МИАНМАР

ЧАСТ ВТОРА

 

езера,  планини, племена и накрая "черешката на тортата" на Мианмарския будизъм

 

автор на снимките: Дилиян Иванов

 

ЕЗЕРОТО ИНЛЕ

    Продължаваме своето пътешествие из Мианмар и след като сме се наситили доволно с будизъм, се отправяме към една от най- красивите природни забележителности и любимо място за туристите- езерото Инле.

    Пътуването с малки витлови самолети  тук очевидно е нормална практика и започва да не ми прави впечатление. Когато, малко повече от половин час след излитането, планините започват да стават по- високи, разбирам, че  сме наближили и самолетът започва да се снишава, за да кацне на летището в щата Шан, на един час път от градчето, в което ще бъдем настанени. Посреща ни следващият местен екскурзовод, представяйки се с име Тет, който започва своята беседа. Разбираме, че се намираме в най- големия щат в Мианмар, наброяващ 5,6 млн.  души и доста голяма територия, достигаща до Златния триъгълник, мястото , от което преди години за пръв път зърнах Мианмар от територията на Тайланд. В момента се намираме в южната част на щата.  Тъй като тук е по-  хладно, поради планинския климат,  щатът е известен като зеленчуковата градина на Мианмар. Езерото Инле в момента е една от най- предпочитаните от туристите природни забележителности, но в не- толкова далечното минало районът е бил недостъпен за посещения  заради местни сепаратистки  групировки от етническата група Па-о. Те контролирали района до 1999 година, когато е постигнато споразумение  с правителството, благодарение на което ние имаме възможността да бъдем тук.

     Пристигаме в хотела навреме и около 10,30  часа вече  сме готови да поемем  към следващото емоционално преживяване от нашата програма. След кратка разходка пеша достигаме до малък кей, където ни натоварват на моторни лодки за  по 4 пътници. По тесен канал, където едва се разминават две лодки , достигаме да езерото. Потапяме се в преживяването напълно и започваме като деца да се радваме на всичко наоколо - на чайката, която плува над лодката ни, на красивите блатни цветя наоколо, на състезанието с лодки, което ни устройват лодкарите.

Това е едно от най-хубавите страни на пътешествията, че можеш отново да се радваш като дете, способност, която сме загубили в еднообразието на ежедневието си.  Докато плаваме , наблюдавам с интерес рибарите, които използват странен и интересен начин за придвижване на лодката, който, както по-  късно разбираме, се използва единствено тук, на езерото Инле и никъде другаде по света. С левия си крак рибарят е стъпил на задната част  на лодката, почти на ръба, а с десния подпомага греблото, което държи в дясната си ръка. Едновременно с това, в лявата си ръка държи голям конусовиден кош с мрежа, който потапя във водата, заедно с голям метален прът. Чудя се каква координация  трябва да има човек,за да запази равновесие на един крак, да движи лодката, а същевременно  да лови риба, но местните правят това упражнение без никакво усилие.

 

Езерото Инле е широко 11 км и дълго 22 км. Дълбочината му е само около 4 метра. Отвсякъде е оградено с планини, което прави пейзажа особено красив.  Достигаме до  първата си спирка-  пагодата Ин деин, до която се достига по най- дългото стълбище в Мианмар, дълго 1,2 км. Всъщност неслучайно стълбището се измерва в мярка за дължина, а не на брой стълби, тъй като  представлява леко наклонена пътека, на всеки 4-5 метра по която има по едно стъпало. По цялата дължина на тъй нареченото стълбище е разположен пазар за сувенири и дрехи, който веднага решаваме, че  няма да пропуснем да разгледаме по-подробно навръщане. Достигаме храмовия комплекс, състоящ  се от 1026 ступи, които тук са по- различни от тези, които видяхме в Мандалей и Баган- с по- издължена конусовидна форма, която, както ни обяснява екскурзоводът ни, е обусловена от голямото количество валежи в района. Исторически , тук е съществувало изолирано кралство, което първо в територията на днешния щат Шан е приело Будизма. Оригиналният  цвят на ступите е червен, тъй като те са изградени от тухли , направени от местната глина, но след земетресението през 1975 година част от ступите са били повредени или изцяло разрушени и възстановяването им става от частни дарители, някои от които, според предпочитанията, ги боядисват в бяло или ги позлатяват. Ступите са с различни размери, в зависимост от материалното положение на дарителя.

