МИАНМАР

ЧАСТ ПЪРВА

МАНДАЛЕЙ И БАГАН

или

кратък курс по основи на будизма

 

    Преди години, когато от Тайландска територия, на Златния триъгълник, тройната граница между Тайланд, Лаос и Мианмар, зърнах девствените гори на Мианмар с едва виждащи се в далечината златни пагоди, тази страна трайно се настани в съзнанието ми, но по- скоро като мечта, отколкото като реална възможност, защото, както тогава ни обясни нашият екскурзовод, в тази страна има невероятни богатства: златни будистки храмове, бели пясъчни плажове и огромни находища от злато и скъпоценни камъни, но там управлява социалистическа военна будистка хунта и режимът за приемане на туристи е ограничителен, а процедурата за издаване на визи е изключително трудна. За щастие нещата се променят и мечтите стават реалност, ако силно пожелаеш, а какво точно и доколко всъщност в бившата Бирма се е променило, има ли действително демократично управление, или не, така и не успявам да разбера изцяло от информацията в мрежата, което още повече засилва интереса ми. Когато познатите ми ме питат къде отивам, и аз отговарям „Мианмар“, това почти нищо не им говори, а когато уточнявам, че това е бившата Бирма, както се е наричала страната до 1989 г., има някакви проблясъци, но често получавам въпроса „На кой континент е това?“

    Лошата страна на дългосрочното планиране е, че твърде дълго трябва да чакаш, за да настъпи моментът на тръгването, но сладостта на очакването е не по- малка от тази, на самото преживяване. Когато дългоочакваният момент най- после идва, политаме през Доха и Чианг Май в Северен Тайланд към Мандалей- последната кралска столица на страната и първа спирка от нашия маршрут. Когато с витлов самолет, малко по- голям от автобус, изпълняващ международен полет, навлизаме над територията на Мианмар, започвам леко да се притеснявам къде всъщност отивам. Единственото, което се вижда отгоре, са огромни планински масиви, обрасли с тропически гори. Населени места почти няма, пътища още по- малко. Тук- там се вижда някое село с път до съседното, а оттам- за никъде. За миг си помислям какво ще стане, ако ни се наложи аварийно кацане, но предпочитам да заглуша веднага подобни мисли. В самолета освен нас пътуват и група будистки монаси и се успокоявам, че Господ и Буда бдят над самолета ни. Слава Богу, полетът продължава само около час и меко кацаме на международното летище в Мандалей, на което има още цели 2-3 самолета, освен нашия. За моя приятна изненада, за разлика от повечето азиатски държави в региона, тук граничните и митнически процедури минават много бързо, а граничните полицаи са любезни, даже усмихнати, може би поради факта, че туристическият поток все още не е толкова голям, колкото в околните държави, и на полицаите не им е дотегнало от пълчища туристи.

    На летището се запознаваме с нашата българска екскурзоводка Атанаска, която е приключила вече един тур с друга група и ни очаква заедно с местния ни гид за Мандалей, представящ се като Тун. Докато се движим към хотела, Тун ни разказва накратко историята на страната си, с която със сигурност ще се запознаем по- детайлно през следващите дни. Затова в този момент предпочитам да не се мъча да запомня дати и събития, а да се опитам да си създам някакво общо впечатление за мястото, където се намираме. Научаваме и два израза на мианмарски: здравей и благодаря, които, както всички думи в този език, са труднопроизносими. Следва първата ни вечеря, за която екскурзоводката ни е избрала ресторант с разнообразна кухня от различни азиатски региони, за да се впуснем плавно в своето мианмарско кулинарно приключение. Поръчвам си храна, която според менюто не е люта, но оставам с впечатление, че тук всички храни са леко лютиви и никак не искам да си представям какво представляват тези, които според менюто се водят люти. За мое голямо учудване, опитвайки ястието на Дилиян, което в менюто е представено като люто, не усещам толкова голяма разлика. Тази вечер не успяваме да направим масаж, тъй като друга група ни е изпреварила с предварителна резервация, но мислим това да е първият и последният ни пропуск и си правим резервация за следващия ден, тъй като цената на традиционен масаж с продължителност 1 час тук е 12 хил. киата, приблизително равняващи се на 12 лева, а от опит сме се убедили в качествата на масажа в тази част на света.

 

МАНДАЛЕЙ

    Първата ни среща с обичаите и религията на страната, в която се намираме, става още преди автобусът ни да потегли, пред хотела, където виждаме процесия от малки момичета с обръснати глави в розови одежди да вървят и да припяват някакви очевидно религиозни песнопения.

Малко по- късно разбираме, че това са послушници от близкия девически манастир. Другото нещо, което ни прави впечатление, е, че както екскурзоводът, така и шофьорът ни са облечени в дълги поли, наричани лонджи, които се увиват около тялото. Почти не можеш да видиш по улиците мъж с панталон. Жените също се обличат в дълги поли, а лицата им са боядисани с жълто-бяла боя, за която разбираме, че се нарича танака и се получава от триене на специално дърво в камък. Очевидно това е едно от местните вълшебства и се използва като универсално козметично средство: за украса, слънцезащита, репелент, омекотяване на кожата и даже за подмладяване. Относно красотата на намазаните с танака лица имам известни резерви, а другите полезни свойства на субстанцията вероятно ще се престраша да пробвам в някой от следващите дни.

