ДЕСЕТ ДНИ ОТКРАДНАТО ЛЯТО ПРЕЗ ЯНУАРИ

С РИТЪМ НА ТАНГО И САМБА, И ГРОХОТ НА ВОДОПАДИ

 

ЧАСТ ТРЕТА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО,

    Рио ни посреща с дъжд и огромно задръстване, заради което, вместо за половин час, стигаме до хотела си за почти два часа. Когато влизаме в града, първото нещо което виждаме, са огромни гета, които тук наричат фавели. Фавелите са наречени така по името на цвете, което било особено разпространено на мястото, където било изградено първото такова място, населено с бивши роби след освобождаването им от робство. Дълго пътуваме около фавела, която е оградена, както са оградени някои от нашите цигански махали, „за да не се излагаме пред чужденците“, но тук такива махали има в много по- голямо количество и е трудно да се скрият.  Тук скъпите квартали са по крайбрежието, а по баирите са накацали къщите на бедните, построени с подръчни материали в различни ярки цветове и наблъскани една в друга. След като дълго пътуваме из подобни зони, достигаме до тунел, преминавайки през който вече се намираме в съвсем различна част на града с елегантни сгради, разположени около дълбоки заливи с плажове от фин златист пясък. Правя неволна асоциация с ада и рая и чистилището между тях. Макар и красиви и поддържани, и тук сградите са разположени доста нагъсто. От пръв поглед се вижда, че Рио е доста гъсто населен град, което не е учудващо, като се има предвид, че в него живеят 6 милиона жители, а местоположението му на границата между море и планина не предполага да бъде разгърнат нашироко. Като гледам през прозорците на автобуса как се лее дъждът, си мисля дали наименованието на града, означаващо „януарска река“, не е заради проливните дъждове през януари, месеца, в който ние пристигаме в Рио. Истината, разбира се, се оказва съвсем различна. Когато португалците открили Рио /било през януари/, навлизайки в дълбоките заливи, помислили, че това е устие на река. Дъждът в този сезон обаче не е рядко явление и „шаманът“ ще трябва много да поработи върху времето тези дни.

    Когато се събуждаме сутринта, установяваме, че не вали, но все още е доста облачно и хълмът Корковадо с известната статуя на Исус Христос е забулен в облак. Веднага щом се срещаме с местния си екскурзовод Едуардо, разбираме, че той е променил програмата и днес ще отидем на другата най- известна забележителност- Захарната глава, чиято връхна точка е на около 350 метра надморска височина, доста по- ниско от Корковадо с неговите 710 метра над морското равнище, което дава по- голям шанс облаците да останат над нас. Така и се оказва. Отиваме до мястото, от където се хваща кабинков лифт, за да ни отведе от първия от трите хълма, наречен Кучешката глава, до втория- Урка, откъдето с друга кабинка ще достигнем най- високата точка на хълма Захарната глава, който прилича на висок купол, издигнат над морето. Името на хълма, според обясненията на нашия гид, идва от оприличаването му с местен уред за обработка на захарна тръстика. Докато чакаме да се качим на лифта, се забавляваме, гледайки две двойки алпинисти, които се катерят по Кучешката глава. Целият хълм, погледнат отдолу, представлява една голяма гладка скала, но забелязваме, че алпинистите се катерят без кой знае какви усилия.

Тъкмо да започнем да протестираме за строеж на втори лифт до Захарната глава, идва нашият ред и успяваме да се качим в кабината за 65 души, която се движи доста бързо и докато се огледаме, вече сме на хълма Урка. Тук, докато се наслаждаваме на прекрасната гледка към дълбоките заливи, хълмове и островчетата, издигащи се като яйцевидни шапки над океана, нашият екскурзовод ни разказва историята на Бразилия.

    Името на държавата, както ние го произнасяме, предизвиква недоумение у екскурзовода ни, защото по този начин тук се произнася името на столицата, а името на държавата е Brazil. Рио де Жанейро е открит през януари 1500 г.от португалците, водени от Педро Кабрал, но масовото заселване започва през 1565 година. От коренното население са останали много малко представители, чиито потомци в днешно време живеят преди всичко в джунглите. Расовото разнообразие в страната се дължи на огромното количество роби, докарани от Африка, където Португалия също е имала колонии. Робството тук е отменено много късно, едва през 1888 година.

