Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

ПЕРУ ЧАСТ ПЪРВА: ОТ ЛИМА ДО АРЕКИПА

ПЕРУ

 

месец ноември 2015 година

ЧАСТ ПЪРВА

ОТ ЛИМА ДО АРЕКИПА

            Перу, една страна, обвеяна в легенди и мистика, е моя дългогодишна мечта, която най- после решавам да осъществя. Години наред  съм мечтала да се кача високо в Андите, където се реят кондорите, да се огледам в бистрите води на езерото Титикака, да се докосна до културата на инките, да усетя енергията на това място. Планирайки екскузията обаче, установявам, че всъщност зная много малко за Перу, и с присъщия си Хърмаяни- Грейджъровски ентусиазъм  започвам да се подготвям отрано. Оказва се, че не са много източниците на български, от които мога да почерпя информация. Най- напред, разбира се, прочитам някои от писанията на колегите- пътеписци в Интернет, след  което започвам да търся книги. Повечето, които намирам, са мистични повествования за духовете от планините, пророчествата на инките и техните енергийни места, което още повече разпалва любопитството ми. Разбира се, не пропускам и чисто историческите и географски източници и след всичко това отново се чувствам съвсем неподготвена за това, което ми предстои, но именно тази неизвестност е най- голямото предизвикателство за мен, когато тръгна към  някоя далечна и непозната страна.

ЛИМА

            От стъпването ни на Летище София до приземяването ни на летище Лима са изминали 24 часа. Дългото пътуване и 7-часовата разлика, разбира се, не са от нещата, които организмът приема с ентусиазъм, но това е съдбата на пътешественика. Този път мога да се похваля, че по- безстрашно преживявам полетите и особено този от Мадрид до Лима, който продължава 12 часа, пресичайки половин Испания, Португалия, целия Атантически океан и цялата широчина на Южна Америка. Слава Богу, след дългото пътуване благополучно кацаме в Лима. Местната фирма, с която работи нашият туроператор, се оказва сериозна /нещо,  за което винаги се притеснявам преди тръгване/ и техният представител вече  ни очаква. Тъй като Перу е близо до Екватора и продължителността на деня е приблизително равна на тази на нощта, в часа на нашето пристигане /около 19 часа местно време/ тук е вече тъмно, така че не успяваме да добием почти никаква представа от мястото, в което сме попаднали, с изключение на констатацията, че се намираме в голям  град с доста интензивно движение и луди шофьори. Пристигаме в хотела си в квартал Мирафлорес и тъй като нямаме сили за разходки, а и в тази част от квартала, пътувайки, не виждаме заведения, решаваме да вечеряме  в ресторанта на хотела и бързо да си легнем,  за да посрещнем бодри следващия ден. Първото ни впечатление от храната е добро и се успокояваме, че няма да останем гладни по тези географски ширини.                    Въпреки умората от дългото пътуване или може би тъй като още не сме се адаптирали към часовата разлика, в първата сутрин от нашето пребиваване в Перу се събуждаме твърде рано и едно погрешно отчитане на часа от моя страна ни кара да се озовем облечени и готови малко преди 6 часа сутринта на вратата на стаята. Решаваме, че ще използваме това объркване в своя полза и ще излезем навън да се разходим по спокойните в този ранен час улици на квартала. Първото нещо, което установяваме, е, че тук улиците са прави, досущ като в родната Стара Загора, което много ни успокоява. Другото нещо, което забелязваме, са красивите екзотични дървета. Прави ни впечатление едно, което отдалеч прилича на калина, но се оказва, че оранжевите петна, които забелязваме по клоните му, всъщност са големи и красиви екзотични цветове.

През ума ми преминава мисъл, че вероятно трябва да свикна, че нещата в Перу невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед, но засега предпочитам да не се задълбочавам върху нея. Виждаме палми, хибискус, но наред с тях много мушката. Виждаме и други цветя, които при нас са  саксийни, а тук растат навън.

Другото нещо, което ни прави впечатление, са птичите песнопения, които са особено звучни и разнообразни- истински птичи хор. Мислим, че сме единствените хора, които са станали в този ранен час и обикалят улиците, но се оказва, че не е така. Освен няколкото тичащи хора и тези, разхождащи кучета, виждаме една групичка млади дами, размахващи гирички под ръководството на инструктор.

Около множеството хотели наоколо също има признаци на живот.  Стигаме до едно оградено място, където има руини, нещо като стар градеж на огромно пространство, но не знаем за какво става дума и се надяваме да разберем по- късно от  екскурзовода си.

            След като се прибираме в хотела, отиваме на първата си закуска тук, включваща освен традиционните хлебчета, масло, колбаси и яйца и няколко вида плодове и фрешове, на които особено се радваме,  защото в момента е средата на ноември и в България отдавна вече няма дини и пъпеши, а екзотичните плодове като папая и маракуя, ако изобщо ги има в някой магазин, са на безумни цени.    

   След закуска започва екскурзоводната ни програма и за да стане ясно за четящите кой кой е в нашата екскурзия, ще направя малки пояснения. По време на цялата екскурзия си имаме българска екскурзоводка на име Даниела- представител на туристическата фирма, с която пътуваме и чието име няма да спомена, тъй като сайтът ми няма комерсиален характер. Даниела отговаря за цялостното протичане на екскурзията и превежда от френски- езикът, на който говорят нашите местни екскурзоводи. Най- важният ни местен гид се нарича Перси, който ще бъде с нас чак до Куско, а в Лима имаме местен лицензиран гид на име Урсула. 