    Тъй като основните обекти за посещение в тази страна са свързани с будизма, екскурзоводката ни изяснява понятията, които се използват за религиозните сгради: храм е религиозна сграда, предназачена за молитва, ступа е сграда, в която обикновено има някаква свещена реликва и в която не може да се влиза, а обобщеното понятие, което може да се използва и в двата случая, е пагода. Манастирът, както и при нас, е религиозен комплекс, в който живеят монаси.

    Започваме първия ден от туристическата си програма с посещение на Махамуни, най- святата пагода в Мандалей и една от най- важните в Мианмар, защото се счита, че намиращата се в нея статуя на Буда е изваяна още докато той е бил жив.

Първоначално статуята е била бронзова и е тежала 7 тона. Нейната родина е кралството Аракан, намирало се някъде в западната част на днешен Бангладеш, и през 1784 г. бирмански принц, побеждавайки в една от междусъседските войни, които тук не са били рядко явление, пленява статуята и я пренася в Мианмар, където вярващите започват, според местната традиция, да я облепят със златни листа. Счита се, че златото, с което е покрита статуята, днес тежи около 25 тона и е дебело 14 сантиметра. Само лицето на Буда е забранено да се облепя и всяка сутрин се мие ритуално. Интересното е, че главата сякаш също расте заедно с тялото и не изглежда несъразмерна, което се счита за едно от чудесата на храма.

В залата със статуята на Буда могат да влизат само мъже и само те могат да докоснат позлатения Буда и да положат върху него златно листо. Жените имат право да гледат само отвън и там е устроено мястото им за молитва. Откровено казано, до сега, посещавайки доста будистки държави, не съм била наясно, че и в тази религия има полова дискриминация, но мианмарците считат, че изповядват религията си в най- чистия й вид и очевидно ще трябва жените от групата да се примирим с този факт. Тун ни успокоява, че подобни ограничения има само в най- свещените храмове. Друго изражение на дълбоката религиозност в тази страна е, че навсякъде още преди да влезеш в двора на храма, трябва да събуеш обувките си и да влезеш бос. Това се смята за уважение пред Буда и е абсолютно задължително. Тъй като предварително сме инструктирани за тази местна особеност, съм се подготвила със самозалепващи стелки, които да предпазят краката ми от нараняване, но още тук установявам, че те няма да ми бъдат необходими, защото строителите и реставраторите на храмове очевидно са се погрижили за комфорта на богомолците и са покрили пода с теракотни плочки и други гладки настилки, които не нараняват ходилата, а благодарение на съвременната козметична индустрия, изобретила влажните кърпички, ще успеем да запазим и обувките си относително чисти.

    Мандалей е последната кралска столица преди анексирането на страната от англичаните през 1885 година, а в околността се намират трите по- стари кралски столици, които ще посетим през този ден, като започваме с най- старата- Сагаин. В момента мястото е важен религиозен център с над 1500 пагоди, от които 1000 манастира. Първо спираме в един от действащите манастири, за да наблюдаваме обяда на монасите. Часът е 11 и това е второто им и последно хранене за деня, след първото - по изгрев слънце. Храната в манастирите се осигурява единствено от дарения и се състои главно от ориз, който всеки монах получава в своята купичка. По принцип традицията е монасите да обикалят с купичките си и да получават храната си директно от дарителите, но тук обядът е организиран с приготвена в самия манастир храна, предварително доставена от дарители. Точно в 11 часа един монах започва да удря гонга, който оглася всичко наоколо, и монасите започват да преминават в редица по един, за да влязат в столовата.

Пътьом всеки монах получава и по една вафла в цветен станиол, което малко нарушава усещането ми за традиция, но какво да се прави, 21-ви век със своите технологии очевидно не може да подмине и най-ортодоксалните институции. Всички монаси са облечени в кафяво- червени роби, представляващи платно, увито върху тялото по строго определен начин, а на дясното си рамо са метнали отделно платно в същия цвят, върху което да седнат, докато се хранят, и карирано бяло платно, което ще постелят на пода, за да поставят върху него купата си с ориз. Преди да влязат в столовата, монасите събуват джапанките, които носят на краката си. Трудно ми е да си представя как всеки ще намери своите джапанки наизлизане, но в подреждането им очевидно има строг порядък, както междувпрочем и в самото шествие към столовата, а и в реда на сядане в нея. Най- напред се движат монасите, а отзад послушниците, за което може да се съди от възрастта на преминаващите.

    Монах може да бъде само мъж над 20- годишна възраст, който е готов да спазва всички 227 правила, валидни за монасите. Послушник може да стане както момче, което е навършило 7 години, така и по- възрастен мъж, на когото се налага да спазва по- малко на брой правила, сред които освен традиционните за всяка религия морални ценности - да не се краде, лъже и убива, има и други забрани, като да не слушаш музика, да не гледаш телевизия, да не вечеряш. Всеки мъж в Мианмар, според традицията, трябва да прекара поне една седмица в манастир, но за разлика от християнските манастири, тук обричането на Бога не е веднъж завинаги и всеки, според своите духовни нужди, може да влиза и излиза от манастира, когато реши. Когато човек е извън манастира, има право да се ожени и после отново да стане монах, без да прекратява брака си.