    Рио де Жанейро е вторият по големина град в Бразилия, след Сао Пауло. До 1960 г. е бил столица на Бразилия, но по стратегически причини след ІІ-та световна война било преценено, че е по- добре столицата да се намира във вътрешността на страната. Бил определен точният географски център на държавата и там била изградена столицата й на място, където преди това не е имало нищо, в рядко населен район, тъй като по това време 90 % от населението живеело по крайбрежието. В момента това съотношение може и да се е променило, но очевидно не твърде много, като се има предвид, че в щата Сао Пауло живеят повече от 40 млн. души, в щата Рио де Жарейро около 20 млн., а жителите на столицата Бразилия са само 2 милиона.

    От мястото, където се намираме, точно отдолу под нас се виждат заливите Ботафаго и Фламенго, вторият от които е наречен така не заради популации от фламинго или пък защото има нещо общо с танца фламенко, а по простата причина, че на това място имало затвор, където били държани фламандските военопленници по време на опита им да завладеят част от Бразилия.

 

Малко по- далеч пред нас е мостът, свързващ Рио де Жанейро със съседния град Нитерой, който със своята дължина от 30 км при построяването си е бил най- дългият мост в света. Точно под нас се намира елегантният квартал Урка, носещ същото име, както и хълмът над него, на който се намираме.

След като похапваме сладолед от местния плод асаи, приличащ на боровинки, се нареждаме на опашката, за да се качим на втория кабинков лифт, който ще ни отведе на най- високия хълм- Захарната глава.

Опашката е дълга, но върви сравнително бързо, а и ние не скучаем, защото се намираме в тропическа гора и с интерес разглеждаме екзотичните дървесни видове с натежали по тях плодове, под проглушителните звуци на цикадите, които изглеждат като големи щурци, но силата на звука, който издават, е многократно повече децибели от този, издаван от щурците.

    След като най- после се добираме до кабината, увисваме на въже на стотици метри над морското равнище.

За радост, вече многократно съм пътувала с подобни съоръжения по време на ски ваканциите ни в Алпите и не изпитвам страх, а само удоволствие от гледките наоколо. Когато достигаме до целта си- връхната точка на Захарната глава, Едуардо ни дава достатъчно време да се разходим по панорамните площадки, да правим снимки и да се наслаждаваме на пейзажа.

Въпреки облачното време, което за съжаление не се отразява добре на видимостта, успяваме да добием представа за града и околностите, да разгледаме отвисоко заливите и плажовете, хълмовете наоколо, които правят Рио забележителен като природна даденост. Хълмът със статуята на Исус, най- високият от всички, които виждаме наоколо, за съжаление е забулен в облак, но ние се успокояваме, че не вали дъжд, каквито бяха прогнозите на синоптиците, и се надяваме, че до утре шаманът ще успее да призове слънцето, за да видим символа на Рио, защото нямаме повече време да отлагаме това посещение. Докато се разхождаме и снимаме пейзажа, виждме и част от местната фауна. По едно дърво скача маймунка, а на една от по- безлюдните пътечки се препича голям гущер, подобен на игуана.

    След като приключваме с този туристически обект, се отправяме към една от централните точки на града- площад Моао с паметника на барона, чието име носи площада, който е известен с това, че от низините се издигнал до пети по богатство човек в света, според списание „Fortune”.

Тук се намират и художествената галерия, и музеят „Утре“, посветен на опазването на околната среда, посещение на които не е включено в нашата програма. Според обясненията на екскурзовода ни, билети за музея могат да се закупят само по интернет, защото такава е неговата политика. Продължаваме по олимпийския булевард, построен за Олимпиадата през 2016 г. Успоредно на него е разположено пристанището, където в момента е акостирал огромен круизен кораб и се чуват ритми на самба от програма, изнасяна за пасажерите. От другата страна са стените с графити на известния художник Едуардо Кобра.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Именно в тази част на града е построена първата фавела, когато участвалите във война роби били освободени и станали свободни граждани, на които кметстово отпуснало парче земя, на която да живеят. С това туристическата ни обиколка за днес завършва и се връщаме в хотела.

    Тъй като хотелът ни е разположен на самата крайбрежна улица на плажа Копа Кабана, много държим да направим плаж на това световноизвестно място. Времето, макар и облачно, е доста топло и няма никакъв проблем човек да се съблече по бански. Георги и Дилиян са твърдо решени да се потопят в океана, независимо от температурата му, но когато излизаме на плажа, се оказва, че поради огромните вълни това е напълно невъзможно.