 Започваме обиколката на града. Най- напред разглеждаме квартала, в който се намираме- Мирафлорес, което в превод от испански означава „Гледай цветята“. Действително навсякъде има цветя и добре поддържани паркове и градини, както и добре изглеждащи сгради, много ново строителство, което е показателно за факта, че в квартала живеят по- заможни люде. Освен това Мирафлорес, както ни обяснява нашата екскурзоводка, е най- туристическият квартал в града- с много хотели и ресторанти, някои от които са на челни места в световните класации за ресторанти и готвачи. Почти съжаляваме, че при късното си пристигане предната вечер не успяхме да се разходим, но се надяваме да успеем да направим това последната вечер преди потеглянето за България, когато отново ще бъдем в Лима.

    Първата спирка от маршрута ни с автобуса е Паркът на любовта- най- голямата забележителност на Мирафлорес. Разположен е високо над Тихия океан и първото нещо, което ми прави впечатление, са цветните мозайки, много напомнящи на тези, в парка Гюел в Барселона, но с леко индиански привкус.

По средата на парка е разположена голяма статуя на двама влюбени.

Когато екскурзоводката започва беседата си, разбирам, че съм била на прав път, защото творецът, създател на този парк- Виктор Делфин, в действителност е повлиян от творчеството на Гауди. Самият монумент се нарича „Целувката“ и е открит на 14.02.1993 г. Всяка година на тази дата, по случай честването на Свети Валентин, тук се събират много хора, за да празнуват и да славят любовта. Започва традиционно щракане на фотоапаратите, но времето е доста мрачно и още от сутринта пръска съвсем слабо-  нещо, което е по- скоро капчици от мъгла, отколкото дъжд. Екскурзоводката ни обяснява, че това време е съвсем традиционно за Лима, поради което я наричат „Сивата Лима“, което поне ни успокоява, че не ние сме „маркототевци“, а по принцип времето тук си е такова.

             Продължаваме обиколката на квартала и след малко се озоваваме до онези руини, които ние с Дилиян открихме при своята  сутрешна разходка. Археологическият обект се нарича  Уака Пукияна и е разположен на около 8 хектара. Разработването му е започнало през 1993 година, но за съжаление една немалка част от него преди това вече е била затрупана при строителството на околните сгради. Тъй като посещението на този обект не е включено в туристическата ни програма, едва при повторното си идване в Лима в края на екскурзията ни, с Дилиян успяваме да  посетим  и да разберем повече за цивилизацията, която го е изградила. Наричат я цивилизацията от Лима, живяла по тези места от 200 до 700 г. след Христа, и най- интересното тук е изграждането на стените от малки, вертикално разположени тухлички, направени от глина, камъни и черупки от миди, които, погледнати отстрани, приличат на подредени книги в библиотека. 

Причината да се съхранят през вековете, е сухият пустинен климат в Лима, при който глината оцелява, но и тяхната устойчивост на земетръс. Очевидно древните лиманци отлично са познавали особеностите на климата, в който живеят, и са приспособили начина си на строителство спрямо него. Вярванията на този народ са били изцяло свързани с морето, което е техен главен Бог, а символът му- акула. Съхранени са образци от изработваната от тях керамика с рисувани по нея акули, която, по мое мнение, по нищо не отстъпва на тази на инките, живели повече от 1000 години след тях.

Централно място в храмовия комплекс заема пирамидата, изграждана постепенно през вековете, която е използвана за ритуални погребения и човешки жертвоприношения.

            Но да се върна в първия ден от нашата екскурзия. Продължаваме автобусната обиколка като се отправяме към центъра на града. Лима се оказва мегаполис, в който живеят 10 млн души. Това е един бързо разрастващ се град, който през 60-те години на ХХ век е наброявал скромната цифра от 1,5 милиона души, но вследствие на централизацията и по- добрите възможности на препитание става притегателно място за по- бедните хора от селските райони. Това обуславя и контрастите в столичния пейзаж. След като излизаме от Мирафлорес, по булевард Арекипа навлизаме в квартал  Сан Исидро – един от най- елегантните квартали на Лима. Тук се намира паркът на маслиновите дървета и по- голямата част от посолствата. Електрическите огради и телени мрежи, които тук- там се срещат в Мирафлорес, тук са още повече. Очевидно е, че кражбите в тези квартали, където живеят най- заможните хора в Лима, не са рядко явление. Пътувайки към града, преминаваме през квартали, в които живее средната класа на населението, където изгледът определено не е така добър, а в далечината по хълмовете се вижда пъстрата палитра на бедните квартали, в която голяма част от къщите са неизмазани, почти всички са непокрити, а една част са боядисани в ярки тонове и като общ изглед изключително много напомнят на нашите цигански гета.

            След едно доста бавно придвижване по натоварените столични улици, движението по които създава впечатление за хаос и несигурност, достигаме площада, посветен на  Хосе де Сен Мартен, който, заедно с небезизвестния Симон Боливар се счита за освободител на Перу от испанското владичество  през  1821 година. Паметникът в центъра на площада е открит сто години по- късно в Деня на перуанската независимост-  28-ми юли. 

Интересна особеност на паметника е, че в предната част под скулптурната фигура на Сен Мартен е изваяна статуя, представляваща символ на републиката, която по подобие на Статуята на свободата  в Северна Америка, е трябвало да бъде изобразена с факел в ръката си, но поради сходното звучене на думите „пламък“ и „лама“ на испански, местният скулптор вместо пламък поставил една малка лама върху главата на статуята. Така, без да иска, той направил една типично перуанска Статуя на свободата.