    Когато приключва дългата процесия от монаси и гонгът утихва, макар и да не ми се иска да притеснявям обядващите, любопитството ми надделява и отивам да надникна в столовата заедно с другите любопитни. Монасите са подредени на дълги редици, седнали на земята. Всеки държи своята купа с ориз. По масата има и някакви други блюда, между които салата, нещо люто и нещо готвено, в което не успявам да преценя дали има месо, но доколкото разбирам от беседата на екскурзовода ни, и тук има периоди, през които се пости, и такива, през които може да се яде месо.

Наизлизане преминаваме около мястото, където монасите измиват купите си след храненето, непосредствено до което се намира строителна площадка, където с почуда установявам, че работят основно жени с неприсъщи за нежната им природа кирки и лопати в ръце. Очевидно докато мъжете се молят и медитират, някой все пак трябва да върши мъжката работа.

а втори път през този ден установявам, че нежният пол тук не е никак облагодетелстван. Даже и в женските манастири монахините не могат да се отдадат изцяло на медитация, тъй като, за разлика от монасите, трябва сами да приготвят храната си.

    Товарим се на полуоткрити камиончета, с които ще се изкачим към хълма Сагаин, за да посетим следващия си туристически обект, който ми е трудно да произнеса на мианмарски, но е известен под името: "Пагодата на 30-те пещери". Пещерите всъщност представляват 30 ниши на фасадата, а вътре са подредени 45 статуи на Буда. Броят им символизира броя на годините, през които той е проповядвал, а над всяка статуя е изписано името на дарителя, благодарение на когото тя е изваяна.

Храмът е построен за пръв път през 1367 година, но е пострадал лошо при земетресение през 1836 година и в момента е изцяло възстановен. Намира се на повече от 900 метра над околната равнина, от терасата му се открива прекрасна гледка.

На изхода ни чакат търговци, които се опитват да продадат стоката си. Все още нямам желание да купувам и упорито отхвърлям търговските предложения, но опитът ми категорично да откажа покупка се тълкува от продавачките като пазарлък, при което получавам почти четворно по- ниска от предложената първоначално цена. Е, няма как, предавам се и купувам.

   Последната пагода в Сагаин, включена в програмата ни, е наречена Пон Ния, на министъра, който я е построил през 14 век. Статуи на Буда, според традицията, са разположени в четирите посоки на света. Числото 4 не е случайно, тъй като будистите вярват, че досега е имало 4 Буди, последният от които е Сидхарта Гаутама, и очакват да се роди петият Буда, за който също има запазено място в храма. Това е много стара пагода, от 15-ти век, но за съжаление, тук старото не е на почит и храмът непрекъснато се реновира, придобивайки съвременен облик, който е в пълен разрез с нашите европейски разбирания за естетика.

Цветните теракотни плочки преживяваме без негодувание, още повече предвид факта, че са приятни за стъпване на бос крак, но ореолът от цветодиоди около главата на Буда наистина ни идва вповече. Излизайки, попадаме на двама малки будистки послущници, забили нос в мобилни телефони. Очевидно забраните, които трябва да спазват монасите и послущниците, не са съобразени с развитието на технологиите.

   Отправяме се към втората стара столица на Мианмар, която местните наричат Инуа, а англичаните Ава. Била е столица за пръв път от 1364 до 1480 година, след това още няколко пъти, с обща продължителност повече от 400 години, но с прекъсвания, тъй като някой от мианмарските крале, според предсказанията на нумерологията, току решавал да премести столицата. Тъй като се намира между най- голямата река в Мианмар Иривада, от едната страна, и една по- малка река от другата, мястото е било подходящо за столица в миналото, поради естествената водна защита, но сега не е достъпно с нормално превозно средство, което, разбира се, би могло да се приеме и като атракция, защото реката се пресича с лодка, след което придвижването става с конски каруци, друсащи порядъчно туристите по калните пътища. Какъв по- добър пример как една велика държава може да потъне в калта!

На двата бряга на реката се тълпят млади момичета, продаващи герданчета и гривни от нефрит, които не приемат категоричния ни отказ да купуваме и яхват велосипедите си, следвайки неотлъчно каручките, на които сме натоварени. Моята лична преследвачка е изключително упорита и за да заслужи вниманието ми, докато кара колелото си зад нас, като истински гид ни показва забележителностите вляво и вдясно. Това окончателно смекчава сърцето ми и съм готова да дам и първоначално предложената цена, но пазарлъкът е задължителен и успявам да я сваля наполовина. Това, разбира се, не е достатъчно добър пазарлък в очите на нашите приятели- търговци, с които сме на това пътешествие, но за мен си е цяло постижение.

Когато по- късно с групата обсъждаме преживяването си с местните търговки, единодушно решаваме, че в крайна сметка сме направили добро и сме подпомогнали местната икономика, където брутният вътрешен продукт на глава от населението е едва 600 долара на година.