Да си призная откровено, въпреки че съм стъпвала на доста морски брегове, такива вълни аз лично не съм виждала в живота си. Очевидно с океана шега не бива и още веднъж се убеждаваме в това, когато предприемаме разходка по плажа и още след първите няколко крачки ни залива мощна вълна, която ни покрива до кръста, въпреки че се движим сравнително встрани от водата. Като цяло, известният Копакабана не успява да ме спечели. Финият пясък, широката плажна ивица с палми по нея не могат да компенсират достатъчно гледката към огромните хотели, построени на калкан един до друг по крайбрежната улица и големите вълни на океана.

Освен всичко се оказва, че плажната ивица в миналото не е била така широка, а е изкуствено разширена. Ходейки по брега, започваме да се шегуваме, че даже гъсто застроеният роден Слънчев бряг май ще се окаже по- добро място за почивка от най- известния плаж на Рио, мечтано място за милиони хора по света, включително и за мен, преди да го видя отблизо. Може би най- интересното нещо, което виждаме по време на своята плажна разходка, са сърфистите, за които големите вълни са истински благодат.

   Прибираме се в хотела, за да се изкъпем и преоблечем, защото ще присътваме на вечерно шоу, за което сме се записали и платили допълнително, извън основния пакет на екскурзията. Цените на допълнителните атракции са доста високи, но аз съм на принципа, че не трябва да пропускаме нищо, което можем да видим, докато сме на другия край на света. Качват ни на автобус и след като събираме още туристи от други хотели, се отправяме към местен барбекю ресторант, където е предвидена вечеря на бюфет преди началото на спектакъла, който ще се проведе на друго място. Вечерята е изключително богата и разнообразна, но според нас може спокойно да се изключи от програмата и да бъде намалена общата цена на атракцията , за да могат повече туристи да си позволят да видят шоуто, което действително си заслужава да бъде видяно. Пристигаме в театъра с много леко закъснение. Спектакълът току що е започнал с урок по самба, по време на който водещият показва на публиката основните стъпки на най- характерния танц на бразилците.

Малко след това завесата се отваря и на сцената излизат красиви танцьорки, оскъдно, но пищно облечени и ,разбира се, с пера по главите си, точно такива, каквито съм ги виждала по репортажите от карнавала в Рио. Самбата произхожда от африканския фолклор и съпроводът е изключително на ударни инструменти, които произвеждат по- скоро ритъм, отколкото мелодия, но този ритъм е толкова завладяващ, че вибрира в цялото ми тяло, а в съчетание с динамиката на танца, цветните багри и красивите тела на сцената, е несравнимо изживяване.

Освен самба, танцьорите показват танци, характерни за различните краища на страната, от танците на юга, много наподобяващи на тези, на гаучосите в Аржентина, до танците, характерни за племената в джунглите на Амазонка.

Не е пропусната и моята любима ламбада, която още от студентските ми години, когато излезе на мода в България и до днес, разпалва кръвта ми.

Спектакълът е истински празник за сетивата- багри, движение и ритъм се сливат ведно и доставят на зрителя неповторима наслада.В края на шоуто артистите слизат сред публиката и започват да канят зрителите на сцената и аз, и синът ми Георги сме едни от първите, които получават покана, благодарение на това, че сме на първите редове на залата, непосредствено близо до сцената, за което благодаря на организаторите! След първата си спонтанна реакция на срам, решавам, че в крайна сметка сме дошли да се забавляваме и излизам на сцената. Георги по принцип не си пада твърде много по танците, но не му дава сърце да откаже на мургавата красавица, която го кани. Когато се качвам на сцената, започвам неумело, но с ентусиазъм да подражавам на кръшната мулатка пред мен. Малко по малко куражът ми се завръща и толкова се увличам, че забравям, че съм на сцена и ме гледат много хора. В този момент осъзнавам, че съм осъществила още една своя мечта, да танцувам самба в Рио.