 

В най- високата част на хълма е разположен храм, построен  от краля по онова време.  Интериорът  в самия храм не ме впечатлява с нищо особено, но като цяло комплексът е уникален с огромния брой ступи, накацали по склона. За да спазим създадената вече традиция, след  разглеждането на храм  следва разглеждане на пазар, който продължава не само по стълбището, но и по цялата крайбрежна улица. Амбулантните търговки на текстилни изделия са особено колоритни със своите цветни дрехи и огромни камари  от шалове, които носят върху главите си.

 

 

  Следобед продължаваме разходката си с лодки по езерото, посещавайки работилница за производство на изделия от сребро, което се добива недалеч от тук. Показват ни пътя от сребърната  руда  до пръстена и обеците като целият процес се извършва ръчно. Разбира се, после минаваме през магазина, цените в който отново са такива, каквито може да се предположи за място, посещавано от туристи. Мианмар може да не е туристическа дестинация от много години, но местните екскурзоводи много бързо са изучили практиките на по-  напредналите. Прощаваме им великодушно, тъй като останалата част от програмата ни за деня е наистина прекрасна.  След едно каране с бясна скорост по водни пътеки, прокарани в езерото между буйната тропическа растителност, достигаме до кулминацията на програмата си за днес. Прекачват ни от лодките на малки канута, в които сядаме по двама, а лодкарят задвижва лодката по същия особен  начин, който наблюдавахме, че се използва от рибарите. На нас ни се пада млада лодкарка, а най- малкият водач на речно возило е вероятно около 5-6 годишен, но се справя изненадващо добре.

Докато плаваме из  селото на хората от етническата група инта , в превод „езерните хора”, наблюдаваме начина им на живот. Всички жилища и обществени сгради са наколни, разположени направо в езерото. Някои са доста мизерни, но има и такива, които изглеждат добре.

 

Странното е, че тук се развива и земеделие. Всички с любопитство гледаме доматените насаждения върху малки тревни площи, заобиколени от вода. Никой от нас  не е предполагал, че в подобни условия могат  да се произвеждат домати, но в тази страна вече сме свикнали с изненадите.

Водата от езерото се използва за миене и пране, не съм сигурна  дали някои не я ползват и за пиене, а даже не искам да си помисля  дали жилищата имат канализация. Лично на мен условията ми се струват невъзможни за живеене, но хората са усмихнати и вероятно тъй като не познават  друг начин на живот, се чувстват щастливи. Тук, в езерото Инле, има общо 17 подобни села с около 100000 жители. Някои от по- възрастните никога не са напускали своите езерни домове.

    Отново се качваме на моторните лодки, за да се върнем към цивилизацията, която определено е значително по- напреднала в градчето, където сме настанени. Пътьом наблюдаваме поредния и може би най- романтичен залез в нашето пътешествие.  По небето, сякаш специално за нас,  са се появили облачета, за да направят залеза още по- красив. Слънцето бавно се спуска над планината и обагря езерото в златисто. Опитвам се да съхраня тази гледка в съзнанието си, за да се връщам към  нея, когато съм тъжна. 

 

 

ПРИ ПЛЕМЕНАТА В ЩАТА КАЯ

                Потегляме към Лайокоу, столицата на щата Кая , с автобус, с който, според  предварителните очаквания, ще изминем пътя около 140 км за 5 часа. Новият ни екскурзовод  се нарича Филипс  и е християнин от племето Каян, едно от 9-те племена, живеещи в щата, към който пътуваме, известни  под общото наименование карени. Първата ни спирка е местен пазар на около час път след  тръгването. На този пазар и като цяло в Мианмар досега не съм забелязала някакви особено екзотични плодове, така че нищо не ме изкушава за покупка. Всъщност, ако човек успее да се абстрахира от пълната липса на хигиена и да се въздържа от необмислени покупки, пазарът е интересно място за наблюдение на местния бит.

Може би най- голямата атракция тук е демонстрацията на  betelnut- особено популярна в тази част на света лека дрога, която се приготвя като ядка от арекова палма и се увива в листо от бетелов пипер, намазано с гасена вар, а за подправка може да се сложи малко тютюн и сладък сироп.