   Манастирът, който посещаваме в Инуа, е от тиково дърво, нарича се Багая, в превод „Звездно цвете“, и е на повече от 200 години. Това е едно прекрасно архитектурно произведение, слава Богу, запазено в автентичния си вид.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Съкращаваме един манастир от програмата си, за да се придвижим навреме до тиковия мост в Амарапура, столица на кралството от 1840 до 1857 година, където ще наблюдаваме залеза. За целта трябва да бъдем там в 17,20 часа. Пристигайки в Арамапура, попадаме сред огромно задръстване от автобуси, а върху тиковия мост, представляващ уникално дървено наколно съоръжение с 1200 метра дължина, сякаш се е струпал целият китайски народ. Това рязко понижава мотивацията ни да се качим на моста, и заставаме встрани от него. Разочарованието е на път да развали целия ми ден, но Дилиян не пада духом и продължава да търси подходящия ъгъл, от който да улови огромния червен диск на слънцето, бавно свличащ се надолу между колоните на моста. Поглеждайки през окото на обектива му, и аз започвам да виждам гледката по друг начин, и тълпите от китайски туристи изведнъж престават да ме дразнят.

   Приключваме вечерта в типичен мианмарски ресторант, където, съгласно местната традиция, поръчвайки си едно основно ястие, получаваш като бонус супа, ориз и още няколко добавки, повечето от които са люти, но аз очевидно вече започвам да свиквам с мианмарския вкус, защото храната започва все повече да ми харесва.

   На следващия ден след закуската, в която имам чувството, че китайският народ се е пренесъл от моста Амарапура в столовата на нашия хотел, продължаваме програмата си в Мандалей, четвъртата и последна кралска столица на Мианмар от 1857 до завладяването й от англичаните през 1885 година. Започваме с посещение на работилница, в която се упражнява един много характерен местен занаят- изработка на златни листчета, с които поклонниците позлатяват статуите на Буда, което на практика видяхме как се случва предишния ден в храма Махамуни. Нашият гид подробно ни обяснява технологичния процес, от който запомням единствено, че за да се получат миниатюрните листчета със златно покритие върху бамбукова хартия ,са нужни общо около 6 часа чукане с тежък чук и това се извършва ръчно. В работилницата виждаме момче, извършващо операцията по чукането, и започваме да си задаваме въпроса дали този робски труд наистина все още се извършва ръчно, или това е за заблуда на туристите, за да си купят по някое златно листче или друг сувенир от магазина към работилницата. Туристическата практика ме е научила да не се доверявам изцяло на това, което обясняват местните гидове, но предвид бавните темпове на развитие на мианмарската икономика по време на управлението на социалистическата военна хунта и изключително евтината работна ръка не изключвам възможността това наистина все още да се прави ръчно.

   След като приключваме посещението на работилницата за златни листчета, се отправяме към Манастира на златния дворец, единствената оцеляла сграда от кралския дворец на първия крал на Мандалей - Миндон. На мястото, където всъщност се е намирал дворецът, е останала само част от крепостната стена, тъй като той е бил превърнат в казарми по време на англичаните и два пъти бомбардиран по време на Втората световна война- веднъж от японците, за да го завладеят, и втори път от британците, за да си го върнат. Сградата, която посещаваме, е оцеляла единствено поради факта, че синът на крал Миндон, както разказва легендата, бил преследван от духа на баща си и за да го прогони, преместил сградата, където бил личният апартамент на краля- баща, извън крепостната стена, и го превърнал в манастир. Именно поради този факт сградата е оцеляла и до днес и туристите могат само да бъдат благодарни на духа на крал Мин Дон, че имат възможността да видят това изящно архитектурно произведение от тиково дърво с изключително красиви дърворезби по фасадата и интериора. Златното покритие на двореца отвън не е оцеляло от климатичните условия, но отвътре е частично запазено и може да се придобие реална представа колко великолепен е бил кралският дворец.


Следващият обект от нашата туристическа програма е един много интересен храм, наречен Храмът на най- голямата книга, съдържащ 726 каменни плочи с текстове от учението на Буда, написани на древния език „пали“, всяка от които е поставена в отделна бяла ступа от четирите страни на голяма златна ступа, правещи мястото да изглежда особено фотогенично.

Около нас се движат група момичета, красиво изрисувани с танака по бузите, които продават ръчно изработени картички. Великодушно позволявам на художничките да изрисуват бузите ми и вече съм изцяло в унисон с местите разбирания за красота.

След това, разбира се, не ми дава сърце да не купя наколко картички, с които ще зарадвам местните момичета, а в крайна сметка и приятелите, на които ще ги подаря. Когато трябва да ми върне ресто обаче момичето отива при шефа, което леко разваля удоволствието ми от преживяването. Очевидно, парите не отиват при момичетата, а се замислям дали това е истинският шеф, или има друг, по- голям от него и къде всъщност отиват парите, които наивно смятаме, че даваме на бедните и чаровни продавачки на сувенири, с което подпомагаме местната икономика.

   Последният обект, който ще посетим тук, се намира високо над града, на хълма на Мандалей. Вариантите да се качиш догоре са два, пеша на бос крак или с високопроходимо полуоткрито камионче. Повечето туристи избират втория вариант и ние не правим изключение, но когато камионът започва бясно да кара нагоре по завоите, леко започвам да съжалявам, че не тръгнах по трудния път. Все пак, живи и здрави, стигаме до хълма и с асансьор се качваме на най- високото място, където се намира храмът. Вече започваме да приемаме като нещо обичайно позлатата и лъскавите огледални мозайки, които и тук не липсват.