            Следващият площад, около който спира нашият автобус, е най- централният и значителен площад в Лима- Plaza de Armas или Plaza Major, което в превод означава Площад на оръжията. Тук се намира къщата на конкистадора Франциско Писаро- колонизаторът на Перу, впоследствие превърната в дворец на испанския вицекрал, а сега като официална резиденция на перуанския президент. 

Другите сгради наоколо Писаро нарекъл Къща на Бога, т.е. катедрала и Къща на народа, в която в момента се намира кметството на Лима.

Характерното за къщите от колониалния период са дървените затворени балкони, но само единици от тези къщи са останали след земетресението от 1742 година, последвано от цунами, при което почти целият град е бил разрушен.

Някои от тези къщи впоследствие са реставрирани. Такива са именно сградите на централния площад. В средата на площада има фонтан с малка статуя на ангел, която много ми прилича на тази на площад Пикадили в Лондон.

            След като разглеждаме площада, се отправяме към манастира Сан Франциско, който сме снимали само отвън, защото вътре снимането е забранено, но в интерес на истината и няма какво твърде да се снима, освен може би изключително впечатляващата библиотека, съдържаща 25000 книги, за съжаление недобре съхранявани и поради това годни да бъдат показвани само като музеен експонат.

Другото място, на което ни водят, е криптата на манастира, наречена катакомби по подобие на тези под църквата Свети Петър в Рим. Наблюдението на кости и черепи в задушна обстановка за мен лично не представлява най- приятното преживяване, но тъй като е включено в програмата, чинно ходя зад ескурзоводката. За да разведрят обстановката, някои от групата се опитват да се шегуват, но така или иначе всички бързаме да излезем навън от тези мрачни помещения, още повече, че следва обяд, който вече всички очакваме с нетърпение. Нещото, което ми прави впечатление още на първия обяд, е че в заведенията не се пуши нито отвън, нито отвътре и освен нас, българите, не виждам нито един друг пушач. Очевидно, след като са предали на европейците този порок, местните са се освободили от него. Защо ли след като сме научили индианците да пият алкохол, ние, европейците, не сме приключили с алкохола?!   А как местните са се научили да правят алкохол, ще видим още на следващата спирка от  своя маршрут- градчето Паракас в провинцията Писко.

          За съжаление не успяваме да посетим музея, посветен на прединкското божество Пачакамак, който е включен в програмата, но се оказва, че в понеделник е затворен. Пътят до Паракас, след излизането ни от Лима, преминава преди всичко в пустинен район, тук- там разнообразяван от зелени долини, със земеделски поминък. Най- приятната гледка по пътя е тази към Тихия океан и особено на залез слънце, на която и нашата екскурзоводка не успява да устои и ни позволява една извънредна почивка за снимки.

        

  Пристигаме в Паракас по тъмно и по време на вечерята имаме възможност за пръв път да опитаме известната местна гроздова напитка- писко. Така и не успявам да рабера  дали областта е кръстена на питието или обратно, но интересното е, че писко освен тук се произвежда и в други части на Южна Америка, поради което приемам, че това си е южноамериканската ракия, която също като нашата представлява дестилат от грозде. Местните предпочитат да консумират пиското във вид на коктейл, наречен писко сур,  примесено със сок от лайм и захар, към което се добавя разбит белтък и се получава сладка напитка, покрита с бяла пяна. Ние с мъжа ми обаче, по стар български обичай, си поръчваме питиетата чисти, което, както виждаме по погледите на перуанците, за тях не е никак приемливо, а за нас е неприемливо единствено количеството, което ни се предлага и което ние определяме с българската мерна единица- един напръстник.

БАЛЕСТОВИТЕ ОСТРОВИ,

            Отново се събуждаме много рано сутринта. Явно по тези географски ширини се наспиваме бързо или просто от емоции сън не ни лови. Ставам и излизам на терасата. Гледката ме кара да извикам от радост, защото само на няколко метра пред нас се е ширнал Тихият океан.

Бързо се обличаме и излизаме навън да се разходим по плажа. Плажът не е нищо особено, но потапянето на краката в океана е задължително. След закуска тръгваме към Балестовите острови, за да разгледаме огромното многообразие от морски птици, морски лъвове и пингвини, които мирно съжителстват на тях. Товарят ни в моторници, обличат ни в спасителни жилетки и потегляме. Намираме се в дълбок залив, където вълнение почти не се усеща и въпреки че лодката се движи бързо, нямам пристъпи на страх.

            Преди да излезем от залива, виждаме на хълма встрани от нас една фигура, подобна на тези, каквито сме виждали във фотосите от линиите на Наска. Оказва се, че в Перу има линии на още две места, освен Наска, и това е едно от тях. Фигурата прилича на свещник, но ни обясняват, че това е вид кактус- канделабър, който се среща на много места в Перу. Теориите за  смисъла и предназначението на фигурата тук, както и в Наска, са многобройни. Включително има теория, че те са направени от Хосе де Сен Мартен, когато акостирал с корабите си на перуанския бряг с освободителната си мисия. На мен лично това ми се струва твърде безинтересна теория, защото аз съм привърженик на по- мистичните теории за линиите, но за това ще стане дума по- нататък в този пътепис.