Веществото се продава напълно легално и има ободряващо действие, но прави зъбите жълто-оранжеви, а след продължителна употреба почти черни. Екскурзоводът завива ядката и предлага да пробваме. Дилиян вече е пробвал веднъж във  Филипините и няма нищо против да опита отново. От ръцете на екскурзовода това ми се струва доста по- приемливо, отколкото свитото с очевидно неизмитите ръце на местната шаманка във Филипините миналата година, и този  път  не изпадам в ужас.

         Продължаваме пътуването си само с една спирка за обяд в нещо, приличащо по-  скоро на селска къща, отколкото на ресторант, и около нас се разхождат кокошки, но храната е вкусна и за пръв път опитваме пържена змиорка. Пътуването ни се струва безкрайно. Пътят е тесен и автобусът се движи бавно и ужасно друса.  Районът, към  който се движим, е достъпен за туристи само  от 4-5 години, тъй като преди това е бил изцяло контролиран от сепаратистки военизирани групировки. Даже и в момента  режимът за влизане на туристи е разрешителен и фирмата, с която пътуваме, предварително е издействала за нас разрешително.  От обясненията на екскурзовода ни става ясно, че през 2015 година тук са идвали само 3000 туристи годишно. Сега са около 20 хил.  и моята проста сметка показва, че може би само около 100 хил. чужденци са посещавали местата, които ни предстои да видим. Пейзажът става все по- планински.  Преди да стигнем до Лайокоу, ще посетим село на племето Каян, което ние сме свикнали да наричаме племето на жените- жирафи,  но това наименование тук звучи обидно. В останалите части на страната те са известни като patong, което в превод означава хора, които носят метал, а самите те предпочитат  да ги наричат дълговратите жени или просто каян. Ние сме виждали представители на това племе в Северен Тайланд, но всъщност тук е тяхната родина. Тези, които живеят около Чианг Май, са се преселили там, бягайки от режима в Мианмар в края на 70-те години на миналия век и много бързо са включени в тайландската туристическа индустрия. Традицията, жените от племето  да слагат пръстени на врата, колената и ръцете си, датира от 18 век, когато красивите млади момичета от племето били отвличани от тайландци. За да не изглеждат толкова красиви, момичетата започнали да слагат пръстени по шиите си, но с времето това се наложило като стандарт за красота и всички започнали да носят тежките пръстени. Когато момичето навърши 5 години, му се слагат първите пръстени, като се използва дебела нишка от месинг или бронз, която се навива на спирала около врата и която за петгодишните е дълга два метра. Когато момичето навърши 7-8 години, се сменя с триметрова, а на 14-15 години, преди девойката да се омъжи, се слага финалната спирала, дълга 5 метра. Подобни пръстени се слагат на коленете и ръцете и цялата тази „украса“ тежи 10-11 кг. Тук в момента има само 8 останали села от племето, в които живеят около 70 жени, които носят пръстените. Повечето млади момичета отказват да спазват  традицията. Селото, което посещаваме, е  абсолютно автентично и всяка от жените ни посреща в къщата, в която живее, но все пак  се усеща, че селото постепенно започва да се превръща в туристическа атракция.  Всяка от жените има някаква роля в програмата: една ни показва как се навиват пръстените, друга ни черпи с вино от просо, традиционното местно питие, което само хора с много здрави стомаси могат да  посмеят да опитат, по-скоро заради ниската хигиена, отколкото заради съставките.  В групата се намира смела жена, която опитва и ни успокоява, че нищо не сме  загубили. Продължаваме към трета къща,  в която успяваме да надникнем, и оставаме изумени, че огънят гори направо на пода, който няма настилка. Четвъртата дълговрата  жена, която посещаваме, демонстрира пред нас уменията си да свири на няколко инструмента и се държи като истинска  актриса.

 

 

Дилиян улавя с фотоапарата си няколко кадъра, от  които видимо личи, че малкото момиченце, с което се снимаме, очевидно не носи пръстените постоянно.