Хълмът и построеният на него храм са важни за будистите, тъй като легендата разказва, че някога Буда е бил тук и гледайки отгоре, пророкувал, че тук някога ще бъде построен голям град. И ето, че крал Миндон осъществил пророчеството и построил града, който обявил за своя столица, а днешният Мандалей наброява около 2 млн. жители и е вторият по големина град в Мианмар, към който оттук се открива прекрасна гледка.

Време е да се запознаем и с мианмарската астрология, която е някак вплетена в тукашната будистка религия и според която на всеки ден от седмицата съответства някакво животно или митично същество, като за сряда се дели на сутрин и следобед и така зодиакалните знаци са осем. Всеки от нас намира деня от седмицата, в който е роден, и полива с вода статуята на Буда, която се намира над него. Аз, като родена в неделя, се оказвам под знака на жрицата Гаруда, едно източно митично същество. Има и поверие, че който се качи тук, на хълма Мандалей, ще живее дълго, и ние вече се чувстваме сред щастливите дълголетници.

   Докато обикаляме и говорим за митология, невинно задаваме въпрос на нашия екскурзовод за съвременната политическа система в Мианмар и получаваме уклончив отговор, че по- късно, когато влезем в автобуса, ще ни разкаже. Това ме навежда на мисълта, че тук и стените имат уши и демокрацията не е съвсем истинска. Докато пътуваме към мястото за обяд, не пропускаме да поискаме обещания разказ. В крайна сметка екскурзоводът се поотпуска и започва да разказва за новата история на Мианмар. След обявяването на независимостта от англичаните през 1948 г., има кратко демократично управление до 1962 година, когато генералите завземат властта и налагат военен режим, съчетан с някакъв особен китайски модел социализъм. През 1988 година, вероятно усетили вятъра на промяната от Европа, в тогавашната Бирма се вдига въстание, което бива потушено с хиляди жертви. През 1989 година се прави опит за демократични избори и те се печелят от Аун Сан Су Чи, станала световно известна от филма на Люк Бесон "The Lady", но военните отново вземат властта и я поставят под домашен арест. Страната изпада в пълна изолация от външния свят и едва през 2011 година отново се правят избори. В момента "Дамата" е в управлението на страната, но военните междувременно са успели да променят конституцията и тъй като тя е била омъжена за англичанин, няма право да стане президент. Тук нашият екскурзовод започва да говори с недомлъвки, с което потвърждава предварителната ми информация, че генаралите са успели да завземат икономическата власт в страната и да наложат една псевдодемокрация пред външния свят, която да ги извади от изолацията. Все пак, благодарение на промените, пък били те и половинчати, ние в момента сме тук и можем да видим тази красива страна. Когато екскурзоводът ни започва да разказва, че заплатата е само 150 долара, неволно се връщаме само 20 години назад, когато заплатите у нас бяха едноцифрено число в долари и започваме да оценяваме нашето развитие, което, когато сме в България, все ни се струва прекалено бавно. Тук обаче ни третират като европейски туристи и ние наистина се чувстваме такива.

   Последният ни обяд в Мандалей е в типичен ресторант с мианмарска кухня, с която може би заблуждаващо смятаме, че вече сме свикнали, защото десертът, представляващ странна комбинация от пържен боб, палмова захар, чесън, люти чушки и още две блюда, които даже не посмявам да опитам, успява да удиви всички, дори и екскурзоводката ни Наска.

   В очакване какви още изненади ще ни поднесе Мианмар, се качваме на автобуса, с който ще се придвижим към следващата точка от нашия маршрут - Баган.

 

БАГАН

    Пътят до Баган е около 140 километра, който по новата мианмарска "магистрала" успяваме да преминем за около 5 часа. Пристигаме по тъмно и това, което успяваме да видим, са няколко осветени пагоди по пътя. Напредвайки по своя маршрут, всъщност се връщаме назад във вековете. В миналото Баган е бил независимо кралство, а в момента е малко градче с около 20 хил. жители, но от туристическа гледна точка е перлата в короната на Мианмар със своите 4500 пагоди, построени между III-ти и ХIII век, най- значимите от които предстои да видим през следващите два дни с нашия нов местен гид, който представя себе си като Тут. Причината за строителството на толкова много религиозни монументи е, че най- висшата проява на вярата за всеки будист е да построи пагода, затова не само кралете и министрите, но и обикновените хора са строили пагоди, макар и не толкова пищни. На 06.07 тази година Баган е обявен за част от културното наследство на Юнеско. Този факт в Мианмар се приема с противоречиви чувства. Туристическият интерес и свързаните с него приходи не са без значение за държавата, но мианмарците никак не са склонни да се съобразяват с изискванията на международната културна организация, ако те влизат в някакво, макар и дребно, противоречие с будиските вярвания и местните традиции.

