, с различни по форма глави, испанците ги покръстват насилствено чрез францисканския и доминиканския орден и поради трудната достъпност ги преселват в района на Арекипа, с което местното земеделие бива почти унищожено. В момента в района отново има земеделие и ясно могат да се видят терасите, на които то се осъществява, и които, ведно със стръмните скалисти склонове наоколо, правят гледката много красива и уникална.

 

   Приближаваме се към кръста на кондора- панорамно място, откъдето могат да се видят кондорите, гнездящи в каньона. Популацията им тук наброява около 35 екземпляра. Когато въздухът започне да се затопля, те политат, като се носят по спирала по въздушното течение. Това е най- голямата високопланинска птица в света. В разперено състояние крилата и достигат 3 метра, а тялото им е дълго 1,25 м. Помня кондорите от филмите за индианци с Гойко Митич, така популярни в детството ми. Тогава не съм си и представяла, че ще видя наживо тези птици. Някои от тези, които са посещавали Перу, казват, че не са успели да ги видят. Дали ние ще сме от късметлиите?! Стигаме до панорамната площадка, а там вече се е струпало огромно множество туристи. Подреждаме се и ние по парапетите и започваме да се взираме в каньона, който и сам по себе си е много красив. Това е най- дълбокият каньон в Америка. На това място дълбочината му е около 1300 метра, но според информацията от нашия екскурзовод, в най- дълбокото си място, което е недостъпно за туристи, той достига 4100 метра.

 

 

Малко след като сме пристигнали, съзираме ниско долу две кръжащи птици, но не сме сигурни дали това са кондори, защото разстоянието, на което се намират, не позволява да преценим колко са големи. Все пак решаваме, че на това място няма какви други да бъдат, но много се надяваме в следващия един час, в който ще останем тук, да ги видим по- отблизо.

Чакаме известно време, но нищо не се появява. Тогава Дилиян предлага да отидем на друга панорамна площадка, намираща се по- ниско, до която трябва да се извърви едно разстояние от около 200-300 метра. Не вярвам, че това ще промени нещата, но все пак тръгвам, защото така или иначе имаме доста време, което трябва някак да уплътним, а кондори не се виждат в околността. В момента, в който стигаме на по- ниската площадка, започват да се чуват възклицания на всевъзможни езици. Поглеждам в посоката, в която гледат всички, и ги виждам ясно- няколко кондора, може би пет или шест на брой, се реят между скалите на каньона, а после се издигат все по- високо и в един момент започват да прелитат над главите ни.

Преживяването е невероятно. Първо се опитвам да снимам, но после просто впервам поглед в полета на тези величествени птици, които вече нямам никакво съмнение, че са именно кондори. Поглеждам с благодарност Дилиян- моят шаман, който ме доведе именно на тази площадка, сякаш знаеше, че именно това е мястото, над което ще прелетят кондорите- кралете на небето на Перу. Докато аз гледам в захлас, Дилиян, за моя голяма радост, не само е призовавал кондорите по шамански, но е успял и да ги снима.

    След това фантастично преживяване, което е осмислило целия ми ден, следва път, в който отново преминаваме през прохода на височина 4910 метра и достигаме до разклона между Арекипа и Пуно, за да потеглим към Пуно- града, разположен на брега на езерото Титикака- следващата спирка от нашия маршрут. Вече съвсем по- леко понасяме надморската височина и двамата с Дилиян, даже проспиваме по- голямата част от пътя. Събуждаме се едва на езерото Лагунияс, което се намира на 4444 м., за да го разгледаме, макар и отдалеч, и да видим розовите пеликани, които се разхождат спокойно около него.

Накрая на пътя нашият шофьор и екскурзоводът ни устройват малък екшън, като ни отклоняват от главния път и ни прекарват по някакъв, уж по- пряк, но почти неасфалтиран път, по който автобусът се движи със средна скорост 35 км в час и мозъците ни така се разбъркват, че даже и тези, които не страдат от височинна болест, ги заболяват главите. Не зная каква е целта на отклонението ни от правия път, но ако нашият местен гид е решил да ни покаже особеностите на третокласната пътна мрежа в Перу, смея да твърдя, че това не е най- добрата презентация, която прави на страната си.

    Пристигаме в град Пуно привечер и отвисоко виждаме светлините на града и прекрасната гледка към езерото, но, за съжаление, при тази светлина през прозореца на автобуса е невъзможно да се направи хубава снимка. Пуно е град с население от 200 хиляди жители, вторият по големина в едноименната област, но представляващ туристическа и административна столица на областта. Той е и столица на фолклора на Перу- град, в който се танцуват около 350 танца, и е популярен с множеството си фестивали. От 02-ри до 10 февруари тук се провежда фестивалът, наречен в превод „Човек, носещ свещ“, който е изключително важен фолклорен празник, по време на който областта, наброяваща 1 млн. жители, нараства на 5 милиона. Веднага след това се провежда карнавалът в Пуно, така че месец февруари тук е един безкраен празник, по време на който в областта на Пуно за един месец се изпива толкова бира, колкото консумира областта Арекипа за цяла година.

    Настаняваме се в хотела, когато времето вече е доста напреднало, а и след „прекия“ път през селата около Пуно се чувстваме особено уморени и вечерта нямаме сили за разходки, така че веднага след вечеря заспиваме. На мен и Дилиян надморската височина, от която други твърдят, че не могат да заспят, ни действа по- скоро приспивно, но тъй като вече сме свикнали да се събуждаме рано, а на следващия ден екскурзоводите са ни отпуснали повече време за сън и сборният пункт е чак в 8 часа, сутринта успяваме да се разходим малко из централната част на града. На светло Пуно не изглежда толкова впечатляващ като на вечерна светлина. По- голямата част от сградите, особено малко встрани от центъра на града, са неизмазани и недовършени, гледка, с която вече сме свикнали в тази страна. Центърът обаче е традиционно хубав. Централният площад, който и тук се нарича Площад на оръжията, има традиционната форма на квадрат, като от едната страна е разположена църквата, която представлява доста впечатляваща сграда в червеникав цвят и с две симетрични кули от двете страни, едната от които- часовникова.

На срещуположната страна на площада и тук е разположено кметството, от едната страна е сградата на полицията, а от другата- красив хотел с ресторант, на име Катедрален хотел“.

    След тази кратка разходка се товарим в автобуса заедно с останалата част от групата и се запознаваме с местния си екскурзовод за днес- Силверио, който за голямо наше разочарование се оказва доста несловоохотлив. Докато пътуваме, той се ограничава да ни разкаже за видовете риба в езерото, които в миналото са били 6, но след привнасянето на два нетрадиционни за тукашната екосистема видове, между които и пъстървата, два вида от местни риби са изчезнали и понастоящем видовете отново са 6. Други обитатели на езерото са огромните жаби, достигащи големина от 45 см., които живеят на дъното на 200 метра дълбочина, открити при проучванията на Жак Ив Кусто. Твърди се, че те не излизат на повърхността, а ако го направят, това става през нощта. Помислям си, че за нищо на света не ми се иска да съм вечер около езерото и да се срещам с тези чудовища, пък даже и ако се превръщат в принцове. Гидът ни се спира накратко на поминъка на местното население- животновъдство и земеделие, като споменава, че е особено силно застъпено отглеждането на киноа, наред, разбира се, с националната култура на перуанците- картофите, а от животновъдството е най- разпространено говедовъдството и овцевъдството, тъй като ламата и алпаката предпочитат височини над 4000 метра и отглеждането им е по- разпространено в по- високите части на Алтиплано. Силверио разказва накратко една от многобройните легенди за името на езерото, което означава сива пума или по- точно пума с цвят на скала. Според нея, в миналото езерото е било огромна долина, а възвишенията, които сега са острови в него, са представлявали планини, на които бог Виракоча- върховният бог на инките, не позволявал на хората да се изкачват. Те обаче нарушили забраната му и тогава той се разплакал и плакал толкова дълго, че се образувало езерото. В него се удавили множество сиви пуми, които плували на повърхността и дали името на езерото. Ето и още две легенди, които прочетох в книгата „Пробуждане в Андите“ на Хорхе Луис Делгадо. Според по- скучната от тях, мъж и жена плавали из езерото с тръстикова лодка и видели в него да плуват няколко мъртви сиви пуми. Това много натъжило жената и тя нарекла езерото Титикака в чест на сивите пуми, намерили в него смъртта си. Другата теория е свързана със Свещената скала, която се намира на Острова на Слънцето, който, за съжаление, не можем да посетим в тази екскурзия, защото се намира на територията на Боливия. Свещената скала, която се наричала Тайпикала, се смятала за дом на Слънцето, Луната и звездите и инките пренасяли там сиви пуми, които да пазят мястото. Животните много харесвали скалата и по цял ден стояли върху сивия камък и скоро хората започнали да наричат острова Титикала /сива пума/, което име след това се пренесло и върху езерото, видоизменено в Титикака.