Пред повечето къщи се продават шалове и други текстилни изделия, които е възможно да са правени от местните, защото точно такива си бяхме купили преди години от представителите на племето, преселили се в Южен Тайланд, но сувенирите по сергиите със сигурност не са ръчна изработка. В цялата картина се долавят несъмнени признаци на комерсиализация, но в крайна сметка, ако туризмът подобрява условията за живот в селото, нямаме нищо против той да се развива, тъй като местните живеят много бедно и единственият поминък тук в миналото  е бил земеделието, а в тези планински райони вероятно реколтата не е достатъчна, за да живеят нормално.  Напускам селото по- скоро с болка за тези човешки същества, които цял живот носят метал, тежащ може би ¼ от теглото им, защото всички са дребни и слабички и едва ли имат  повече от 40  кг. Придвижваме се до друго село, където живее най- възрастната от дълговратите жени, която е 80- годишна.  Снимаме се с нея като туристическа забележителност, което ме кара да се чувствам някак неудобно пред тази дребничка възрастна женица, която, застанала до мен, прилича повече на кукла, отколкото на живо същество. Тя обаче се усмихва и като че ли няма нищо против.

                Настаняваме се в хотела в Лойкоу, където вратите са с резета от времето на баба ми, но поне е чисто и хората се стараят.  Пиколата са млади девойки, крехки като статуетки, които понасят  куфарите ни по стълбищата, помагайки си две по две за по- тежките. Защо тази мъжка работа се върши от жени, аз лично нямам обяснение и този въпрос си задавам не за пръв път, откакто съм в тази страна. В  щата Кая туризмът не е все още много развит и допреди няколко години е имало само 3 хотела.  В момента вече  са около 20, но комерсиализацията още не се усеща осезателно  както на други места.

                На следващия ден продължаваме с посещението на племената. Ред е на племето Кайо, което живее уединено в планината на около 2 часа път от столицата на щата. Натоварваме се на по- малки бусове, защото пътят до селото е неподходящ за автобус. Пътят се вие по планинската верига и ту се  качваме, ту слизаме. Лойкоу е на 1000 метра надморска височина. Най-  високата точка от маршрута ни е на 1600 метра, а за да достигнем селото, отново слизаме на 1000. Почти на всеки  завой шофьорът ни  натиска клаксона, защото разминаването на две коли по този път изисква едната да спре и да изчака.  Държа се героично, учудващо даже и за самата мен, и се опитвам да  се наслаждавам на пейзажа.

В селото ни посреща нашият местен гид, дребничък мургав туземец, който не говори  никакви езици, освен местния, но с екскурзовода ни Филипс  се разбират, и който по походката и говора ми заприличва на главния герой от един  филм от моето детство „Боговете сигурно са полудели“.

Преди да ни  поведе из селото, Филипс  го черпи с популярната местна дрога betelnut, купена предишния ден от пазара на път от езерото Инле насам, и той остава видимо доволен. Селото наброява около 450  души и наоколо има още няколко с представители на племето. Най-  интересният факт, свързан  с това племе, е, че изповядват католическа вяра. През 1914 година тук дошли италиански мисионери, които местните вързали и затворили, мислейки ги за прасета. Постепенно осъзнали, че това са хора като тях и ги освободили, а само 2 години по-  късно населението било изцяло покръстено.  Да видиш църква в такова затънтено село в една от най- будистките държави, изглежда почти като  парадокс.

 След като разглеждаме църквата, ни повеждат към помещение, изпълняващо ролята на местен музей. Къщата, където се намира музеят, е доста неугледна, но експозицията е интересна. Тук се съхраняват предмети от бита и музикални инструменти, характерни за племето. Двамата ни местни екскурзоводи ни демонстрират как се използват инструментите, а най- интересният за мен предмет е плетен кош, който се използва за дъждобран

Продължаваме обиколката си между къщите на селото. Под една наколна дървена постройка са подредени ковчези.  Местните изработват ковчезите си още щом се оженят. Смятат, че смъртта се плаши и не бърза да  вземе човека, който си има предварително изработен ковчег.

Когато все пак този момент настъпи, местните се радват, вместо да плачат, празнуват три дни и играят карти. Малко по-  нагоре по пътчето, виещо се през стръмното село, достигаме до къща, от която излизат две жени- по- млада и по- стара, облечени в традиционните за това племе облекла, които ни демонстрират отделянето на ориза от плявата и великодушно ни  позволяват да се снимаме с тях.  Те  също имат пръстени, но само около коленете и са богато окичени с накити  по врата и ръцете.