      

   Когато излизаме от залива, слава богу, вълнението на океана не се засилва много. Моят мъж, известен с прозвището Шамана, както е ясно за тези, които са чели предишните ми пътеписи, отново добре си е е свършил работата и е поръчал спокойно море, за да се насладим на това, което предстои да видим, а то наистина си заслужава. Най- напред виждаме птиците, накацали по скалите. Гледката е прекрасна, но асоциацията с филма „Птиците“ на Хичкок е неизбежна. Бързо пропъждам тази асоциация и се отдавам на насладата от красотата и удивлението от многообразието на птичи видове, живеещи тук.

Самите скали също са уникални със своите сводове и причудливи форми.

Не след дълго изригваме в спонтанен възглас, защото съзираме ято пингвини, които стоят на един от островите и като че ли гледат към нас или поне така ни се струва. Едно тромаво пингвинче се опитва да се качи нагоре по скалата и няколко пъти се свлича и пак тръгва нагоре.

По принцип е странно, че тук, близо до екватора, живеят пингвини , но причината за това е  студеното Хумболтово течение, заради което температурата на водата по перуанското крайбрежие е доста по- ниска, отколкото е нормално за тези географски ширини. Моторната лодка обикаля около островите и преминава съвсем близо до тях, за да можем да разгледаме техните обитатели, между които са и морските лъвове.

Едно малко морско лъвче демонстрира гласа си и ни устройва истинско представление.

Балестовите острови  освен като туристически обект се използват за събиране на гуано- естествен птичи тор от морските птици, който е изключително ценен за земеделието.  

            След като разглеждаме островите, се отправяме към брега, където ни чака автобусът, за да ни превози до следващото място от нашата програма, където имаме възможност да направим официална дегустация на пиското, което, макар и неофициално, опитахме предишната вечер. На дегустацията ни се предлагат различни питиета-  от съвсем обикновено писко, през специално мускатово, различни видове сладки питиета, които напомнят ликьори, до  виното, наречено „Бургундия“, което макар и вкусно, е твърде сладко за моя вкус. Като цяло, заключението, което правим аз и Дилиян, е, че тукашното писко не може да се намаже на малкия пръст на нашенската гроздова ракия, но все пак, за да не обидим производителите, си купуваме една бутилка. Дегустацията естествено прелива в обяд, където опитваме друга местна напитка, която тук е безалкохолна, а както разбираме, в района на Куско се предлага и в алкохолен вариант. Това е напитката чича, произведена от специална царевица, лилаво към кафявочерна на цвят.

ОАЗИСЪТ УАКАЧИНА

   Тръгваме към оазиса Ууакачина, където ни очаква една атракция, повдигаща адреналина, а след обилния обяд и не само него. Качват ни на бъгита за по 10 души, едното от които ни обясняват, че ще бъде екстремно, а другото- по спокойно. Аз избирам спокойното, а Дилиян, като един любител на екстремните изживявания, тутакси се мята на по- високо адреналиновото. След като сядаме и слагаме коланите, започва едно изкачване по пясъчните дюни, в началото наистина спокойно, след което започва едно лудо друсане, качване, слизане и пак качване и слизане, всяко от които е придружено с мощни крясъци, смях през сълзи и какви ли не още нечленоразделни звуци от страна на нашата „неекстремна” групичка. Не искаме да си представяме  какво се случва в другото бъги и даже започваме да се чудим дали са разбрали кое трябва да е по- екстремното. На едно място насред пясъците нашият водач спира и ни дава възможност да отдъхнем и да направим снимки.

След малко пристига другото бъги, в което се намира съпругът ми, и в един момент ми се струва, ме просто ще се обърне през предния си капак, което ме хвърля в див ужас.

След кратка фотосесия продължаваме и аз установявам, че някак започвам да свиквам с това друсане, клатене и ходене нагоре- надолу и даже започва да ми харесва. Започвам повече да се смея, отколкото да пищя, а гледката отвисоко към оазиса окончателно оправя настроението ми.

Слизайки, малко ми се вие свят, но се чувствам доволна след адреналиновото преживяване. Дилиян слиза толкова щастлив и безгрижен от  другото бъги, че едва не попада под гумите на една кола.

НАСКА

            Развеселени и ободрени, се отправяме към платото Наска, където ще наблюдаваме уникалните, известни в цял свят линии на Наска. При първоначалното обявяване на програмата е записано, че тъй като при полетите над платото има доста инциденти, фирмата организатор на екскурзията не включва полетите в програмата, а ако някой иска да лети, може да го насочи към някой от по- сериозните превозвачи. Перуанският ни екскурзовод Перси, който се движи с нас през цялото време и вече е спечелил до голяма степен доверието ни, обяснява, че това предупреждение за програмата се отнася до един вече отминал период, когато самолетите не са били самолети, а пилотите не са били пилоти и атракцията се е предлагала от аматьори за около 20 долара. Сега вече фирмите, които предлагат услугата, са сериозни, самолетите минават сериозен технически контрол, пилотите са професионалисти, поради което услугата е доста по- безопасна, но и струва 100 щатски долара. Тъй като от разговори с приятели, посещавали Перу преди, зная, че платото на Наска може да се види истински само от самолет и да отидеш там, без да се качиш високо над него, е просто губене на време, не без известно колебание, не заради цената, а заради страха, все пак решавам да се запиша за полета, който, слава богу, поради закъснението ни, ще се проведе през следващия ден. Не че не ми минават черни мисли през главата, но веднага ги отхвърлям и си давам кураж. Когато пристигаме на платото Наска и се качваме на така наречената панорамна площадка, представляваща метална конструкция, подобна на скеле насред пустинния пейзаж, от която уж се виждат две от фигурите, но в действитеност почти нищо не се вижда, вече съм твърдо убедена, че съм взела правилното решение да летя със самолет.