    Тъй като беседата на Силверио е твърде недостатъчна да задоволи любопитството ни, по- късно молим Перси- гидът, който е с нас още от Лима и вече неведнъж е демонстрирал своята начетеност и компетентност, да ни разкаже повече за езерото. Той ни разказва, че когато Жак Ив Кусто прави своите проучвания за Перу, и със съвременната техника, с която разполага, успява да направи сателитни снимки на езерото, се оказва, че то има форма на пума, гонеща заек. Дали и как местните са успели да видят това, давайки име на езерото, никой не знае. Има теория, че те са можели да правят балони, с които да се издигат във въздуха, но и това е в областта на предположенията. Знае се, че именно инките са дали името на езерото, защото старото му наименование в прединкския период е Атукоча, което означава голяма водна маса. А водната маса на езерото е наистина огромна. С площта си от 8300 кв.км. площ то е почти 15 пътипо- голямо по площ от Женевското езеро. В най- дълбоката си част езерото достига 304 метра, а надморската височина, на която е разположено- малко над 3800 метра. Това е най- високото плавателно езеро в света. Според перуанците 60 % от езерото е в територията на Перу, а 40 % в територията на Боливия, но боливийците считат обратното, т.е. спокойно можем да приемем, че наполовина езерото е в Перу, а наполовина в Боливия.

    Езерото Титикака заема изключително важно място в местните вярвания, тъй като според легендата, от него се раждат първият инка Манко Капак и неговата жена Мама Окльо, символи на мъжкото и женското начало, както слънцето и луната в инкската митология. Извън легендата съществуват три теории за появата на инките. Една от тях е, че те произхождат от района край Куско и винаги са си живели там, другата е, че идват от Амазония, а третата и може би най- правдоподобна е, че произхождат от цивилизацияа Тиуанако, съществувала по боливийския бряг на езерото Титикака, паралелно с империята Уари от перуанска страна до 10 век след Христа, но за която се счита, че е много древна и е съществувала още 2000 години преди Христа. Доказателство за тази теория е, че както тиуанако, така и инките по- късно са били отлични каменоделци. Произведенията от дялан камък, останали от тиуанако са толкова изкусни, че при съвременните технологии могат да се постигнат само с лазер. Освен това теорията за произхода на инките от древните тиуанако е в унисон с легендата, че първият инка произхожда от езерото. Смята се, че около езерото има множество енергийни места и то е обитавано от духове, които под формата на дребни жени са се появявали на строителите при изграждането на хотелите по брега. За любителите на мистиката отново ще спомена книгата на Хорхе Делгадо, където прочетох, че Манко Капак и Мама Окьо били изпратени от Бащата Слънце да внесат хармония в живота на хората. Те се родили в утробата на Майката Земя, за каквато се счита езерото Титикака, според местните вярвания. Нещо повече, то се счита за женския полюс на Земята, а мъжкият се намира някъде в Хималаите.

    Народът, който е живял по тези земи преди идването на инките, се нарича аймара. Така се казва и езикът, който говори местното население и до днес и който заедно с кечуа- езикът на инките, и испанския са трите езика, които могат да се чуят в Пуно. В селата наоколо обаче се говори основно аймара. Аймара е народ, обитавал Алтиплано много преди идването на инките. Цветът на кожата на хората тук е по- тъмен от този на хората в Лима и Арекипа, където населението се състои предимно от метиси. Много характерно е и женското облекло тук, в областта на Пуно. Жените носят широки и не- много дълги поли, дълги плитки, в края на които се слагат помпони, тъмни на цвят при омъжените жени. Неомъжените пък носят цветни шапки, завършващи с помпони. На главите си омъжените жени носят бомбета, останали в наследство от английското влияние в района след Тихоокеанската война, когато местните завидели на англичаните за техните бомбета и започнали да ги копират. За разлика от английския обичай, тези шапки да се носят от джентълмените, тук те са характерни за дамското облекло. Копирайки ги, тукашните жени са им придали малко по- различна форма, а освен това ги носят на върха на главите си като шапката е очевидно по- малка от размера на главата. С какви приспособления шапките се задържат върху главите на жените, за мен остава загадка. Друга характерна особеност са пъстрите дисаги, които жените носят на гърбовете си и които ,заедно с останалата част от облеклото им, ги правят особено атрактивни.

    Нашият гид ни отвежда най- напред на местен пазар в градчето Акора, където можем до насита да наблюдаваме характерното местно облекло, което за мое голямо учудване в селските райони се носи масово, без значение на възрастта, за разлика от големите градове, където младите жени се обличат спортно, както своите връстници навсякъде по света. Интересното на този пазар, където почти не стъпват туристи, е ,че размяната на стоки е предимно натурална. Тук пристигат хора от места, намиращи се на разстояние от 150 километра, за да разменят стоката си за друга, която им е необходима. Поради местния характер на пазара на туристите тук не се гледа с твърде добро око, защото местните считат, че снимките, които им се правят, по късно се използват за пощенски картички, от които се печелят много пари. Така че, за да ги снимаш, жените на пазара искат суми, които не си заслужава да бъдат дадени, но ние като едни истински папараци все пак успяваме да направим по някой и друг безплатен кадър на атрактивните търговци и посетители на този пазар.

 

 

  Продължаваме към полуостров Чукоито, където правим кратка пешеходна разходка до един хълм, от който се открива великолепна гледка към езерото и заснежените върхове на боливийските Кралски Кордилери. Автобусът ни спира в едно село, през което преминаваме, за да се изкачим на хълма. Почти всички къщи в селото са построени от кирпич, с покриви от ламарина, тоалетните са външни, ламаринени и се намират по- скоро в нивите, отколкото близо до къщите. В нивите виждаме и индивидуални гробове и нашият гид ни обяснява, че тъй като тук няма общинско гробище, покойниците се погребват директно в нивите, които са обработвали приживе.

На фона на целия кирпичен селски пейзаж, огромно впечатление ни прави модерната пречиствателна станция, която виждаме до една от къщите. Това е поредното доказателство на зародилата се у мен теория, че тук не бива по външния вид на къщите да се съди за финансовото състояние на техните собственици. Дали това се дължи на прекалена пестеливост или просто външният вид на къщите не представлява приоритет в ценностната система на перуанците, не успявам да разбера и този въпрос за мен остава отворен, както и много други въпроси, които се пораждат у мен, докато обикалям тази държава. Докато ходим из селото, срещаме възрастна женица, която ни подава сувенири, за които сме убедени, че са ръчна изработка, и си купуваме не толкова заради качеството им, отколкото заради усилията на жената, която ги е изработила. Малко по- късно обаче виждам подобни на пазарчето около пристанището, което представлява доста голямо разочарование за мен и ме кара да предположа, че уж автентичният местен сувенир може и да е от китайски произход. Очевидно заразата на комерсиализацията е проникнала навсякъде по местата, които се посещават от туристи.

    След като преминаваме през селото, продължаваме нагоре по хълма, откъдето трябва да се открие гледка към езерото. На височина почти 4000 метра пешеходният туризъм не е лесна работа. Въздухът не достига и въпреки че вече се броим за адаптирани към височината, твърде лесно се задъхваме. След като изкачваме задължителния в програмата баир обаче, ние двамата с Дилиян съзираме един по- висок на около 10-15 минути видимо разстояние и като едни истински планинари, без колебание поемаме към него, заедно с изключително жизнения доайен и една енергична жена от групата, придружавани неотлъчно от едно дружелюбно местно куче и ставаме покорители на този връх, от който гледката е още по- пленителна, а гордостта от изкачването му- още по- голяма.