След като ги прегръщаме за снимка, с ужас разбираме, че едната страда от стомашни проблеми и иска от нас лекарство. Вероятно е нещо съвсем обичайно за горещия климат, но през главата ми минават мисли за ужасни азиатски болести. Докато се придвижваме  обратно към автобуса, част от жителите на селото  са се струпали в центъра и , минавайки оттам, раздаваме на  дечицата лакомствата, които предварително сме купили, по съвет на нашата екскурзоводка.  Те поемат лъскавите пакетчета  с такава радост и благодарност, че ме обхваща истинско вълнение и искам да ги прегърна и нацелувам, но острият пристъп на хипохондрия не ми позволява да проявя твърде голяма близост.

На площадчето, където спират автобусите, тъй като из селото пътищата са по- скоро пътечки, има малко магазинче, в което виждам, че Наска плаща туристическата такса за посещението, и  искрено се надявам, че парите  наистина отиват за селото и неговите жители. На връщане пътуваме без климатик, за да не прегрява двигателят. Отвън  подухва приятно и аз предпочитам да  поспя, за да не гледам пътя, по който се движим, а Дилиян не спира да снима през  отворения прозорец планинските хребети наоколо.

                След обяда, който е организиран  някъде по пътя, посещаваме още  едно племе. Това е племето Кая, на което всъщност е кръстен целият щат, тъй като това е най- многобройното племе в региона и представителите му са привърженици на старите анимистки вярвания, макар че някои от тях, под натиска на военната хунта, привидно са приели будизма. Селото, което посещаваме, се намира в равнина и тук благосъстоянието на населението е видимо по- добро. Спираме в туристическото информационно бюро, където избираме  кои точно от атракциите тук ще посетим. Зачисляват ни една местна красавица за екскурзовод и тя ни повежда на разходка из селото.

Най-  интересното за нас е светилището, където се почитат духовете, в които вярват анимистите.

Веднъж годишно местните издигат стълб от отсечено дърво, което преди това шаманът посочва, гледайки на пилешки кости, и което задължително трябва да  се отсече преди изгрев, защото иначе духът си отива. Има едно главно божество и двама  помощници ,  на които местните се кланят,  а преди  да засеят ориза, задължително отиват на лов. Според  успеха в лова се прави прогноза за богатството на реколтата. След като задоволяваме любопитството си  относно религията на племето, посещаваме къща, в която ни  посреща традиционно облечена жена.  Коленете и са увити в нещо,  подобно на жица, което разбираме, че всъщност е памучно влакно, покрито със смола.

Традицията е свързана с легенда за красива фея, която била отвлечена и завързана от един принц. Характерното за всички екскурзоводи тук е, че са многословни и в един момент загубваш нишката на историята, но схващам, че увиването на нишки около краката на жените символизира  въжетата, с които е била завързана  феята. Струва ми се крайно неудобно да ходиш с такива "наколенки", които не сваляш цял живот, но местните очевидно са свикнали.

                Малко преди залез  слънце се връщаме в Лайокоу, за да посетим пагодата, кацала високо на една скала над града, която наричат  „Разцепената планина“. Целият  комплекс се състои от отделни ступи, между които се преминава по  тесни пътечки и стръмни стълби. За съжаление по- голямата част са в ремонт, но и това, което виждаме, е впечатляващо.

Докато обикаляме отделните части на пагодата, се наслаждаваме на поредния незабравим залез в това пътешествие. Веднага след като слънцето се скрива зад хребета на планината, запалват светлините и златните ступи започват да отразяват  светлината.

 

Докато вечеряме на терасата на последния етаж на хотела, вече отдалеч, продължаваме  да се радваме на гледката към висококацналия на скалата осветен храм.