    Още щом ставам сутринта на следващия ден, поглеждам през прозореца и виждам, че небето е синьо, с малки пухкави облачета. Излизам навън и поглеждам в посоката, където трябва да се вижда връх Корковадо със статуята на Исус, и го виждам, разперил ръце високо над града. Щастлива съм, че ще имаме шанс да видим символа на Рио, без да е забулен в мъгла. Връх Корковадо се намира в планината Тижука, която е най- големият градски планински масив. Статуята е завършена през 1931 г. и е издигната по случай 100- годишнината от независимостта на Бразилия. Питам се защо точно статуя на Исус, а не на някой боец за свобода, но Едуардо, сякаш дочул мислите ми, разяснява, че имало няколко проекта, но точно този избрали жителите на Рио. Пълното име на монумента е „Христос Спасителят“, който с разперени ръце посреща хората на върха. За мен лично звучи богохулно фактът, че статуята, бидейки символ на града, е нарисувана на всяка втора тениска, шал, кърпа, ключодържател и какви ли не още сувенири, но това очевидно изобщо не притеснява по принцип консервативната католическа църква.

    Качването до върха става със зъбчата железница. Движим се през джунглата и почти нищо не се вижда, докато в един момент не излизаме високо над града, който се ширва пред нас в пълната прелест. Леко неприятно е, че над целия град се стели нещо, което не успявам да определя дали е мъгла, лека облачност или просто градски смог. Последните метри се изкачват по 100 стълби, но се предлага и опция с асансьор, която тук не е само за инвалидите, но и за по- мързеливите. Ние решаваме, че няма да чакаме на опашката за асансьора и ще се качим пеша, защото вероятно ще стане по- бързо, а някакви досадни бели облачета започват да се издигат като пара към върха и заплашват тотално да закрият гледката. Докато се качвам, спираме на панорамните площадки и снимаме.

Горе, около статуята, е истинско стълпотворение и едва успяваме да се проврем през тълпата, за да си намерим подходящо място за снимки. Гледката към града ту се скрива, ту се открива, а панорамната площадка е все така пълна с народ. Е, все пак трябва да се увековечим пред символа на Рио, макар и сред тълпата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Опитвам се да се съсредоточа, гледайки статуята, изправена над мен със своите почти 40 метра височина.

 

Усамотението в тълпата тук се оказва невъзможно, а докато се опитвам да го направя, пропускам да видя Захарната глава, която за момент се показва между облаците. Един по един съседните хълмове се откриват и трябва да призная, че Рио е наистина красив, място, където планината се среща с морето по неповторим начин.

Замислям се, че много по- голяма енергия усещам в природната красота на града, отколкото в човешкото творение, пък било то и символ на града. Преди да слезем от върха, се опитвам да вляза в малкия параклис, който се намира в основата на статуята, но там в момента правят кръщене. Питам се кое ли е това богоизбрано дете, което ще бъде кръстено тук, на това място, или по друг начин казано, с колко пари са се разделили родителите, за да кръстят детето си тук.

    Слизайки от върха, разглеждаме сувенирните магазини, които и тук не липсват, както на всяко туристическо място. Едуардо ни обръща внимание, че повечето снимки на статуята на Исус със Захарната глава са си откровен фотомонтаж, тъй като на повечето Исус е обърнат с лице и зад него е Захарната глава, а в действителност, той е обърнат с лице към нея и ако фотографията е реална, за да бъдат снимани и двата обекта ,статуята трябва да бъде с гръб към зрителя.

След като сме видели най- важния обект в Рио де Жанейро, продължаваме към Катедралата Метрополитан Св. Себастиян. Ако човек не знае, никога не би се досетил, че това е катедрала, защото сградата е модерно архитектурно произведение, построено в края на 70-те години на 20-ти век в конусовидна форма и по- скоро прилича на концертна зала, отколкото на духовен храм. Това е поредното доказателство за малко странните разбирания на бразилците за християнството.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаваме обиколката на града с някои от историческите сгради на Рио- сградата на Парламента от времето, когато градът е бил столица на Бразилия. Мястото е известно и с това, че когато, бягайки от Наполеон през 1809 година, португалското императорско семейство за пръв път стъпва на това място и столицата на империята се премества тук, в Рио, факт, който лично за мен досега е неизвестен. През 1822 г. Бразилия става самостоятелна империя и има общо двама императори до 1889 г., когато е обявена републиката. 

Преминаваме покрай красиви църкви и достигаме до единственото място, което е останало от колониалния период, тъй като всички останали сгради са погинали при пожар.