 

           Настаняваме се в градчето Наска, което е предимно туристическо средище с около 40 хиляди души местно население, но с изключително много магазинчета за сувенири и заведения, подредени едно до друго по тесните улички, паркирането по които се оказва истинско приключение. Хотелът представлява английски двор с посадени в средата палми. Е, има един  проблем, че когато си отвориш прозореца, той гледа към тераса, по която минават всички, за да се приберат до стаите си, но в крайна сметка решавам да не отдавам значение на това. След настаняването имаме малко свободно време, в което аз искам да се изкъпя, защото се чувствам навсякъде пълна с пясък от пустинята, а Дилиян да снима градчето, което ни докарва до лек семеен скандал, и в крайна сметка тръгваме към ресторанта сърдити. Слава богу, оказва се че ще вечеряме в един много приятен ресторант в битов стил, в който свири местен оркестър на характерни индиански инструменти, които мога да нарека с общото название- свирки и китарки, но музиката звучи изключително приятно и отпускащо и  моето лошо настроение много бързо преминава. Докато се прибираме към хотела, успяваме да наблюдаваме как местното население гледа футболен мач. Играят националните отбори на Перу и Бразилия. Всички кафенета и бирарии, каквито тук има в изобилие, са снабдени с телевизор и в тях има истинско стълпотворение на мъже, пиещи бира и шумно подкрепящи своите кумири- футболистите на Перу. Вече сме осведомени, че перуанците са особено емоционални футболни запалянковци, така че бързаме да се приберем, преди емоциите да излязат извън контрол.

            Ставаме много рано сутринта, за да имаме малко време преди закуска да направим снимките на градчето Наска, които не успяхме да направим предишния ден. Вече сме свикнали да виждаме недовършени сгради и грозни фасади и тук сградите също не правят изключение.

Единственото нещо, което ми харесва е малък парк в центъра на селището.

 Веднага след ранната закуска се отправяме към летището, откъдето със самолет ще се вдигнем над платото, за да наблюдаваме така известните геоглифи. Счита се, че те са направени през периода от 3-ти век преди Христа  до 6-ти век след Христа от цивилизацията на Наска. Според нашия екскурзовод  технологията на изработването на фигурите е проучена, но мистерията се състои в това, защо са направени. Официално линиите в Наска са открити през 1926 г. от американските археолози Алфред Кроебер и Тотибио Месия Ксепсе, които направили предположение, че те са част от древно напоително съоръжение.  Според нашия  гид Перси, малко преди това те били намерени от перуански учен, който търсел вода и не им обърнал достатъчно внимание. Не успях да потвърдя този факт чрез проучванията си по интернет, така че не мога със сигурност да твърдя, че това е исторически факт, а не просто защита на националното достойноство на перуанците, но в крайна сметка това не е толкова важно. По- късно, през 1941 г. американецът Пол Косък обикалял платото със самолет, видял линиите и оценил по достойнство уникалността им, след което започнал проучвания. Не след дълго негова съратница в начинанието става германката Мария Райхе, която отдава целия си живот на проучването им. Теорията, която двамата поддържат, е, че линиите представляват гигантска обсерватория, свързана с движението на космическите тела.   Друга теория е на швейцареца Ерик фон Деникен- автор на научна фантастика, който лансира тезата за извънземното присъствие. Деникен оприличава Наска на летище за космически кораби. Едно от доказателствата на извънземните теории е фигурата на така наречения от местните „Човек- бухал“, който се оприличава на извънземен. Всъщност наименованието на тази фигура, което бях чувала преди да дойда в Перу е „Астронавтът“. За линиите на Наска продължават да се раждат и нови теории. Най- съвременните изследвания се извършват от  японци и преди две седмици е излязла тяхната версия, че линиите са поклоннически път, по който множество хора са вървели със запалени свещи, за да  стигнат  до религиозния център, когато е имало религиозни празници.

    Преди  полета  обаче  теориите изобщо не ме интересуват. Искам да излетя, да видя и да  кацна жива и здрава. Това е единственото, от което се интересувам в този момент. Преди да ни качат на самолетите, преминаваме през кантар, за да проверят теглото ни и да ни разпределят по самолетите.  На нас двамата с Дилиян това никак не ни харесва, тъй като в нашето семейство тегленето е интимно мероприятие и никой няма право да гледа какво показва кантарът  на другия. В крайна сметка, преглъщаме горчивия хап  в името на целта- да видим Линиите на Наска от високо. След малко, заедно с още едно семейство, се оказваме в четириместен самолет с двама пилоти, като до всеки от нас има прозорец, през който може да се гледа и да се снима. Самолетчето ми изглежда малко, старо и не много надеждно, но се опитвам да се успокоявам с уверенията на нашия местен екскурзовод, че самолетите над Наска вече са много по- сигурни.