 

 ЯНГОН

                 Последната  точка от маршрута за някои от нас в тази екскурзия е Янгон-  най-големият град в Мианмар. Летенето с  витлови самолети вече изобщо не ме притеснява, а и вече съм се убедила, че това е най-удобният начин  за придвижване тук, имайки предвид неразвитата пътна мрежа. Пристигаме в Янгон достатъчно рано, за да имаме време да разгледаме забележителностите, но тук очивидно заслужаващите посещение места не са  много или поне с такова впечатление оставаме от програмата, която ни е организирана. От летището се придвижваме до самия център на града, където се намират сградите, останали от времето, когато страната е била английска колония, най- емблематичната от които е сградата на кметството.

Тъй като тя е проектирана от местен, а не от английски архитект, както предварително е било предвидено, сградата е едно прекрасно съчетание на архитектурни стилове  и култури. Точно срещу нея е монументът на независимостта, която бирманците  извоюват през 1948 година.

Петолъчките, които не се виждат, когато си пред монумента, но могат да се видят, ако го погледнеш отвисоко, са  символ на петте обединени  щата при  извоюването на независимостта.  В момента в страната има седем щата, образувани на етнически принцип, и седем области по географско местоположение. Британците завладяват Мианмар в резултат на 3 войни, по време на първата от които през 1824 успяват да завладеят някои южни части, при втората, през 1856 г. достигат до Янгон и през третата, през 1885 година окончателно установяват своята власт, като правят Янгон столица на завладените територии, прекъсвайки окончателно мандалейската кралска история. В момента обаче Янгон, макар и най- голям град, не е столица на Мианмар. През 2005 година военните местят столицата в Найпидо, като причините за това обясняват с астрологията, което ми звучи твърде съмнително в наши дни. Вероятно опасността от бунтове на недоволство и възможни демократични движения е по- голяма в големия град, поради което военните преместват административния си център на по- спокойно място, но посолствата на чуждите държави и до ден днешен остават в Янгон. По подобна причина са преместени и университетите на места, в които даже не е имало населени места. Надеждите на демократично мислещите хора от години са свързани с дейността на Аун Сан Су Чи,  но както вече стана ясно в първата част на пътеписа ми, тя не може да стане президент заради  коституционни ограничения. Военните имат запазена квота в парламента от 25 %, а за да се промени конституцията, е необходимо квалифицирано мнозинство повече от 75 %. Дамата, както е известна от филма на Люк Бесон, е допусната до властта и сега заема длъжност държавен съветник, но, доколкото схващам, тук основната роля за управление има президентът. Гражданите се надяват нещо да се промени, но надеждите им все повече се стопяват, защото на следващите избори през 2020 г. Ан ще бъде на 75 години, а военните така са се окупирали във властта, че няма почти никаква вероятност това да се промени. Все пак, промените бавно и постепенно се случват. Освен отварянето за туризма, тласък на което е дадено от посещението на Барак Обама през 2012, жителите на Мианмар вече не биват гонени, ако разказват политически вицове, и могат без изходна виза да пътуват в чужбина. Цялата икономическа власт и собствеността на земята обаче се държи от военните и от наркобароните, които извършват своята незаконна  дейност под негласното покровителство на генералите. Години наред  Мианмар се е нареждала на първо място по производство и търговия с опиум, но сега вече  е на второ място след  Афганистан, както с насмешлива гордост обяснява екскурзоводът ни. 

                Най- важната забележителност на града и „черешката на тортата“ в нашата туристическа програма по време на това пътешествие е пагодата  Шведагон, посещението на която е предвидено в програмата ни за привечер, тъй като  в Янгон е особено горещо и докато на останалите места, където бяхме, се чувства някакъв полъх и свежест, тук е жежко и влажно даже и през нощта. Цялата история на града е свързана с Шведагон. На това място, преди 2500 години имало само малко рибарско селище. Легендата разказва за двама братя, които отишли в Индия и там се срещнали с Буда, станали негови последователи и в знак на благодарност, че бил нахранен от тях, Буда им дал 8 косъма от главата си, които те донесли тук, и по заповед на тогавашния крал били заровени в земята, а върху мястото, където били закопани, била изградена пагода,  която всеки следващ владетел достроявал, за да достигне днешните си внушителни размери  и 100 метра височина. Твърди се, че под тази пагода има и реликви от по-  ранните Буди. Дали наистина пагодата е толкова древна, археолозите не смеят да се закълнат, но това е официалната доктрина и никой не може да й противоречи, тъй като Шведагон е най- свещеното място за будистите не само в Мианмар, но и едно от най- свещените за теравада будистите въобще. Преди да дойда в страната, бях чела за чудесата на пагодата, но явно сме  попаднали  на гид, който ако не атеист, поне  е доста прагматичен и очевидно  не вярва в чудеса. Да, казва той, твърдят, че пагодата не хвърля сянка и това действително е така, но това е поради  нейната форма. Да, има 19 статуи на Буда, които изпълняват желания, но в живота желанията се сбъдват само ако сам се постараеш за това. Не че и аз съм от хората, които вярват в чудеса, но все пак очаквах да ги чуя и затова  оставам  леко разочарована.  Пристигаме малко преди залез,  но поради огромното струпване на туристи и поклонници именно в този час,  трябва доста да побързаме, ако искаме да направим хубави снимки, и докато аз все още се опитвам да откопча от екскурзовода разказ за някое чудо, Дилиян тръгва на лов  за кадри, защото пагодата е наистина впечатляваща.