    Спираме на един плаж, където в програмата ни е предвидено да направим пикник с предварително раздадените ни пакети суха храна. Плажът е красив, но не бих казала, че това е най- удачното нещо в програмата ни, предвид бездомните кучета, които обикалят наоколо и присъствието на които не ме стимулира да усетя романтиката на мястото. След като хапвам набързо, влизам в автобуса, където кучетата не могат да ме нападат, а Дилиян остава да направи няколко снимки.

 

    Продължаваме към пристанището на Пуно, откъдето ще отплаваме към най- интересния обект за днешния ден- плаващите острови Урус, изработени от тръстика. Шаманът не пропуска, срещу някоя и друга дребна монета, да си направи снимка с едно местно момиче, което позира с орел пред туристите.

От пристанището се качваме на корабче, по време на пътуването с което можем да се насладим на красотата на езерото и живописните му брегове.

    Островите, които са наша цел, всъщност са изкуствено направени от тръстика от народа Урус /в превод- езерни хора/. Не може да се каже точно колко древен е този народ. Счита се, че той съществува от около 1200 години, т.е. много преди инките. Преди да се засели на тръстиковите острови, урус са живели на сушата, но поради множеството конфликти на Алтиплано, са се заселили в езерото като започнали да строят своите тръстикови острови. Този народ в миналото е имал и собствен език, но в края на 50-те години на миналия век е починала последната жена, която го е знаела, и сега тук се говори аймара и малко испански.

    Любопитни сме дали островните хора и днес, в 21-ви век, действително живеят на островите и изразяваме съмнение към подобно твърдение, но екскурзоводът ни уверява, че макар че поминъкът на местните хора вече да е повече свързан с туризма, отколкото с риболова, те действително продължават традицията на своите предци и живеят по същия начин като тях на саморъчно изработените от коренища и стебла от тръстики острови. На всеки от островите живеят по около 5- 6 семейства, като населението на островите Урус наброява общо около 2000 души. На островите има електричество чрез соларни колектори, има две детски градини, три начални училища, две църкви и болница.

Корабчето ни стоварва на един от островите, където живеят шест семейства, които ни посрещат дружелюбно, показват ни как се строят островите от тръстика.

През дъждовния период от декември до март нивото на езерото се покачва, след което коренища от тръстика започват да плуват по езерото. Това са малки парчета, които се свързват едно до друго с въже и след два- три месеца те проникват едно към друго и образуват платформа. След това се режат стеблата на тръстиката и се наслагват едни върху други. Общата дебелина на слоевете е около 2,5 метра. Един остров издържа около 25 години, след което местните го възстановяват. Къщите също са направени от тръстика. След като приключва беседата ни, жителите на острова ни канят на сергиите си, където предлагат своите произведения- килимчета, декоративни тръстикови лодки и амулети, но преди това ни канят да разгледаме къщите им отвътре.

Успявам да видя голям дюшек, положен направо на тръстиковия под, върху който се търкалят две деца. На тавана виси крушка, която се захранва със соларен колектор, а на стената освен шарени дрехи виси и внушителна репродукция на Тайната вечеря, която ме кара да се усмихна, защото ми се струва крайно противоречива с интериора.

Не искам повече да притеснявам жената, която любезно ми показа дома си, и придружавана от нея, отивам до сергията й, където няма как, трябва да купя някой друг сувенир, за да уважа гостоприемството й. Освен това сувенирите са толкова пъстри и ефектни, че и без да се чувствам задължена, с удоволствие бих си купила няколко от тях.

След като приключваме с пазаруването, местните ни предлагат срещу сума от 10 солес на човек да ни разходят по езерото със своя саморъчно направен катамаран във формата на двуглав дракон, който двама от мъжете от островчето придвижват чрез гребане. Както се убеждаваме, това съвсем не е лесна задача и хората доста се поизпотяват, за да заслужат парите, които им даваме.

Корабчето вече ни чака на друг от островите, където има кафе и поща, в която удрят печати в паспортите на желаещите. Кафенето, макар и направено от тръстика, е снабдено с пластмасови столчета, които рязко контрастират с останалия интериор. След соларните панели и пластмасата, вероятно в следващите години тук ще се появят и други придобивки на цивилизацията, но какво да се прави, даже и на плаващите острови няма спасение от нея.

Качваме се на корабчето и потегляме към брега, а оттам към хотела. Следва вечеря в местен ресторант, интересното в който е, че по стените са окачени поне сто ютии от времето на прабаба ми, но за мое разочарование тук, в столицата на фолклора, в ресторанта няма музика. Е, поне храната отново е вкусна, така че преглъщам това леко разочарование.

    На следващия ден тръгваме по пътя на първия инка от Пуно към Куско. Доста време ще да му е трябвало на Манко Капак да проходи разстоянието пеша, защото то е около 380 км. Ние обаче пътуваме с автобус, имаме достатъчно време, за да пътуваме и да спираме на интересните места.

    Най- напред минаваме през най- големия град в областта- град Жулиака, с население около 350 хиляди жители, представляващ най- големият търговски център тук. Градът е прашен и разхвърлян и не се учудвам, когато нашият екскурзовод казва, че той не е интересен за туристите и не се посещава от тях. Освен това улиците са толкова неравни и разкопани, че когато нашият гид ни обяснява, че преди два дни, ако не сме минали по „прекия“ път, за който толкова му се сърдихме, е трябвало да минем оттук, веднага му прощаваме и решаваме, че е бил прав.

    След известно разстояние минаваме покрай селището Пукара, където има останки от едноименна цивилизация, обитавала района от І век преди Христа до ІІІ век след Христа, т.е. много преди инките. Столицата и е била Каласая и се е намирала на тераси в подножието на хълма вляво от посоката, в която пътуваме, но за съжаление почти нищо не е останало от тази цивилизация. Друго интересно нещо в градчето е култът към бика, който има тук и който се счита за символ на благоденствие. Затова по покривите на къщите могат да се видят такива фигурки, а в местния „МОЛ“ се продават най- различни по размер и функционално предназначение бичета. Освен това тук се предлага и биокафе, което се произвежда в района на Амазония- на 8 часа с транспорт и 4 часа пеша оттук. Възползваме се да изпием по една чаша от това наистина хубаво кафе, защото хубавото еспресо в Перу не се среща навсякъде.

    Продължаваме към прохода Ла Рая- най високата точка от днешния ни маршрут. С радост установявам, че вече изобщо не ми прави впечатление, че височината е над 4000 метра и не усещам никакъв дискомфорт. Тъй като, разбира се, на най- високото място се полага пазар, не пропускаме и този път да ощастливим търговците по сергиите. Този път и аз се включвам активно в пазаруването, като се шегувам, че нещата, които купувам, са особено ценни, защото са купени от Рая, който се намира на 4338 метра надморска височина.

    С това завършвам втората част от своя разказ, защото от другата страна на прохода ще навлезем в областта Куско, а с това и в най- интересната част от нашето пътуване.

ПЕРУ

 

месец ноември 2015 година

ЧАСТ ПЪРВА

ОТ ЛИМА ДО АРЕКИПА

 

 

            Перу, една страна, обвеяна в легенди и мистика, е моя дългогодишна мечта, която най- после решавам да осъществя. Години наред  съм мечтала да се кача високо в Андите, където се реят кондорите, да се огледам в бистрите води на езерото Титикака, да се докосна до културата на инките, да усетя енергията на това място. Планирайки екскузията обаче, установявам, че всъщност зная много малко за Перу, и с присъщия си Хърмаяни- Грейджъровски ентусиазъм  започвам да се подготвям отрано. Оказва се, че не са много източниците на български, от които мога да почерпя информация. Най- напред, разбира се, прочитам някои от писанията на колегите- пътеписци в Интернет, след  което започвам да търся книги. Повечето, които намирам, са мистични повествования за духовете от планините, пророчествата на инките и техните енергийни места, което още повече разпалва любопитството ми. Разбира се, не пропускам и чисто историческите и географски източници и след всичко това отново се чувствам съвсем неподготвена за това, което ми предстои, но именно тази неизвестност е най- голямото предизвикателство за мен, когато тръгна към  някоя далечна и непозната страна.