    Настаняваме се в новата част на града, където в момента живее цялото население и където се настаняват всички туристи, тъй като старата част е изцяло освободена за туристически, археологически и религиозни цели. Тъй като не искаме да пропускаме нито една възможност за масаж, нашата екскурзоводка ни урежда възможност да го направим. Натоварват ни в каросерията на полуоткрито камионче и ни отвеждат до най- близкото масажно студио. Пътуването е поредната изненада, тъй като в камиона няма седалки, но групата е изключително позитивна и всички приемаме това като поредното емоционално преживяване в тази екскурзия. В Мианамар се предлага два вида масаж- традиционен /сух/ и масаж с масла. Традиционният масаж много прилича на този в Тайланд, на който вече съм пристрастен фен. Единственото нещо, което малко разваля удоволствието ми, е, че в близкия храм, преди неговия празник, няколко дни подред денонощно монаси четат учението на Буда с напевен тон на високоговорител, което буквално започва да се забива в мозъка ми, но в крайна сметка и това е част от преживяването. В хотела, в който сме настанени, песнопенията на монасите се чуват по- слабо и приключваме вечерта приятно в ресторанта с азиатска кухня и приятни разговори в групата, с която все повече се опознаваме и все по- приятно прекарваме времето си заедно.

    Сутринта започва нашата обиколка на Баган. Започваме с една от най-важните и най- емблематични пагоди - Швезигон, представляваща огромна позлатена ступа, в която местните твърдят, че се пази кост от Буда и затова е толкова свята. В Баган има общо 4 ступи, в които се пазят реликви, свързани с Буда, които се намират на доста голямо разстояние една от друга или, както казват будистите, на четирите крака на огромния свещен бял слон. Има поверие, че ако някой ги обиколи за един предиобед, ще се сбъдне онова, което си е пожелал. Ние днес обаче имаме друга програма, а единственото ни желание в този момент е да видим колкото може повече от пагодите тук и нашите екскурзоводи са готови да изпълнят това наше желание и без да са богове. Местният ни екскурзовод е убеден будист, което обаче не му пречи, преди да ни заведе до пагодата, да ни прекара през пазар на пътуващи търговци, които току - що са се събудили , и освен на подреждането на сергиите, ставаме свидетели на сутрешния им тоалет и закуска.

    Както разбрахме още предишния ден, строителството на будистки пагоди в Баган започва още през III-ти век, но разцветът започва от 11-ти век, когато будизмът се въвежда като официална религия от крал Anawrahta /ако се опитвате да го произнесете и не успявате, не се притеснявайте, защото такива са повечето думи в мианмарския език- почти непроизносими/. Преди това местните вярвания са били анимистични, свързани с духове. Кралят въвел новата религия без репресии. Единственото условие било стълбовете, на които анимистите се молели на своите духове, да бъдат разположени в непосредствена близост до будистките храмове. Привлечени от пищния разкош на пагодите, местните бързо приели новата вяра, но старите вярвания се вплели в новата религия, подобно на нашите стари български вярвания, вплетени в християнството. На въпроса ми дали пагодата наистина е позлатена, екскурзоводът поглежда учудено, което ще рече: "Ама, разбира се, иска ли питане?!" Започвам постепенно да свиквам с местната особеност: разкошни златни храмове на фона на всеобща бедност.

 

  Следващият храм в нашата програма се нарича Тиломино и името му е свързано с исторически факт, свързан с краля, който го е построил. По принцип, както в повечето династии по света, правото да наследи трона и тук се падало на най- големия син, но петимата братя, един от които е кралят, построил храма, решили да подходят демократично или по-скоро да оставят съдбата да реши. Наредили се в кръг и сложили в средата един бял чадър. Към когото паднел чадърът, той щял да бъде следващият крал. Чадърът избрал най- младия брат. Затова в превод името на храма звучи като храм на Мин, краля на чадъра. Обикаляйки храма по посока на часовниковата стрелка, както е правилно според будизма, нашият гид ни обяснява как изглеждат статуите на Буда през различните периоди. През 11-ти век пръстите са като на нормална човешка ръка, а впоследствие започват да се изобразяват равни, което, според обясненията на нашия гид символизира равенството на хората пред законите на будизма. Останалите разлики са в дължината на ушите и шията, в прическата и робата. Тъй като от четирите страни на голямата централна колона статуите са от различни периоди, можем на практика да видим различията.

    Храмовият комплекс Киминга, който е следващият ни обект за посещение, представлява много фотогенично място със своите множество ступи, някои от които, наклонени като кулата в Пиза.

    Около всеки храм, който посещаваме, има пазарчета или амбулантни търговци. Дали Буда, подобно на Исус, е гонил търговците от храма, не зная, но да има пазар в непосредствена близост до всяка пагода, тук е обичайна практика и като едни истински туристи ние не пропускаме възможност освен храмовете, да отдадем необходимото и на пазарите. Така се получава една непрекъсната верига - храм-пазар- храм- пазар. За да прекъсне поне за малко веригата, след обяда екскурзоводът ни води в работилница за производство на лакирани изделия, които впоследствие се гравират и боядисват с естествени бои. Разбира се, следва посещение на магазина към работилницата, където, както може да се предположи, цените са доста по- високи от тези, на които успяваме да купим подобни стоки по пазарите. Обясняват ни, разбира се, че това тук е оригинал, а по пазарите- менте, но дали е така, или това е обичаен туристически трик, не мога да се обзаложа. Всеки решава за себе си, някои купуват, други- не, но всички се чувстваме някак разведрени и готови за следващата серия от будистки пагоди.

    Следващите три храма от нашата обиколка са най- красивият, най- високият и най- големият. Най- красивият е Ананда със своята белокаменна фасада и златна горна част, която е изградена отново след земетресението през 1975 година.