Огромната златна ступа се състои от две части във височина. Горната е изцяло изградена от златни блокчета, а долната е покрита със златни листа, като общата маса на златото се изчислява на около 90 тона. В резултат на дарения, вътре ступата има невероятно количество  златни  накити и скъпоценни камъни,  като диамантът, намиращ се в най- горната й част, е 76  каратов. Тези съкровища, разбира се, са предназначени за Буда, а не за посетителите и могат да се видят само на снимки  в галерията, разположена в едно от многобройните помещения около огромната златна  ступа. Разточителният разкош на храмовете, който тук се усеща в най- висша степен, на фона на повсеместната бедност, граничеща с мизерия, е един от най- ярките контрасти на тази страна, който  буквално шокира посетителите. Може би тъй като ние, българите, в по- голямата си част не сме много силно вярващи, някак не можем да проумеем  желанието на местните хора да направят дарение, дори самите те да тънат в лишения, но очевидно такава е местната религиозна психология, която приемаме, макар и без  да разбираме  докрай.  Докато ние обикаляме ступата, за да направим възможно най- хубавите снимки, за будистите очевидно е време за молитва.

Един монах чете с монотонен глас  текстове от учението на Буда, а стотици вярващи са седнали на колене и се молят, припявайки след него. Обикновено имам силни усещания за енергия във всеки религиозен  храм по света, но кой знае защо, в този момент нищо не  трепва у мен. Даже не се опитвам да формулирам  желания пред чудотворните статуи на Буда,  които откриваме с помощта на  картата на религиозния комплекс. Цветните светодиоди, които светят като коледни  лампички около главата на повечето статуи, слава богу, липсват поне около най- свещените.  Около ступата са разположени и осемте знака на мианмарския зодиак, пред които поклонниците се спират, молят се и поливат вода.

Това е поредното проявление на силно вплетените в будизма астрологични и анимистки вярвания, така характерни за религията на Мианмар.  Времето, което нашите гидове са ни дали за разглеждане, е повече от час,  но лично на мен ми се струва недостатъчно, защото обектът е  огромен и има вероятно още много скрити съкровища, които си струва да бъдат видени. По време на това пътешествие успяваме да посетим две от трите най- свещени места за будистите тук- Шведагон и Манамуни. Третото се нарича Златната скала и се намира на около 4 часа път от Янгон. Не зная дали ще дойда някога пак  в Мианмар, но винаги трябва да остане нещо, за което да имаш мотивацията, да се върнеш. 

                Сутринта групата ни се разделя.  Една част продължава пътешествието си по белите и непокътнати все още от туристическата индустрия плажове на Мианмар по Андаманско море, а ние, които не можем да се откъснем за дълго време от служебните си ангажименти, за съжаление трябва да поемем обратно към България. Тъй като полетът ни е чак привечер, решаваме да прекараме пълноценно и този ден и понеже вече не можем да си  представим да преживеем и един ден тук, без да видим  поредната будистка пагода, посещаваме другата исторически важна и стара ступа в Янгон- Суле. След това се отдаваме на удоволствието на шопинга и масажа, за да вземем колкото може повече от удоволствията, които със сигурност ще ни липсват през  предстоящите работни дни, чак до следващото пътешествие. 

Вход

Последни коментари

.