           

 

ЛИМА

            От стъпването ни на Летище София до приземяването ни на летище Лима са изминали 24 часа. Дългото пътуване и 7-часовата разлика, разбира се, не са от нещата, които организмът приема с ентусиазъм, но това е съдбата на пътешественика. Този път мога да се похваля, че по- безстрашно преживявам полетите и особено този от Мадрид до Лима, който продължава 12 часа, пресичайки половин Испания, Португалия, целия Атантически океан и цялата широчина на Южна Америка. Слава Богу, след дългото пътуване благополучно кацаме в Лима. Местната фирма, с която работи нашият туроператор, се оказва сериозна /нещо,  за което винаги се притеснявам преди тръгване/ и техният представител вече  ни очаква. Тъй като Перу е близо до Екватора и продължителността на деня е приблизително равна на тази на нощта, в часа на нашето пристигане /около 19 часа местно време/ тук е вече тъмно, така че не успяваме да добием почти никаква представа от мястото, в което сме попаднали, с изключение на констатацията, че се намираме в голям  град с доста интензивно движение и луди шофьори. Пристигаме в хотела си в квартал Мирафлорес и тъй като нямаме сили за разходки, а и в тази част от квартала, пътувайки, не виждаме заведения, решаваме да вечеряме  в ресторанта на хотела и бързо да си легнем,  за да посрещнем бодри следващия ден. Първото ни впечатление от храната е добро и се успокояваме, че няма да останем гладни по тези географски ширини.                    Въпреки умората от дългото пътуване или може би тъй като още не сме се адаптирали към часовата разлика, в първата сутрин от нашето пребиваване в Перу се събуждаме твърде рано и едно погрешно отчитане на часа от моя страна ни кара да се озовем облечени и готови малко преди 6 часа сутринта на вратата на стаята. Решаваме, че ще използваме това объркване в своя полза и ще излезем навън да се разходим по спокойните в този ранен час улици на квартала. Първото нещо, което установяваме, е, че тук улиците са прави, досущ като в родната Стара Загора, което много ни успокоява. Другото нещо, което забелязваме, са красивите екзотични дървета. Прави ни впечатление едно, което отдалеч прилича на калина, но се оказва, че оранжевите петна, които забелязваме по клоните му, всъщност са големи и красиви екзотични цветове.

През ума ми преминава мисъл, че вероятно трябва да свикна, че нещата в Перу невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед, но засега предпочитам да не се задълбочавам върху нея. Виждаме палми, хибискус, но наред с тях много мушката. Виждаме и други цветя, които при нас са  саксийни, а тук растат навън.

Другото нещо, което ни прави впечатление, са птичите песнопения, които са особено звучни и разнообразни- истински птичи хор. Мислим, че сме единствените хора, които са станали в този ранен час и обикалят улиците, но се оказва, че не е така. Освен няколкото тичащи хора и тези, разхождащи кучета, виждаме една групичка млади дами, размахващи гирички под ръководството на инструктор.

Около множеството хотели наоколо също има признаци на живот.  Стигаме до едно оградено място, където има руини, нещо като стар градеж на огромно пространство, но не знаем за какво става дума и се надяваме да разберем по- късно от  екскурзовода си.

            След като се прибираме в хотела, отиваме на първата си закуска тук, включваща освен традиционните хлебчета, масло, колбаси и яйца и няколко вида плодове и фрешове, на които особено се радваме,  защото в момента е средата на ноември и в България отдавна вече няма дини и пъпеши, а екзотичните плодове като папая и маракуя, ако изобщо ги има в някой магазин, са на безумни цени.    

   След закуска започва екскурзоводната ни програма и за да стане ясно за четящите кой кой е в нашата екскурзия, ще направя малки пояснения. По време на цялата екскурзия си имаме българска екскурзоводка на име Даниела- представител на туристическата фирма, с която пътуваме и чието име няма да спомена, тъй като сайтът ми няма комерсиален характер. Даниела отговаря за цялостното протичане на екскурзията и превежда от френски- езикът, на който говорят нашите местни екскурзоводи. Най- важният ни местен гид се нарича Перси, който ще бъде с нас чак до Куско, а в Лима имаме местен лицензиран гид на име Урсула. 

 Започваме обиколката на града. Най- напред разглеждаме квартала, в който се намираме- Мирафлорес, което в превод от испански означава „Гледай цветята“. Действително навсякъде има цветя и добре поддържани паркове и градини, както и добре изглеждащи сгради, много ново строителство, което е показателно за факта, че в квартала живеят по- заможни люде. Освен това Мирафлорес, както ни обяснява нашата екскурзоводка, е най- туристическият квартал в града- с много хотели и ресторанти, някои от които са на челни места в световните класации за ресторанти и готвачи. Почти съжаляваме, че при късното си пристигане предната вечер не успяхме да се разходим, но се надяваме да успеем да направим това последната вечер преди потеглянето за България, когато отново ще бъдем в Лима.

    Първата спирка от маршрута ни с автобуса е Паркът на любовта- най- голямата забележителност на Мирафлорес. Разположен е високо над Тихия океан и първото нещо, което ми прави впечатление, са цветните мозайки, много напомнящи на тези, в парка Гюел в Барселона, но с леко индиански привкус.

По средата на парка е разположена голяма статуя на двама влюбени.

Когато екскурзоводката започва беседата си, разбирам, че съм била на прав път, защото творецът, създател на този парк- Виктор Делфин, в действителност е повлиян от творчеството на Гауди. Самият монумент се нарича „Целувката“ и е открит на 14.02.1993 г. Всяка година на тази дата, по случай честването на Свети Валентин, тук се събират много хора, за да празнуват и да славят любовта. Започва традиционно щракане на фотоапаратите, но времето е доста мрачно и още от сутринта пръска съвсем слабо-  нещо, което е по- скоро капчици от мъгла, отколкото дъжд. Екскурзоводката ни обяснява, че това време е съвсем традиционно за Лима, поради което я наричат „Сивата Лима“, което поне ни успокоява, че не ние сме „маркототевци“, а по принцип времето тук си е такова.

             Продължаваме обиколката на квартала и след малко се озоваваме до онези руини, които ние с Дилиян открихме при своята  сутрешна разходка. Археологическият обект се нарича  Уака Пукияна и е разположен на около 8 хектара. Разработването му е започнало през 1993 година, но за съжаление една немалка част от него преди това вече е била затрупана при строителството на околните сгради. Тъй като посещението на този обект не е включено в туристическата ни програма, едва при повторното си идване в Лима в края на екскурзията ни, с Дилиян успяваме да  посетим  и да разберем повече за цивилизацията, която го е изградила. Наричат я цивилизацията от Лима, живяла по тези места от 200 до 700 г. след Христа, и най- интересното тук е изграждането на стените от малки, вертикално разположени тухлички, направени от глина, камъни и черупки от миди, които, погледнати отстрани, приличат на подредени книги в библиотека. 

Причината да се съхранят през вековете, е сухият пустинен климат в Лима, при който глината оцелява, но и тяхната устойчивост на земетръс. Очевидно древните лиманци отлично са познавали особеностите на климата, в който живеят, и са приспособили начина си на строителство спрямо него. Вярванията на този народ са били изцяло свързани с морето, което е техен главен Бог, а символът му- акула. Съхранени са образци от изработваната от тях керамика с рисувани по нея акули, която, по мое мнение, по нищо не отстъпва на тази на инките, живели повече от 1000 години след тях.

Централно място в храмовия комплекс заема пирамидата, изграждана постепенно през вековете, която е използвана за ритуални погребения и човешки жертвоприношения.

            Но да се върна в първия ден от нашата екскурзия. Продължаваме автобусната обиколка като се отправяме към центъра на града. Лима се оказва мегаполис, в който живеят 10 млн души. Това е един бързо разрастващ се град, който през 60-те години на ХХ век е наброявал скромната цифра от 1,5 милиона души, но вследствие на централизацията и по- добрите възможности на препитание става притегателно място за по- бедните хора от селските райони. Това обуславя и контрастите в столичния пейзаж. След като излизаме от Мирафлорес, по булевард Арекипа навлизаме в квартал  Сан Исидро – един от най- елегантните квартали на Лима. Тук се намира паркът на маслиновите дървета и по- голямата част от посолствата. Електрическите огради и телени мрежи, които тук- там се срещат в Мирафлорес, тук са още повече. Очевидно е, че кражбите в тези квартали, където живеят най- заможните хора в Лима, не са рядко явление. Пътувайки към града, преминаваме през квартали, в които живее средната класа на населението, където изгледът определено не е така добър, а в далечината по хълмовете се вижда пъстрата палитра на бедните квартали, в която голяма част от къщите са неизмазани, почти всички са непокрити, а една част са боядисани в ярки тонове и като общ изглед изключително много напомнят на нашите цигански гета.