Следващото място, което посещаваме, е съвсем нова забележителност и е наречена „Стълбите на Селарон“ от името на създателя им- чилийски художник, решил да направи квартала, в който живее, по- весел и интересен- с плочки от цял свят.

Последният ни обект за днес е стадионът Маракана, чието официално име всъщност е Марио Фильо и който със своите 80000 места е най- големият стадион в Южна Америка и един от най- големите в света, а в миналото, преди извършената реконструкция е събирал около 200000 души. Това е наистина е емблематично място за любителите на футбола, но тъй като нашето семейство не се увлича по този спорт, а и по време на нашето пътешествие най- скучният, лично за мен, туристически обект беше стадионът на Ла Бока хуниорс в Буенос Айрес, този път категорично решаваме да си спестим таксата от 25 евро и се задоволяваме с по някоя и друга снимка пред входа на световноизвестния стадион.

Междувременно не пропускаме да направим и някоя друга снимка на фавелата отсреща, която така, както е разположена на хълм, досущ прилича на ромския квартал Лозенец в Стара Загора.

    След приключването на туристическата ни програма правим кратка почивка и отново сме навън, за да направим разходка по крайбрежната улица. Ходенето вечер по улиците на Рио е доста рисковано начинание, според пътеписите, които прочетох, а и според предупрежденията на екскурзоводите, но крайбрежната улица на Копакабана е едно от местата, където човек може да се разхожда съвсем спокойно и където наистина можеш да усетиш атмосферата на града. Другото нещо, с което Рио ме грабва освен природата, е невероятният темперамент на жителите му и умението им да се забавляват. Докато се разхождаме, попадаме на импровизиран концерт на група, очевидно подготвяща се за карнавала. Всеки от музикантите свири на различен инструмент, но всички до един са ударни. Няколко девойки излизат от спонтанно насъбралата се публика и правят истинско шоу.

Около най- скъпия хотел на Копакабана също се е събрала тълпа. Очевидно в хотела се провежда самба спектакъл и музиката гърми по цялата улица. Няколко бразилски момичета се възползват от нея, за да потанцуват, а за нас, туристите, това е истинска безплатна атракция, по- ценна и от професионалното шоу, което наблюдавахме предната вечер, защото е спонтанно и много истинско.

Усещам как неволно и аз се поклащам в ритъм и съм изпаднала в страхотно настроение, което продължава да се повишава, когато сядаме в едно от многобройните крайбрежни заведения и си поръчваме по чаша кайпериня- коктейл, който се прави с традиционната за Бразилия силно алкохолна напитка, което ще рече бразилската ракия, която се предлага под формата на коктейл с лайм и много лед. В почти всяко от крайбрежните заведения има някаква жива музика. В това, в което сядаме, пее местен певец в съпровод на китара и очевидно песните, които изпълнява, са известни, защото масово около нас бразилците припяват, а после скачат и започват да танцуват.

 

Когато тръгваме да се прибираме, забелязваме, че по всички крайбрежни кръчмета купонът тече с пълна сила. Това е част от неповторимата атмосфера на Рио, която очевидно не се ограничава в дните на карнавала, както съм си мислила, преди да дойда в този град. Прибираме се в хотела с известна неохота и когато си лягам и оставам сама със себе си, си давам сметка, че въпреки дребните разочарования през деня, вероятно предизвикани от свръхголемите ми очаквания, за поредна вечер заспивам щастлива и удовлетворена.

    Следващият ни ден е планиран като ден, в който ще излезем извън града, до лагуните на Ангра дос Рейс, където ще се качим на туристическа лодка, правеща круиз между многобройните острови. Мястото, откъдето ще се качим на лодката , се намира на около 130 км от Рио и придвижването ни до там ще стане с автобус за около 3 часа. Нашата българска екскурзоводка Елена ни е предупредила да бъдем на рецепцията в 7 часа сутринта и всички, които сме се записали за тази допълнителна в програмата ни екскурзия, са точни. Местната фирма организатор обаче никак не е точна и почти сме успели да се изнервим, когато с почти час и половина закъснение най- после потегляме. Мрачното ни настроение от закъснението е в унисон с мрачното време навън и почти съм на път да си помисля, че круизът ще се провали, когато завалява дъжд. Предупреждавам шамана, че е време да си свърши работата и той се взима в ръце. Когато стигаме на пристана, вече не вали. Оглеждам се наоколо и виждам, че сме в малко градче с накацали ярко боядисани къщи по стръмните склонове. Изведнъж осъзнавам, че десет дни след идването си в Южна Америка ,очевидно съм променила усещанията си за красота и тази шарения, която в Буенос Айрес категорично определих като циганска, започва даже да ми харесва.