Виж, капитанът ми изглежда солиден и решавам да му се доверя /не че имам някакъв друг избор, след като вече съм имала неблагоразумието да се запиша за полета/. Преживявам излитането сравнително спокойно. Прелетяваме над парцели, които се използват за земеделие, и скоро след това достигаме до мястото, където трябва да започне наблюдението на фигурите. В първия момент виждаме линиите, които нямат определена форма и затова малко трудно се ориентираме какво и къде точно трябва да гледаме. Достигайки до първата фигура обаче, самолетът започва да прави такива наклонявания първо в едната, после в другата страна,  че неминуемо става ясно, че пилотът иска да ни покаже фигурата от всички страни. На мен лично така ми се завива свят от този лупинг, че затварям очи в опит да възстановя равновесието си и пропускам  първия геогилиф. Вторият обаче ми е твърде интересен и решавам, че няма да го пропусна за нищо на света. Усилието ми се възнаграждава. Поглеждам надолу и виждам върху една скала да ме гледа човекът- бухал. Според мен това си е жив извънземен със скафандър или просто с големи, нечовешки очи и в никакъв случай не принадлежи към рода хомо- сапиенс.

Постепенно очите и стомахът започват да свикват и радостта от видяното става по- голяма от страха. Опитвам се да снимам, но слънцето блести в обектива ми, а и дали от страх, или от вълнение, така съм се умопомрачила, че до края не се сещам, че съм включила светкавица, така че моето „розово чудо“ в този случай се оказва напълно безполезно. Добре, че Дилиян се справя добре с техниката, а и неговият фотоапарат е значително по- добър, та да имаме някакви снимки от полета над Наска. На мен ми остава споменът от видяното и гордостта, че преодолях страха си и се качих.

След като обикаляме всички геоглифи, включени в маршрута на самолета, се отправяме към летището и кацаме почти меко. След разходката на бъги предишния ден, за втори път се чувствам оцеляла след  тежко изпитание и изключително щастлива, че съм се решила да преодолея страха си и да не си спестя това преживяване.

            Казват, че всеки човек, който идва в Наска, си създава собствена теория за това място. Аз не успявам или по- скоро не искам. Може би причината е, че с присъщата си практичност на зодията Телец и с професионалната деформация от юридическата професия, съм склонна да търся безспорни отговори и затова всички теории ми се струват недостатъчни, недоказани и някак нереални. Даже не съм сигурна, че датирането на фигурите е точно. Дали всъщност те не са направени много по- рано, а хората от цивилизацията Наска да са ги открили случайно, както и хората в наши дни, и да им са се покланяли като направени от  боговете. В главата ми витаят безброй въпроси, на които нямам отговори. 

            След като всички са слезли от самолетите, се отправяме към гробницата Чаучия, която датира от 3-ти век преди Христа. Погребалните ритуали на цивилизацията Наска са свързани с мумифициране на починалите в ембрионална поза чрез прерязване от сухожилията им и поставянето им в открити гробове, изкопани на около 3 метра в земята, заедно с част от покъщнината им. Първо посещаваме музейната експозиция, където можем да видим мумиите отблизо.

След това започваме обиколка на гробниците, които изглеждат като стаи, изкопани в земята.

Според обичаите на коренното население е било необходимо живите да могат да общуват със своите предци винаги, когато имат нужда от това. Според археолозите целият обект е бил разположен на площ от 6 кв.км, но тъй като твърде късно е бил оценен като историческа ценност, по- голямата част от него е била  разграбена и унищожена и в момента може да се наблюдава една част на площ от около 500 кв.м. В палещото слънце сред пустинята, брулени от вятър, който пълни всичките ни телесни отвори с пясък,дори това ни е много. Затова ни стига да посетим само няколко от гробниците и да чуем разказа на екскурзовода за местните погребални обичаи, толкова различни от християнските.

            След това посещение се отправяме към автобуса, за да поемем по дългия и доста изтощителен път към следващата ни спирка от маршрута- град Арекипа. Отдясно по посока на движението ни се е ширнал Тихият океан, а отляво са едни безкрайни пустинни хълмове.

Районът е доста рядко населен, а малкото селища, през които преминаваме, са изключително бедни. Просто не зная как хората могат да живеят в такава мизерия и си мисля, че всеки българин, който се оплаква от стандарта на живот в България, трябва да види това. Дилиян не обича да снима от автобуса заради отблясъците, но го моля да направи няколко снимки, защото думите са безсилни да опишат това, което виждаме. Даже не успяваме да снимаме най- бедните жилища, които представляват едни набързо сковани бараки с площ не повече от 8-10 кв.м., без вода и канализация.

  

 

         По пътя преживявам и поредното си изпитание. В един момент започваме да се движим високо над океана по един път, почти без мантинели. Движим се по т.нар. Панамериканска магистрала, която всъщност в тази си част не е никаква магистрала, а обикновен двупосочен път, слава богу, без много дупки, но преживяването си е доста вълнуващо, особено за хора, които имат страх от височини. Когато започва да се стъмнява, поне не виждам къде се движи автобусът, което ми позволява да заспя и да преживея по- леко последните 5 часа от маршрута. Не усещам и изкачването от морското равнище на 2300 метра надморска височина, на която се намира градът. Пристигаме в Арекипа едва в 11 часа вечерта и моите изчисления показват, че сме пътували повече от 12 часа. Това, което виждаме в тъмното, е, че тук има хубави къщи и градът изглежда доста подреден, в сравнение с предишните пейзажи. Успявам да зърна и едни високи осветени църковни кули, но е твърде късно за разходки из града. Нашата екскурзоводка ни настанява по най- бързия възможен начин, получаваме кутии с храната от ресторанта, който вече е затворил в този час, бързо хапваме и се вмъкваме в леглата в очакване на следващия ден, в който ще видим на светло град Арекипа.