Интериорът също представлява интерес със своите четири огромни статуи на Буда, двете от които, от северния и южния край, са от 11-ти век, а на останалите два входа- от 19-ти век. Като една прилежна ученичка, се опитвам да приложа знанията си от предишните храмове и да позная коя от кой век е, преди екскурзоводът да ни обясни.

Другото интересно тук е, че по стените има 1000 ниши, във всяка от които са поставени статуи на Буда, но общият брой статуи е десетократно по- голям и на въпроса ни къде са останалите, екскурзоводът отговаря, че те са поставени в горната част на храма, която е проектирана с кухина при възстановяването му след земетресението. Недоумяваме кому са нужни 9000 статуи, които остават невидими, и от последвалите пространни обяснения успяваме да схванем, че причината е стремежът на всеки будист да извърши дарение на храма, независимо дали то ще бъде видимо за посетителите, или не.

    Продължавайки напред , все повече научаваме и като че ли все по- малко разбираме психологията на будистите. Следващият храм, Thatbynnyu, бил построен от крал Нарату, добрал се до властта, убивайки баща си и братята си, а в последствие и жена си, но като добър будист започнал строителството на този храм, който със своите 66 метра височина, се счита за най- високия в Баган.

Дали с това се е опитвал да изкупи греха, или просто е следвал традицията, лично на мен не ми става ясно, но в крайна сметка не успял и да довърши храма, тъй като бил убит за възмездие от наемници- монаси по поръка на своя син, който от своя страна построил следващия храм, най- големия в Баган, наречен Дамаянджи.

Последната пагода в програмата ни за този ден е Суламани, с красиви, добре запазени стенописи от 12-ти век, и такива от по- късни епохи, които се отличават от по- ранните със своята триизмерност.

    Приключваме туристическата си програма точно навреме, за да успеем да се качим на едно хълмче, близо до Суламани, за да наблюдаваме залеза над Баган. Леката мараня, която се стели над равнината, може би представлява някакъв проблем за фотографите, но в моите очи гледката оттук изглежда като картина на импресионист и не искам да сваля очите си от нея.

    Вечерта обещава да протече в нормалния вече почивен азиатски ритъм: масаж, вечеря и сън, но може би, превъзбудени от преживяванията през деня и ободрени от масажа, след вечеря не сме готови за сън, поради което, заедно с нашите приятели от предишни екскурзии Румен и Галя, решаваме да направим нощно къпане в басейна на хотела. Наливаме си по чаша местно уиски, бутилка от което сме купили за 3500 киата, приблизително равняващи се на 3,50 лева, и което, за огромно наше учудване, се оказва доста прилично, и се отдаваме на удоволствието да поплуваме и да пием по чаша уиски около басейна. В тъмнината се очертават няколко пагоди, осветени през нощта, а далечният напев от храма вече никак не ни дразни.

    Ставаме учудващо бодри, въпреки късното лягане предишната вечер и вече сме готови за поредната порция будистки пагоди, която имаме по програма. Първата по програмата ни е Дамаязика. Храмът е от 12-ти век, но куполът е позлатен през 1906-1907 година. По време на земетресението през 1975 част от купола е съборена и през 2013 година започва възстановявнето му, което приключва през 2016 година. Поради тази причина горната част на купола изглежда видимо по- бляскава.

Другото интересно в този храм е, че в него се намира една от петте статуи на Буда в Баган, която изпълнява желания. Точно до статуята има голям камък и нашият екскурзовод надълго и широко ни обяснява ритуала: вдигаш камъка, за да разбереш колко е тежък, молиш се на Буда и му обещаваш да си добър будист и да нямаш друг Бог, освен него, после си пожелаваш нещо и вдигаш камъка, след което изричаш посланието си в отрицателна форма и отново вдигаш камъка. Ако камъкът е по- лек, когато изричаш желанието си в положителна форма, то ще се сбъдне, ако е по- лек, след отрицанието, уви! Всеки човек има своите желания и винаги се блазни от това, те да се изпълнят по някакъв лесен и независещ от него начин, но тъй като не мога да обещая на Буда да нямам друг Бог, освен него, предпочитам този път да се въздържа.

   За да не се преситим от храмове още от сутринта, посещаваме местно село на име Минанду, което за мое голямо учудване, според обясненията на екскурзовода ни, има цели 560 жители. Преминаваме около жени, които тъкат на станове памучни нишки, обработени в оризова вода с цел заздравяване, процедура, която ни прилича малко на колосването с брашно, практикувано у нас. Прекрасните цветни шалове, които стоят на сергията до тях, веднага грабват окото ми и не устоявам на изкушението за поредна покупка.

Продължаваме по прашните пътища на селото , за да се докоснем до начина на живот и поминъка на хората тук. Не че разбираме от селско стопанство, но все сме виждали някое и друго домашно животно и земеделска култура. Тук всичко е различно. Воловете имат гърбица, подобно на камили, а памукът расте на храст, по- висок от човешки ръст.

Около нас се движат две възрастни жени с лули в уста, от които излиза доста неприятна миризма, която със сигурност не е на тютюн. Не мога да се въздържа да не си направя снимка с тях, изваждайки своята модерна изпаряема цигара.

Продължаваме разходката си към манастира, разположен непосредствено до селото. Всеки манастир тук трябва да има място за молитва, библиотека, водоем, училище и жилищна част. Наоколо са разпръснати малки постройки, които ние определяме като ступи, но се оказва, че са килии на монасите.