Качваме се на лодката и навлизаме в лагуната между многобройните малки острови и настроението ми постепенно започва да се подобрява.

 

Оркестърът, който ни съпровожда със своите буйни и весели латиноритми, също допринася за това.

Времето продължава да бъде облачно, но е топло, без да е горещо и задушно. Леката мъгла, която се стели наоколо, придава някаква особена призрачност на пейзажа.

Лодката спира на три места, на които можеш да се потопиш във водата. Предварително са раздали на желаещите шнорхели и очила, но за разлика от подобното ни приключение в Тайланд, тук няма нищо безплатно и удоволствието да гледаш под водата, струва 20 реала, приблизително равняващи се на 10 лева. Преглъщаме тази несправедливост и си взимаме само едни очила за тримата. Те се оказват полезни само на първото от трите места за плуване, на които спираме, където водата е дълбока и е подходящо само за умеещи да плуват. Дилиян и Георги първи скачат във водата. На мераклиите, които се страхуват от дълбоката вода, раздават плувни съоръжения от онези, които наричаме макарони. Перспективата да прекарам останалата част от круиза с мокър бански, не ми се нрави и оставям мъжете да се налудуват във водата, заедно с плуващите наоколо многобройни рибки, които се събират около лодката, хранени усърдно от екипажа на кораба. Е, все пак трябва да има и фотограф и в този случай аз поемам тази роля.

Второто място, където спира лодката ни, е екзотичен малък плаж, на който имаме щастието да бъдем единствени посетители, въпреки многото лодки, плаващи из лагуната. Мястото е изключително идилично и никакви съображения вече не могат да ме спрат. Без да се замисля, скачам във водата, която не е много топла, нито много чиста, и далеч не може да се сравни с прекрасните тропически морета, на които сме имали щастието да бъдем в Тайланд и Виетнам, но поне тук, в лагуната, няма вълни и това е единственият ми шанс да се потопя в море по време на цялото ни пътешествие и аз не искам да го пропусна.

Докато се наслаждавам на допира си със солената морска вода, което никога друг път не ми се е случвало през януари, Георги и Дилиян за мой ужас изчезват някъде в гората, която тук не е някаква си обикновена гора, а истинска джунгла. Намирам ги загледани в паяжината на огромен паяк, като, за радост, не успяват да нарушат спокойствието на паяка, но със сигурност успяват да нарушат моето душевно равновесие.

    След качването ни обратно на борда следва обяд, а след това още една спирка на красив остров. Понеже вече съм преоблякла мокрия си бански, а и не съм дотам очарована от къпането във водите на лагуната, се задоволявам с шляпане в плитката вода около брега и кратка разходка наоколо. Въпреки че не е диво и необитавано като предишния плаж, това място също е посвоему идилично. Малката църквичка, кацнала на брега, е в пълна хармония с природната красота на морето и зелената екзотичната растителност и създава невероятно усещане за романтика.

Докато аз гледам замечтано околния пейзаж и се отнасям някъде отвъд реалността, Георги и Дилиян като едни типични представители на водната си зодия, не пропускат нито една възможност да се потопят във водата.

Прибираме се по тъмно и тъй като светлината за снимки, според фотографите, вече не е добра, не ни остава нищо друго, освен да намерим някое прилично място за вечеря. В Рио са много разпространени заведенията на бюфет, където храната се плаща на килограм. Цените в подобни заведения около нашия хотел са около 15- 20 долара за килограм, а качеството на предлаганата храна е доста прилично. Обстановката е като в закусвалня, но както може да се предполага, в заведенията, в които се сервира, цените са значително по- високи. Стандартът в Бразилия като цяло е доста по- висок от нашия и даже малко по- висок от този в Аржентина.