            След едно доста бавно придвижване по натоварените столични улици, движението по които създава впечатление за хаос и несигурност, достигаме площада, посветен на  Хосе де Сен Мартен, който, заедно с небезизвестния Симон Боливар се счита за освободител на Перу от испанското владичество  през  1821 година. Паметникът в центъра на площада е открит сто години по- късно в Деня на перуанската независимост-  28-ми юли. 

Интересна особеност на паметника е, че в предната част под скулптурната фигура на Сен Мартен е изваяна статуя, представляваща символ на републиката, която по подобие на Статуята на свободата  в Северна Америка, е трябвало да бъде изобразена с факел в ръката си, но поради сходното звучене на думите „пламък“ и „лама“ на испански, местният скулптор вместо пламък поставил една малка лама върху главата на статуята. Така, без да иска, той направил една типично перуанска Статуя на свободата.

            Следващият площад, около който спира нашият автобус, е най- централният и значителен площад в Лима- Plaza de Armas или Plaza Major, което в превод означава Площад на оръжията. Тук се намира къщата на конкистадора Франциско Писаро- колонизаторът на Перу, впоследствие превърната в дворец на испанския вицекрал, а сега като официална резиденция на перуанския президент. 

Другите сгради наоколо Писаро нарекъл Къща на Бога, т.е. катедрала и Къща на народа, в която в момента се намира кметството на Лима.

 

Характерното за къщите от колониалния период са дървените затворени балкони, но само единици от тези къщи са останали след земетресението от 1742 година, последвано от цунами, при което почти целият град е бил разрушен.

 

Някои от тези къщи впоследствие са реставрирани. Такива са именно сградите на централния площад. В средата на площада има фонтан с малка статуя на ангел, която много ми прилича на тази на площад Пикадили в Лондон.

            След като разглеждаме площада, се отправяме към манастира Сан Франциско, който сме снимали само отвън, защото вътре снимането е забранено, но в интерес на истината и няма какво твърде да се снима, освен може би изключително впечатляващата библиотека, съдържаща 25000 книги, за съжаление недобре съхранявани и поради това годни да бъдат показвани само като музеен експонат.

Другото място, на което ни водят, е криптата на манастира, наречена катакомби по подобие на тези под църквата Свети Петър в Рим. Наблюдението на кости и черепи в задушна обстановка за мен лично не представлява най- приятното преживяване, но тъй като е включено в програмата, чинно ходя зад ескурзоводката. За да разведрят обстановката, някои от групата се опитват да се шегуват, но така или иначе всички бързаме да излезем навън от тези мрачни помещения, още повече, че следва обяд, който вече всички очакваме с нетърпение. Нещото, което ми прави впечатление още на първия обяд, е че в заведенията не се пуши нито отвън, нито отвътре и освен нас, българите, не виждам нито един друг пушач. Очевидно, след като са предали на европейците този порок, местните са се освободили от него. Защо ли след като сме научили индианците да пият алкохол, ние, европейците, не сме приключили с алкохола?!   А как местните са се научили да правят алкохол, ще видим още на следващата спирка от  своя маршрут- градчето Паракас в провинцията Писко.

          За съжаление не успяваме да посетим музея, посветен на прединкското божество Пачакамак, който е включен в програмата, но се оказва, че в понеделник е затворен. Пътят до Паракас, след излизането ни от Лима, преминава преди всичко в пустинен район, тук- там разнообразяван от зелени долини, със земеделски поминък. Най- приятната гледка по пътя е тази към Тихия океан и особено на залез слънце, на която и нашата екскурзоводка не успява да устои и ни позволява една извънредна почивка за снимки.

        

  Пристигаме в Паракас по тъмно и по време на вечерята имаме възможност за пръв път да опитаме известната местна гроздова напитка- писко. Така и не успявам да рабера  дали областта е кръстена на питието или обратно, но интересното е, че писко освен тук се произвежда и в други части на Южна Америка, поради което приемам, че това си е южноамериканската ракия, която също като нашата представлява дестилат от грозде. Местните предпочитат да консумират пиското във вид на коктейл, наречен писко сур,  примесено със сок от лайм и захар, към което се добавя разбит белтък и се получава сладка напитка, покрита с бяла пяна. Ние с мъжа ми обаче, по стар български обичай, си поръчваме питиетата чисти, което, както виждаме по погледите на перуанците, за тях не е никак приемливо, а за нас е неприемливо единствено количеството, което ни се предлага и което ние определяме с българската мерна единица- един напръстник.

 

БАЛЕСТОВИТЕ ОСТРОВИ,

            Отново се събуждаме много рано сутринта. Явно по тези географски ширини се наспиваме бързо или просто от емоции сън не ни лови. Ставам и излизам на терасата. Гледката ме кара да извикам от радост, защото само на няколко метра пред нас се е ширнал Тихият океан.

Бързо се обличаме и излизаме навън да се разходим по плажа. Плажът не е нищо особено, но потапянето на краката в океана е задължително. След закуска тръгваме към Балестовите острови, за да разгледаме огромното многообразие от морски птици, морски лъвове и пингвини, които мирно съжителстват на тях. Товарят ни в моторници, обличат ни в спасителни жилетки и потегляме. Намираме се в дълбок залив, където вълнение почти не се усеща и въпреки че лодката се движи бързо, нямам пристъпи на страх.

            Преди да излезем от залива, виждаме на хълма встрани от нас една фигура, подобна на тези, каквито сме виждали във фотосите от линиите на Наска. Оказва се, че в Перу има линии на още две места, освен Наска, и това е едно от тях. Фигурата прилича на свещник, но ни обясняват, че това е вид кактус- канделабър, който се среща на много места в Перу. Теориите за  смисъла и предназначението на фигурата тук, както и в Наска, са многобройни. Включително има теория, че те са направени от Хосе де Сен Мартен, когато акостирал с корабите си на перуанския бряг с освободителната си мисия. На мен лично това ми се струва твърде безинтересна теория, защото аз съм привърженик на по- мистичните теории за линиите, но за това ще стане дума по- нататък в този пътепис.

      

   Когато излизаме от залива, слава богу, вълнението на океана не се засилва много. Моят мъж, известен с прозвището Шамана, както е ясно за тези, които са чели предишните ми пътеписи, отново добре си е е свършил работата и е поръчал спокойно море, за да се насладим на това, което предстои да видим, а то наистина си заслужава. Най- напред виждаме птиците, накацали по скалите. Гледката е прекрасна, но асоциацията с филма „Птиците“ на Хичкок е неизбежна. Бързо пропъждам тази асоциация и се отдавам на насладата от красотата и удивлението от многообразието на птичи видове, живеещи тук.

 

Самите скали също са уникални със своите сводове и причудливи форми.

Не след дълго изригваме в спонтанен възглас, защото съзираме ято пингвини, които стоят на един от островите и като че ли гледат към нас или поне така ни се струва. Едно тромаво пингвинче се опитва да се качи нагоре по скалата и няколко пъти се свлича и пак тръгва нагоре.

 

По принцип е странно, че тук, близо до екватора, живеят пингвини , но причината за това е  студеното Хумболтово течение, заради което температурата на водата по перуанското крайбрежие е доста по- ниска, отколкото е нормално за тези географски ширини. Моторната лодка обикаля около островите и преминава съвсем близо до тях, за да можем да разгледаме техните обитатели, между които са и морските лъвове.

 

 

Едно малко морско лъвче демонстрира гласа си и ни устройва истинско представление.

Балестовите острови  освен като туристически обект се използват за събиране на гуано- естествен птичи тор от морските птици, който е изключително ценен за земеделието.  

            След като разглеждаме островите, се отправяме към брега, където ни чака автобусът, за да ни превози до следващото място от нашата програма, където имаме възможност да направим официална дегустация на пиското, което, макар и неофициално, опитахме предишната вечер. На дегустацията ни се предлагат различни питиета-  от съвсем обикновено писко, през специално мускатово, различни видове сладки питиета, които напомнят ликьори, до  виното, наречено „Бургундия“, което макар и вкусно, е твърде сладко за моя вкус. Като цяло, заключението, което правим аз и Дилиян, е, че тукашното писко не може да се намаже на малкия пръст на нашенската гроздова ракия, но все пак, за да не обидим производителите, си купуваме една бутилка. Дегустацията естествено прелива в обяд, където опитваме друга местна напитка, която тук е безалкохолна, а както разбираме, в района на Куско се предлага и в алкохолен вариант. Това е напитката чича, произведена от специална царевица, лилаво към кафяво-черна на цвят.