Храмовата част на комплекса определено заслужава внимание с красивата си бяла фасада отвън и запазени стенописи отвътре. Името на комплекса е Laymyatnar, но тъй като ми е трудно да го произнеса, а още по-малко, да го запомня, предпочитам да го нарека за себе си Белият манастир.

Докато вървим към следващия храм, забелязвам усилено военно присъствие, което леко ме притеснява, но твърдо решавам този път да не давам ход на въображението си. Както по- късно разбирам, военните придружават някакво високопоставено лице, което също като нас обикаля храмовете. Вървейки и наблюдавайки военните, едновременно разглеждам сергиите и се пазаря, и едва догонвам групата, за да чуя беседата. Храмът, пред който се намираме, е номериран с номер 478 при последното преброяване на пагодите, общият брой на които според същото преброяване е 2800, тъй като от първоначалните 4500 има пагоди, съборени от земетренията и невъзстановени до този момент.

Археологическите и възстановителни дейности продължават и дават своя резултат, а дали благодарение на намесата на Юнеско, или по друга причина, за щастие, в храмовете в Баган няма цветни лампички около главата на Буда и подобни проявления на кич.

    Златната ступа Лонанги, построена през 11-ти век от краля, въвел будизма като официална религия в Мианмар, е следващата точка от нашия маршрут. Това е втората от четирите много важни ступи, съдържащи будистки реликви. Тук казват, че се съхранява копие от зъба на Буда, каквото и да значи това. Пагодата се намира на брега на река Иревди и от нея се открива красива панорама към отсрещния бряг на широката река, където блести третата от четирите подобни златни ступи.

    Обикалянето на толкова много будистки пагоди вероятно би ви се сторило скучно начинание, но абсолютно всяка една от тях е различна от другата и в това се състои невероятното очарование на мястото. Идвайки в Баган, човек трябва да обиколи колкото може повече и за това са се погрижили нашите екскурзоводи. Като едни будистки пилигрими поемаме към следващия храм, който се нарича Мануха. Построен е през 11- ти век от един крал- пленник от съседно будистко кралство, и е наименуван на него. Интересното в този храм са огромните статуи на Буда, разположени на тясно пространство. Има две версии каква е причината за това. Едната е, че кралят, построил пагодата, е бил пленник и затова е поставил Буда в тясно пространство, както се е чувствал самият той. Другата версия е, че статуите са били построени на открито и едва след време е издигнат храм за тях. Всеки има право да избере коя версия да приеме. Аз лично имам трета: човек се чувства толкова нищожен, заставайки до огромните статуи в тесния храм, че не може да не изпита респект и благоговение пред божеството.

От този храм директно продължаваме към следващия, построен от внука на крал Мануха на мястото, където живял в плен дядо му, и наречен Нанпая. Най- характерното за него са каменните изображения на индийския бог Брахма, който според будистите не е Бог, а пазител на всички Буди и на всеки от досегашните е подарил роба. Интересно ми какво ли мислят индусите за тази теория.

    Вече сме доволно наситени на будистка култура и почти без съпротивление приемаме забраната за снимане в следващия храм. Не толкова лесно се примиряваме с необходимостта да оставим фототехниката и даже телефоните си в метални шкафчета извън храма, които не ни се струват много сигурни, но изключително разчитаме на религиозността на местните хора и почитта им към храмовете, което със сигурност не би им позволило да посегнат на чужда собственост. Храмът се нарича Gubyaukgyi, но екскурзоводите го наричат „пещерния храм“, тъй като вътре е тъмно като в пещера. Има прозорци, но те са с много плътни каменни решетки и не се вижда нищо от стенописите, а фенерчето, с което ги осветява екскурзоводът ни, никак не е достатъчно, за да ги оценим по достойнство. Слава Богу, подът е гладък и никой не пострадва в тъмнината. Излизаме от „пещерния храм“ и правим още една обиколка наоколо, и преминаваме от единия храм в друг, в двора на който се намира един интересен камък, от четирите страни на който са написани текстове на азбуките на четирите езика, използвани през вековете по тези земи- най- древният- „пю“, който датира още от 2-ри, 3-ти век, „мон“, „пали“ и „мианмарски“. Използват го, подобно на розецкия камък в Египет да разчетат древните писания.

   

 

Последната пагода, предвидена за посещение в програмата ни, е най- старата в Баган- Bupaya- ступа III век, но екскурзоводът ни великодушно е решил да го гледаме от лодката, с която ще посрещнем залеза, плавайки по река Иривади. Залезите са запазената марка на нашето пътешествие и като че ли всеки превъзхожда предходния. Слънцето залязва зад отсрещния хълм, прави светла пътека по реката.

    На следващия ден ставаме рано, тъй като ни предстои ранен полет, и биваме възнаградени с прекрасна гледка на изгрев- балоните в небето на Баган. Този път ние с Дилиян решихме да не се възползваме от предложението за летене с балон, което беше включено като опционално мероприятие в програмата ни, поради съчетанието на много ранно ставане и доста висока цена, а лично за мен и известна доза страх, но в момента малко съжалявам за решението си. Следващите снимки са на Петя Михова, една от дамите в групата, която не си спести удоволствието да полети над Баган.

 

  

 

Вход

Последни коментари

.