АРЕКИПА

            След тежкото пътуване имаме един цял ден, в който спокойно можем да се насладим на Арекипа- град, който със своите 1 млн. жители  си оспорва второто място по големина в Перу с град Трухильо, намиращ се в северозападната част на страната. Още с излизането ни от хотела сме нападнати от перуанки в цветни одежди, които  се опитват да ни продадат сувенири. Казват имената си, питат за нашите и ги запомнят, след което започват да ни преследват, повтаряйки безпогрешно имената на почти всички жени в групата. Мен лично ме преследват особено усърдно, не зная дали защото името ми е разпространено и в испанскоговорещите страни и го произнасят лесно, или просто ме считат за особено надеждна жертва за тяхната амбулантна търговия.

    Потегляме на пешеходна обиколка в центъра на града. Арекипа е град, построен от испанците. В предколониалния период долината е била обитавана от отделни местни племена, но не е бил построен голям град, поради множеството вулкани, единият от които, намиращ се на 17 километра от града, е изригнал за последен път през 15-ти  век, по време на империята на инките. Затова местните с право са считали това място за опасно, но от друга страна не са пренебрегвали плодородието му, дължащо се на отлагането на вулканична пепел и наличието на вода от течащата през долината и доста пълноводната река Чили, и активно са го използвали за земеделие. Когато испанците идват в Арекипа през 1537 година, харесват долината заради нейното плодородие и добрия климат, без големи температурни амплитуди, и изграждат град Арекипа. Поради вулканите  наоколо, единият от които и днес е действащ и множеството земетресения, каквито сеизмологичният институт отчита поне по едно- две на седмица, Арекипа представлява едно от най- опасните за живеене места в света, но това някак не притеснява местното население, което е построило къщи даже в самото подножие на действащия вулкан.  Градът е построен от бял вулканичен камък, заради което го наричат Белият град. Той е включен в културното наследство на Йонеско. Запазени са 53 сгради от колониалния период въпреки земетресенията, последното сериозно от които е през 2000-та година.

            Най- напред влизаме в бивш манастир на йезуитите и разглеждаме вътрешните дворове /пасио/, където са се обучавали монасите. Стилът е бароков с богато орнаментирани колонади.

За разлика от ордените на францисканците и доминиканците, които са покръствали населението насилствено, йезуитите са действали по своя характерен йезуитски начин, за който можем да използваме хубавия български идиом- „вадене на душа с памук“. Те предприели едно сближаване с местното население чрез създаване на речници от кечуа на испански,  разрешаване на смесените бракове и включване на символи от местните вярвания в църковния интериор. За това именно свидетелстват колоните в най- големия двор на манастира, на които, наред с ангелите в горната част, са изобразени раковината считана за свещена от местните, и кантута- националното цвете на Перу.

Така и не успявам да разбера чия собственост е в момента бившият йезуитски манастир, тъй като, както ни разказва нашият екскурзовод, в един момент испанската корона изгонва йезуитите и присвоява именията им и едва след обявяването на независимостта на Перу, те се връщат в страната. Дали е последвала реституция на имотите, не зная, но едно е сигурно, в момента комплексът със сигурност не е манастир, а  се използва основно за туристически цели. В бившите килии на монасите се помещават магазинчета, където продават плетива от лама и алпака. Нашият перуански екскурзовод ни показва разликата между тъканите, направени от 100 % вълна от  алпака, най- ценна от която е тази, от бебе алпака, и тъканите, направени с изкуствени примеси, които шеговито нарича „алпакрил“.

             Продължаваме разходката си към централния площад, който и тук се нарича Plaza de Armas, в превод  Площад на оръжията, както всъщност се наричат всички централни площади в Перу. Площъдът, както и този в Лима, има квадратна форма, като от едната му страна е разположена катедралата, срещу нея е кметството, а от другите две страни има сгради с магазини. Катедралата не е от сградите, запазени от земетресенията, многократно е събаряна  и построявана отново или възстановявана. Даже по време на последното голямо земетресене от 2000та година са съборени две от кулите и не са възстановени. Сградите от останалите три страни на пощадапредставляват двуетажни аркади, първият етаж на които е от колониалния период, а вторият е изграден по- късно. Самият площад е много красив със своите палми и цветни градини, а  по средата, както и на площада в Лима, има фонтан с малка скулптурна фигура.

В момента, в който излизаме на площада, там се провежда демонстрация на държавните служители с искания за по- високи заплати. Нищо ново под слънцето! Очевидно и тук държавните служители не са доволни от своя работодател. Проблемът в случая е, че не е възможно площадът да се обиколи спокойно от всички страни, затова ние решаваме да се завърнем тук по- късно вечерта, за да направим снимки. 

            Екскурзоводът ни повежда към манастира Света Каталина, разположен на голяма площ, една част от който е действащ манастир, а останалата е превърната в музей. Лично според мен, таксата за посещение на манастира от 40 солес, приблизително равняващи се на 20 лева, е твърде висока за посещение на манастир, но решавам твърдо да следвам принципа, че когато човек идва на другия край на света, не трябва да пропуска нищо, което му се предлага да види.

Разглеждаме част от вътрешните дворове на манастира, които са боядисани в червено или синьо и са декорирани с много цветя и декоративни дръвчета, едно от които е и националното цвете на Перу- кантута, с красиви червени цветове, които преди да се разтворят, имат фалическа форма, нещо, което е било на особена почит при индианските племена- привърженици на култа към природата.

Екскурзоводът ни разказва историята на това място, в което чест за всяко семейство е било да изпрати дъщеря си за послушничка. Това, разбира се, са можели да си позволят само заможните семейства, тъй като послушничеството в манастира е струвало на семейството сериозна сума. В замяна на това обаче девойките получавали добро образование и по- добър начин на живот.