           

ОАЗИСЪТ УАКАЧИНА

   Тръгваме към оазиса Ууакачина, където ни очаква една атракция, повдигаща адреналина, а след обилния обяд и не само него. Качват ни на бъгита за по 10 души, едното от които ни обясняват, че ще бъде екстремно, а другото- по спокойно. Аз избирам спокойното, а Дилиян, като един любител на екстремните изживявания, тутакси се мята на по- високо адреналиновото. След като сядаме и слагаме коланите, започва едно изкачване по пясъчните дюни, в началото наистина спокойно, след което започва едно лудо друсане, качване, слизане и пак качване и слизане, всяко от които е придружено с мощни крясъци, смях през сълзи и какви ли не още нечленоразделни звуци от страна на нашата „неекстремна” групичка. Не искаме да си представяме  какво се случва в другото бъги и даже започваме да се чудим дали са разбрали кое трябва да е по- екстремното. На едно място насред пясъците нашият водач спира и ни дава възможност да отдъхнем и да направим снимки.

След малко пристига другото бъги, в което се намира съпругът ми, и в един момент ми се струва, ме просто ще се обърне през предния си капак, което ме хвърля в див ужас.

След кратка фотосесия продължаваме и аз установявам, че някак започвам да свиквам с това друсане, клатене и ходене нагоре- надолу и даже започва да ми харесва. Започвам повече да се смея, отколкото да пищя, а гледката отвисоко към оазиса окончателно оправя настроението ми.

Слизайки, малко ми се вие свят, но се чувствам доволна след адреналиновото преживяване. Дилиян слиза толкова щастлив и безгрижен от  другото бъги, че едва не попада под гумите на една кола.

 

НАСКА

            Развеселени и ободрени, се отправяме към платото Наска, където ще наблюдаваме уникалните, известни в цял свят линии на Наска. При първоначалното обявяване на програмата е записано, че тъй като при полетите над платото има доста инциденти, фирмата организатор на екскурзията не включва полетите в програмата, а ако някой иска да лети, може да го насочи към някой от по- сериозните превозвачи. Перуанският ни екскурзовод Перси, който се движи с нас през цялото време и вече е спечелил до голяма степен доверието ни, обяснява, че това предупреждение за програмата се отнася до един вече отминал период, когато самолетите не са били самолети, а пилотите не са били пилоти и атракцията се е предлагала от аматьори за около 20 долара. Сега вече фирмите, които предлагат услугата, са сериозни, самолетите минават сериозен технически контрол, пилотите са професионалисти, поради което услугата е доста по- безопасна, но и струва 100 щатски долара. Тъй като от разговори с приятели, посещавали Перу преди, зная, че платото на Наска може да се види истински само от самолет и да отидеш там, без да се качиш високо над него, е просто губене на време, не без известно колебание, не заради цената, а заради страха, все пак решавам да се запиша за полета, който, слава богу, поради закъснението ни, ще се проведе през следващия ден. Не че не ми минават черни мисли през главата, но веднага ги отхвърлям и си давам кураж. Когато пристигаме на платото Наска и се качваме на така наречената панорамна площадка, представляваща метална конструкция, подобна на скеле насред пустинния пейзаж, от която уж се виждат две от фигурите, но в действитеност почти нищо не се вижда, вече съм твърдо убедена, че съм взела правилното решение да летя със самолет.

 

           Настаняваме се в градчето Наска, което е предимно туристическо средище с около 40 хиляди души местно население, но с изключително много магазинчета за сувенири и заведения, подредени едно до друго по тесните улички, паркирането по които се оказва истинско приключение. Хотелът представлява английски двор с посадени в средата палми. Е, има един  проблем, че когато си отвориш прозореца, той гледа към тераса, по която минават всички, за да се приберат до стаите си, но в крайна сметка решавам да не отдавам значение на това. След настаняването имаме малко свободно време, в което аз искам да се изкъпя, защото се чувствам навсякъде пълна с пясък от пустинята, а Дилиян да снима градчето, което ни докарва до лек семеен скандал, и в крайна сметка тръгваме към ресторанта сърдити. Слава богу, оказва се че ще вечеряме в един много приятен ресторант в битов стил, в който свири местен оркестър на характерни индиански инструменти, които мога да нарека с общото название- свирки и китарки, но музиката звучи изключително приятно и отпускащо и  моето лошо настроение много бързо преминава. Докато се прибираме към хотела, успяваме да наблюдаваме как местното население гледа футболен мач. Играят националните отбори на Перу и Бразилия. Всички кафенета и бирарии, каквито тук има в изобилие, са снабдени с телевизор и в тях има истинско стълпотворение на мъже, пиещи бира и шумно подкрепящи своите кумири- футболистите на Перу. Вече сме осведомени, че перуанците са особено емоционални футболни запалянковци, така че бързаме да се приберем, преди емоциите да излязат извън контрол.

            Ставаме много рано сутринта, за да имаме малко време преди закуска да направим снимките на градчето Наска, които не успяхме да направим предишния ден. Вече сме свикнали да виждаме недовършени сгради и грозни фасади и тук сградите също не правят изключение.

Единственото нещо, което ми харесва е малък парк в центъра на селището.

 

 Веднага след ранната закуска се отправяме към летището, откъдето със самолет ще се вдигнем над платото, за да наблюдаваме така известните геоглифи. Счита се, че те са направени през периода от 3-ти век преди Христа  до 6-ти век след Христа от цивилизацията на Наска. Според нашия екскурзовод  технологията на изработването на фигурите е проучена, но мистерията се състои в това, защо са направени. Официално линиите в Наска са открити през 1926 г. от американските археолози Алфред Кроебер и Тотибио Месия Ксепсе, които направили предположение, че те са част от древно напоително съоръжение.  Според нашия  гид Перси, малко преди това те били намерени от перуански учен, който търсел вода и не им обърнал достатъчно внимание. Не успях да потвърдя този факт чрез проучванията си по интернет, така че не мога със сигурност да твърдя, че това е исторически факт, а не просто защита на националното достойноство на перуанците, но в крайна сметка това не е толкова важно. По- късно, през 1941 г. американецът Пол Косък обикалял платото със самолет, видял линиите и оценил по достойнство уникалността им, след което започнал проучвания. Не след дълго негова съратница в начинанието става германката Мария Райхе, която отдава целия си живот на проучването им. Теорията, която двамата поддържат, е, че линиите представляват гигантска обсерватория, свързана с движението на космическите тела.   Друга теория е на швейцареца Ерик фон Деникен- автор на научна фантастика, който лансира тезата за извънземното присъствие. Деникен оприличава Наска на летище за космически кораби. Едно от доказателствата на извънземните теории е фигурата на така наречения от местните „Човек- бухал“, който се оприличава на извънземен. Всъщност наименованието на тази фигура, което бях чувала преди да дойда в Перу е „Астронавтът“. За линиите на Наска продължават да се раждат и нови теории. Най- съвременните изследвания се извършват от  японци и преди две седмици е излязла тяхната версия, че линиите са поклоннически път, по който множество хора са вървели със запалени свещи, за да  стигнат  до религиозния център, когато е имало религиозни празници.

    Преди  полета  обаче  теориите изобщо не ме интересуват. Искам да излетя, да видя и да  кацна жива и здрава. Това е единственото, от което се интересувам в този момент. Преди да ни качат на самолетите, преминаваме през кантар, за да проверят теглото ни и да ни разпределят по самолетите.  На нас двамата с Дилиян това никак не ни харесва, тъй като в нашето семейство тегленето е интимно мероприятие и никой няма право да гледа какво показва кантарът  на другия. В крайна сметка, преглъщаме горчивия хап  в името на целта- да видим Линиите на Наска от високо. След малко, заедно с още едно семейство, се оказваме в четириместен самолет с двама пилоти, като до всеки от нас има прозорец, през който може да се гледа и да се снима. Самолетчето ми изглежда малко, старо и не много надеждно, но се опитвам да се успокоявам с уверенията на нашия местен екскурзовод, че самолетите над Наска вече са много по- сигурни.