    В последния ден от нашето пребиваване в Рио сме планирали да посетим зоологическата градина, за да осъществя още една своя детска мечта- да видя животните, характерни за Южна Америка, но още щом отваряме очи сутринта, виждаме, че времето никак не е подходящо за разходки на открито, защото вали дъжд и няма никакво намерение скоро да спре. Шаманът заявява, че след като през цялото ни пътешествие е удържал развалянето на времето, което всеки ден прогнозираха синоптиците, днес вече си е дал почивка. Аз пък от своя страна имам способността, когато плановете се провалят, да не изпадам в униние и веднага да правя нови планове. Новият ми план включва посещение на музея „Утре“, който освен всичко друго, за наш късмет се оказва безплатен във вторник, а днес е точно този ден от седмицата. Придвижването до музея, който е на около 14 км от нашия хотел, решаваме да направим с някоя от колите на Юбер, които са доста разпространени в Рио де Жанейро. Това са частни коли, извършващи таксиметрови превози на цени, доста по- ниски от тези на стандартните таксита. Освен това използването им е много удобно, стига да имаш интернет под ръка, защото още докато поръчваш превоза, задаваш начална и крайна точка и няма нужда да обясняваш на шофьора къде искаш да отидеш, което е особено ценно в страна като тази, в която освен португалски език и може би малко испански, не се говори никакъв друг език. Другото хубаво нещо на този вид превози е, че още докато поръчваш колата, те информират за ориентировъчната цена на превоза. Така срещу сума, равняваща се на около 10-12 лева , преминаваме през цялата централна част на Рио, включително през зоните със задръствания, които тук никак не липсват, и се озоваваме пред музея Утре. Часът е около 11 и понеже музеят днес е безплатен, както може да се предполага, има доста желаещи да го посетят. На входа влизаме свободно, но пред най- желаното място в музея се налага да изчакаме около половин час на опашка. Не знаем предварително точно за какво чакаме, но на принципа- след като хората се тълпят, трябва да е интересно, се подреждаме на опашката. Не бързаме, защото полетът ни е чак вечерта и имаме доста свободни часове за оползотворяване. Оказва се, че чакането си струва, защото, когато идва нашият ред, влизаме в кръгъл купол, представляващ панорамно кино, където се прожектира филм за историята на Вселената и Земята от големия взрив до днес. Най- доброто място за гледане на филма е, ако си легнал по гръб на земята и доста от зрителите вече са заели тази поза и лежащите места са заети от местните тийнейджъри. Ние се облягаме на предназначена за това специална облегалка и се потапяме във водовъртежа на вселенската история. След приключването на прожекцията продължаваме разглеждането на останалите зали на музея, който е изцяло интерактивен, много съвременно направен. Музеят е познавателен, но и интересен, а фактите и прогнозите за бъдещето на земята са поднесени по силен и въздействащ начин, което действително успява да внуши на посетителя, че той лично, заедно с всички останали представители на човечеството е отговорен за онова, което ще се случи след нас. Разглеждането на експозицията приключва с прекрасна панорамна гледка към морето и моста, свързващ Рио с Нитерой.

Доволна съм, че посетихме музея, и смятам, че даже и да не беше безплатен, таксата, равняваща се на около 10 български лева, си струва да бъде платена, защото е различен от стандартния тип музеи, които обикновено посещаваме по време на своите екскурзии.

    След прибирането си в района на Копакабана, откъдето ще потеглим за летището, правим една бърза обиколка на магазините за сувенири, които изобилстват тук. Освен произведенията от цветни полускъпоценни камъни, които са наистина интересни, но доста скъпи, не успявам да намеря сувенири, които да не се покриват с понятието ми за кич, и се прибирам във фоайето на хотела, за да нахвърля последните щрихи от този пътепис.

    Време е да кажем: „Адио, Рио!“ На път към летището виждаме отново символите на града, сякаш за да се простим с тях. Хълмът Корковадо е частично забулен в облак, но статуята на Христос се открива за нас, като че ли специално да ни изпрати към дома, Захарната глава мистично се скрива и открива от погледа, а океанът като че ли някак тъжно е притихнал. Дъждът продължава да вали, сякаш плаче за раздялата ни, което е в унисон и с нашето настроение преди отпътуването, но вече съм свикнала с разделите с прекрасните места, които посещавам, и във всяко от тях оставям частица от себе си, по някоя забравена вещ и непосетена забележителност, за да мога да се върна отново някога, в този или в някой от следващите си животи.

Вход

Последни коментари

.