 В залите са изложени църковни реликви, картини и предмети от бита на монахините, показващи, че те са живеели в относителен разкош в сравнение с останалото население, като считали, че и те като останалите хора ползват в ежедневието си само най- необходимото, като например чаши, е, с тази малка разлика, че техните чаши са от сребро, но какво пък, чашата е необходимост.  За мен лично интерес представлява пералнята, състояща се от множество глинени черупки, между които върви канал с вода, от който водата може да се отбива към всяка отделна черупка.

Е, може да не е голямото постижение на техническия прогрес, но все пак е интересно. Манастирът представлява един град в града, уличките му носят имената на испанските градове и разходката из тези улички, подредени с много вкус и уют, е истинско удоволствие.

Въпреки че вътрешно се бунтувам, когато за посещение на религиозен храм се плаща такса, в крайна сметка си казвам, че красотата, на която очите ми се насладиха тук, оправдава цената на входния билет.

            Качваме се на автобуса и достигаме до едно високо място, откъдето се открива гледка към вулканите Мисти и Чачани, красиво и заплашително изправили се над града. По- високият от тях- Чачани, чийто връх достига 6075 метра, е със снежна шапка в края на пролетта, която не зная дали изобщо се стопява през лятото.

Той е моят фаворит, защото освен че е много красив, е миролюбиво изгаснал. Виж, другият вулкан- Мисти, не печели моето благоразположение, тъй като това  е действащ вулкан, който не е от категорията на тези, които изригват лава, а от тези, които изригват пепел в атмосферата и изригването му може да нанесе много по- големи поражения, а непосредствената му близост до милионния град го прави особено опасен.

Все пак, гледката към вулканите, съчетана с тази към долината на река Чили, красиво виеща се от планината към града, е много красива, но тъй като за съжаление има лека мараня, снимките не могат да покажат пейзажа в пълния му блясък. Остава ни това, което сме видели с очите си.

            С това туристическата ни програма за днес приключва. След обилния обяд и кратка почивка, когато слънцето леко преваля, поемаме на самостоятелна обиколка из града. Тъй като шопингът не е сред моите приоритети, когато ходя на екскурзия, с изключение на купуването на сувенири, които обаче предпочитам да купувам от малки местни пазарчета, тръгваме на безцелна фоторазходка из градските улици, повечето от които и тук са  перпендикулярни и успоредни една с друга, но тук-там ни изненадват с неочаквани разклонения. Слава богу, не успяваме да се изгубим, защото имаме карта- верен помощник в непознат град. Тъй като светлината вече е подходяща, а протестът на държавните служители е приключил, успяваме да направим по- успешни снимки.

  

   Вечерята в Арекипа отново е на високо ниво и тъй като довършвам този пътепис след завръщането си от пътешествието, мога смело да кажа, че според мен това е най- атрактивната вечеря през цялото ни пребиваване в Перу и затова ще разкажа за нея по- подробно. След като се настаняваме в малка уютна зала на втория етаж на заведението, любезните келнери окачват на вратовете на цялата група по един хартиен лигавник с картинки на животинско- готваческа тематика и едва тогава ни сервират основното блюдо, което ще си позволя да опиша и покажа на снимка, с риск да предизвикам слюнкоотделяне от читателите си.

За качеството на снимката се извинявам, защото поради непростимия пропуск да вземем фотоапаратите си на вечеря, се налага да снимаме с телефони. И така, блюдото се състои от три вида месо, цвърчащо върху гореща вулканична плоча, на всяко от които е забодено знаменце с картинка, показваща какво е месото. От символите върху знаменцата се вижда, че едното е свинско, другото- говеждо и третото от алпака. Последното опитвам за пръв път в живота си. Прилича малко на овче, но е по- сухо и смея да кажа, че  много ми харесва. Плочата е подредена върху дървен поднос и около нея са подредени четири вида сосове в малки купички, а за гарнитура се предлага печен картоф с масло. В този момент всякакви мисли за някакви хранителни ограничения отлитат далеч и без никакви угризения се отдавам на удоволствието. В моменти като този съм изключително доволна, че избрахме екскурзия с включена в пакета храна, защото запознаването с местната кухня е част от докосването до местната култура, но и трябва да се признае на българската фирма, с която пътуваме, и на нейния перуански партньор, че не са направили компромиси с ресторантите и храната. Благодарни сме на нашия местен екскурзовод Перси, който всъщност е от Арекипа, че така приятно завършва посещението ни в неговия роден град, и доволни и с пълни стомаси се отправяме към хотела, където пристигаме след кратка пешеходна разходка из нощните улици на Арекипа.

    С това завършва тази първа част от нашето пътешествие, която условно разделих от останалите и която бих нарекла пътешествие по Тихоокеанското крайбрежие на Перу и посещение на колониалните градове. Следват още по- интересните моменти от нашата екскурзия- каньонът Колка и езерото Титикака, Куско- столицата на инките и тяхната Свещена долина и, разбира се- черешката на тортата- Мачу Пикчу, които аз очаквах с голямо нетърпение. Очаквайте и вие следващите части от този пътепис!

                                                                               автор на снимките: Дилиян Иванов

линк към част втора: http://patepisi-marta.com/index.php/po-sveta/peru/chast-2-visoko-v-andite-kanyoonat-kolka-i-ezeroto-titikaka 

Коментирай