Виж, капитанът ми изглежда солиден и решавам да му се доверя /не че имам някакъв друг избор, след като вече съм имала неблагоразумието да се запиша за полета/. Преживявам излитането сравнително спокойно. Прелетяваме над парцели, които се използват за земеделие, и скоро след това достигаме до мястото, където трябва да започне наблюдението на фигурите. В първия момент виждаме линиите, които нямат определена форма и затова малко трудно се ориентираме какво и къде точно трябва да гледаме. Достигайки до първата фигура обаче, самолетът започва да прави такива наклонявания първо в едната, после в другата страна,  че неминуемо става ясно, че пилотът иска да ни покаже фигурата от всички страни. На мен лично така ми се завива свят от този лупинг, че затварям очи в опит да възстановя равновесието си и пропускам  първия геогилиф. Вторият обаче ми е твърде интересен и решавам, че няма да го пропусна за нищо на света. Усилието ми се възнаграждава. Поглеждам надолу и виждам върху една скала да ме гледа човекът- бухал. Според мен това си е жив извънземен със скафандър или просто с големи, нечовешки очи и в никакъв случай не принадлежи към рода хомо- сапиенс.

Постепенно очите и стомахът започват да свикват и радостта от видяното става по- голяма от страха. Опитвам се да снимам, но слънцето блести в обектива ми, а и дали от страх, или от вълнение, така съм се умопомрачила, че до края не се сещам, че съм включила светкавица, така че моето „розово чудо“ в този случай се оказва напълно безполезно. Добре, че Дилиян се справя добре с техниката, а и неговият фотоапарат е значително по- добър, та да имаме някакви снимки от полета над Наска. На мен ми остава споменът от видяното и гордостта, че преодолях страха си и се качих.

След като обикаляме всички геоглифи, включени в маршрута на самолета, се отправяме към летището и кацаме почти меко. След разходката на бъги предишния ден, за втори път се чувствам оцеляла след  тежко изпитание и изключително щастлива, че съм се решила да преодолея страха си и да не си спестя това преживяване.

            Казват, че всеки човек, който идва в Наска, си създава собствена теория за това място. Аз не успявам или по- скоро не искам. Може би причината е, че с присъщата си практичност на зодията Телец и с професионалната деформация от юридическата професия, съм склонна да търся безспорни отговори и затова всички теории ми се струват недостатъчни, недоказани и някак нереални. Даже не съм сигурна, че датирането на фигурите е точно. Дали всъщност те не са направени много по- рано, а хората от цивилизацията Наска да са ги открили случайно, както и хората в наши дни, и да им са се покланяли като направени от  боговете. В главата ми витаят безброй въпроси, на които нямам отговори. 

            След като всички са слезли от самолетите, се отправяме към гробницата Чаучия, която датира от 3-ти век преди Христа. Погребалните ритуали на цивилизацията Наска са свързани с мумифициране на починалите в ембрионална поза чрез прерязване от сухожилията им и поставянето им в открити гробове, изкопани на около 3 метра в земята, заедно с част от покъщнината им. Първо посещаваме музейната експозиция, където можем да видим мумиите отблизо.

След това започваме обиколка на гробниците, които изглеждат като стаи, изкопани в земята.

Според обичаите на коренното население е било необходимо живите да могат да общуват със своите предци винаги, когато имат нужда от това. Според археолозите целият обект е бил разположен на площ от 6 кв.км, но тъй като твърде късно е бил оценен като историческа ценност, по- голямата част от него е била  разграбена и унищожена и в момента може да се наблюдава една част на площ от около 500 кв.м. В палещото слънце сред пустинята, брулени от вятър, който пълни всичките ни телесни отвори с пясък,дори това ни е много. Затова ни стига да посетим само няколко от гробниците и да чуем разказа на екскурзовода за местните погребални обичаи, толкова различни от християнските.

            След това посещение се отправяме към автобуса, за да поемем по дългия и доста изтощителен път към следващата ни спирка от маршрута- град Арекипа. Отдясно по посока на движението ни се е ширнал Тихият океан, а отляво са едни безкрайни пустинни хълмове.

 

Районът е доста рядко населен, а малкото селища, през които преминаваме, са изключително бедни. Просто не зная как хората могат да живеят в такава мизерия и си мисля, че всеки българин, който се оплаква от стандарта на живот в България, трябва да види това. Дилиян не обича да снима от автобуса заради отблясъците, но го моля да направи няколко снимки, защото думите са безсилни да опишат това, което виждаме. Даже не успяваме да снимаме най- бедните жилища, които представляват едни набързо сковани бараки с площ не повече от 8-10 кв.м., без вода и канализация.

  

 

         По пътя преживявам и поредното си изпитание. В един момент започваме да се движим високо над океана по един път, почти без мантинели. Движим се по т.нар. Панамериканска магистрала, която всъщност в тази си част не е никаква магистрала, а обикновен двупосочен път, слава богу, без много дупки, но преживяването си е доста вълнуващо, особено за хора, които имат страх от височини. Когато започва да се стъмнява, поне не виждам къде се движи автобусът, което ми позволява да заспя и да преживея по- леко последните 5 часа от маршрута. Не усещам и изкачването от морското равнище на 2300 метра надморска височина, на която се намира градът. Пристигаме в Арекипа едва в 11 часа вечерта и моите изчисления показват, че сме пътували повече от 12 часа. Това, което виждаме в тъмното, е, че тук има хубави къщи и градът изглежда доста подреден, в сравнение с предишните пейзажи. Успявам да зърна и едни високи осветени църковни кули, но е твърде късно за разходки из града. Нашата екскурзоводка ни настанява по най- бързия възможен начин, получаваме кутии с храната от ресторанта, който вече е затворил в този час, бързо хапваме и се вмъкваме в леглата в очакване на следващия ден, в който ще видим на светло град Арекипа.

 

 

АРЕКИПА

            След тежкото пътуване имаме един цял ден, в който спокойно можем да се насладим на Арекипа- град, който със своите 1 млн. жители  си оспорва второто място по големина в Перу с град Трухильо, намиращ се в северозападната част на страната. Още с излизането ни от хотела сме нападнати от перуанки в цветни одежди, които  се опитват да ни продадат сувенири. Казват имената си, питат за нашите и ги запомнят, след което започват да ни преследват, повтаряйки безпогрешно имената на почти всички жени в групата. Мен лично ме преследват особено усърдно, не зная дали защото името ми е разпространено и в испанскоговорещите страни и го произнасят лесно, или просто ме считат за особено надеждна жертва за тяхната амбулантна търговия.

    Потегляме на пешеходна обиколка в центъра на града. Арекипа е град, построен от испанците. В предколониалния период долината е била обитавана от отделни местни племена, но не е бил построен голям град, поради множеството вулкани, единият от които, намиращ се на 17 километра от града, е изригнал за последен път през 15-ти  век, по време на империята на инките. Затова местните с право са считали това място за опасно, но от друга страна не са пренебрегвали плодородието му, дължащо се на отлагането на вулканична пепел и наличието на вода от течащата през долината и доста пълноводната река Чили, и активно са го използвали за земеделие. Когато испанците идват в Арекипа през 1537 година, харесват долината заради нейното плодородие и добрия климат, без големи температурни амплитуди, и изграждат град Арекипа. Поради вулканите  наоколо, единият от които и днес е действащ и множеството земетресения, каквито сеизмологичният институт отчита поне по едно- две на седмица, Арекипа представлява едно от най- опасните за живеене места в света, но това някак не притеснява местното население, което е построило къщи даже в самото подножие на действащия вулкан.  Градът е построен от бял вулканичен камък, заради което го наричат Белият град. Той е включен в културното наследство на Йонеско. Запазени са 53 сгради от колониалния период въпреки земетресенията, последното сериозно от които е през 2000-та година.

            Най- напред влизаме в бивш манастир на йезуитите и разглеждаме вътрешните дворове /пасио/, където са се обучавали монасите. Стилът е бароков с богато орнаментирани колонади.

За разлика от ордените на францисканците и доминиканците, които са покръствали населението насилствено, йезуитите са действали по своя характерен йезуитски начин, за който можем да използваме хубавия български идиом- „вадене на душа с памук“. Те предприели едно сближаване с местното население чрез създаване на речници от кечуа на испански,  разрешаване на смесените бракове и включване на символи от местните вярвания в църковния интериор. За това именно свидетелстват колоните в най- големия двор на манастира, на които, наред с ангелите в горната част, са изобразени раковината считана за свещена от местните, и кантута- националното цвете на Перу.

Така и не успявам да разбера чия собственост е в момента бившият йезуитски манастир, тъй като, както ни разказва нашият екскурзовод, в един момент испанската корона изгонва йезуитите и присвоява именията им и едва след обявяването на независимостта на Перу, те се връщат в страната. Дали е последвала реституция на имотите, не зная, но едно е сигурно, в момента комплексът със сигурност не е манастир, а  се използва основно за туристически цели. В бившите килии на монасите се помещават магазинчета, където продават плетива от лама и алпака. Нашият перуански екскурзовод ни показва разликата между тъканите, направени от 100 % вълна от  алпака, най- ценна от която е тази, от бебе алпака, и тъканите, направени с изкуствени примеси, които шеговито нарича „алпакрил“.

             Продължаваме разходката си към централния площад, който и тук се нарича Plaza de Armas, в превод  Площад на оръжията, както всъщност се наричат всички централни площади в Перу. Площъдът, както и този в Лима, има квадратна форма, като от едната му страна е разположена катедралата, срещу нея е кметството, а от другите две страни има сгради с магазини. Катедралата не е от сградите, запазени от земетресенията, многократно е събаряна  и построявана отново или възстановявана. Даже по време на последното голямо земетресене от 2000-та година са съборени две от кулите и не са възстановени. Сградите от останалите три страни на пощадапредставляват двуетажни аркади, първият етаж на които е от колониалния период, а вторият е изграден по- късно. Самият площад е много красив със своите палми и цветни градини, а  по средата, както и на площада в Лима, има фонтан с малка скулптурна фигура.

В момента, в който излизаме на площада, там се провежда демонстрация на държавните служители с искания за по- високи заплати. Нищо ново под слънцето! Очевидно и тук държавните служители не са доволни от своя работодател. Проблемът в случая е, че не е възможно площадът да се обиколи спокойно от всички страни, затова ние решаваме да се завърнем тук по- късно вечерта, за да направим снимки. 

            Екскурзоводът ни повежда към манастира Света Каталина, разположен на голяма площ, една част от който е действащ манастир, а останалата е превърната в музей. Лично според мен, таксата за посещение на манастира от 40 солес, приблизително равняващи се на 20 лева, е твърде висока за посещение на манастир, но решавам твърдо да следвам принципа, че когато човек идва на другия край на света, не трябва да пропуска нищо, което му се предлага да види.

Разглеждаме част от вътрешните дворове на манастира, които са боядисани в червено или синьо и са декорирани с много цветя и декоративни дръвчета, едно от които е и националното цвете на Перу- кантута, с красиви червени цветове, които преди да се разтворят, имат фалическа форма, нещо, което е било на особена почит при индианските племена- привърженици на култа към природата.

Екскурзоводът ни разказва историята на това място, в което чест за всяко семейство е било да изпрати дъщеря си за послушничка. Това, разбира се, са можели да си позволят само заможните семейства, тъй като послушничеството в манастира е струвало на семейството сериозна сума. В замяна на това обаче девойките получавали добро образование и по- добър начин на живот.

 В залите са изложени църковни реликви, картини и предмети от бита на монахините, показващи, че те са живеели в относителен разкош в сравнение с останалото население, като считали, че и те като останалите хора ползват в ежедневието си само най- необходимото, като например чаши, е, с тази малка разлика, че техните чаши са от сребро, но какво пък, чашата е необходимост.  За мен лично интерес представлява пералнята, състояща се от множество глинени черупки, между които върви канал с вода, от който водата може да се отбива към всяка отделна черупка.

Е, може да не е голямото постижение на техническия прогрес, но все пак е интересно. Манастирът представлява един град в града, уличките му носят имената на испанските градове и разходката из тези улички, подредени с много вкус и уют, е истинско удоволствие.

Въпреки че вътрешно се бунтувам, когато за посещение на религиозен храм се плаща такса, в крайна сметка си казвам, че красотата, на която очите ми се насладиха тук, оправдава цената на входния билет.

            Качваме се на автобуса и достигаме до едно високо място, откъдето се открива гледка към вулканите Мисти и Чачани, красиво и заплашително изправили се над града. По- високият от тях- Чачани, чийто връх достига 6075 метра, е със снежна шапка в края на пролетта, която не зная дали изобщо се стопява през лятото.

Той е моят фаворит, защото освен че е много красив, е миролюбиво изгаснал. Виж, другият вулкан- Мисти, не печели моето благоразположение, тъй като това  е действащ вулкан, който не е от категорията на тези, които изригват лава, а от тези, които изригват пепел в атмосферата и изригването му може да нанесе много по- големи поражения, а непосредствената му близост до милионния град го прави особено опасен.

Все пак, гледката към вулканите, съчетана с тази към долината на река Чили, красиво виеща се от планината към града, е много красива, но тъй като за съжаление има лека мараня, снимките не могат да покажат пейзажа в пълния му блясък. Остава ни това, което сме видели с очите си.

            С това туристическата ни програма за днес приключва. След обилния обяд и кратка почивка, когато слънцето леко преваля, поемаме на самостоятелна обиколка из града. Тъй като шопингът не е сред моите приоритети, когато ходя на екскурзия, с изключение на купуването на сувенири, които обаче предпочитам да купувам от малки местни пазарчета, тръгваме на безцелна фоторазходка из градските улици, повечето от които и тук са  перпендикулярни и успоредни една с друга, но тук-там ни изненадват с неочаквани разклонения. Слава богу, не успяваме да се изгубим, защото имаме карта- верен помощник в непознат град. Тъй като светлината вече е подходяща, а протестът на държавните служители е приключил, успяваме да направим по- успешни снимки.

  

   Вечерята в Арекипа отново е на високо ниво и тъй като довършвам този пътепис след завръщането си от пътешествието, мога смело да кажа, че според мен това е най- атрактивната вечеря през цялото ни пребиваване в Перу и затова ще разкажа за нея по- подробно. След като се настаняваме в малка уютна зала на втория етаж на заведението, любезните келнери окачват на вратовете на цялата група по един хартиен лигавник с картинки на животинско- готваческа тематика и едва тогава ни сервират основното блюдо, което ще си позволя да опиша и покажа на снимка, с риск да предизвикам слюнкоотделяне от читателите си.

За качеството на снимката се извинявам, защото поради непростимия пропуск да вземем фотоапаратите си на вечеря, се налага да снимаме с телефони. И така, блюдото се състои от три вида месо, цвърчащо върху гореща вулканична плоча, на всяко от които е забодено знаменце с картинка, показваща какво е месото. От символите върху знаменцата се вижда, че едното е свинско, другото- говеждо и третото от алпака. Последното опитвам за пръв път в живота си. Прилича малко на овче, но е по- сухо и смея да кажа, че  много ми харесва. Плочата е подредена върху дървен поднос и около нея са подредени четири вида сосове в малки купички, а за гарнитура се предлага печен картоф с масло. В този момент всякакви мисли за някакви хранителни ограничения отлитат далеч и без никакви угризения се отдавам на удоволствието. В моменти като този съм изключително доволна, че избрахме екскурзия с включена в пакета храна, защото запознаването с местната кухня е част от докосването до местната култура, но и трябва да се признае на българската фирма, с която пътуваме, и на нейния перуански партньор, че не са направили компромиси с ресторантите и храната. Благодарни сме на нашия местен екскурзовод Перси, който всъщност е от Арекипа, че така приятно завършва посещението ни в неговия роден град, и доволни и с пълни стомаси се отправяме към хотела, където пристигаме след кратка пешеходна разходка из нощните улици на Арекипа.

    С това завършва тази първа част от нашето пътешествие, която условно разделих от останалите и която бих нарекла пътешествие по Тихоокеанското крайбрежие на Перу и посещение на колониалните градове. Следват още по- интересните моменти от нашата екскурзия- каньонът Колка и езерото Титикака, Куско- столицата на инките и тяхната Свещена долина и, разбира се- черешката на тортата- Мачу Пикчу, които аз очаквах с голямо нетърпение. Очаквайте и вие следващите части от този пътепис!

 

 

Вход

Последни коментари

.