ДЕСЕТ ДНИ ОТКРАДНАТО ЛЯТО ПРЕЗ ЯНУАРИ

С РИТЪМ НА ТАНГО И САМБА, И ГРОХОТ НА ВОДОПАДИ

 

ЧАСТ ВТОРА

ВОДОПАДИТЕ ИГУАСУ

 

    Полетът ни от Буенос Айрес до Порто Игуасу е около 1,30 часа, но заради трансферите и всички летищни процедури той отнема целия следобед и пристигаме около 17 часа. Посреща ни следващият местен гид, който се представя: Диего като Диего Марадона, но не съвсем. Диего е млад и чаровен мъж с приятно чувство за хумор, а както по- късно ще разберем- и доста добре организиран. Градът е окъпан от дъжд, който продължава да пръска леко и моля шамана /тези, които са чели пътеписите ми знаят, че това е планинският прякор на съпруга ми Дилиян/ да поръча хубаво време за следващите два дни. След като пристигаме в хотела, оставяме багажа си и бързаме да излезем, докато е още светло, за да видим една природна гледка, която се намира съвсем близо до хотела ни, а именно мястото, където река Игуасу се влива в река Парана.

Както на всяко туристическо място и тук кипи усилена търговия. Около паркинга са подредени сергии, а малки дечица се опитват да ни продадат някакви растения. Тук цветът на населението е доста по- мургав от този в Буенос Айрес и доста повече се приближава до представата ни за латиноси, отколкото в столицата. Продължаваме разходката си, като се отправяме към центъра на градчето. Порто Игуасу има около 70 000 жители и е доста по- малък от Фос до Игуасу, който е от страната на Бразилия, но аз лично в малките градчета се чувствам уютно и този не прави изключение. Сядаме в едно от заведенията в централната част, където по препоръка на нашия нов гид опитваме местния специалитет- речна риба, както и бялото вино Торонтес, характерно за района. На следващия ден ни чака едно от най- дългоочакваните преживявания- обиколка на водопадите Игуасу от аржентинска страна. Предлага се и допълнителна атракция, наречена мокро приключение, която се състои от навлизане с лодка под водопадите. Аз, разбира се, съм категорично против, защото смятам, че е опасно, но Георги и Дилиян са на друго мнение и аз започвам да се колебая. Тъй като решението трябва да се вземе до следващата сутрин, имам време да помисля и гледам да не се фокусирам върху проблема.

    Събуждам се в 5 часа сутринта и не успявам да заспя отново, дали от вълнение, или от страх заради предстоящото водно приключение, което вече зная, че ще предприема. След летенето на балон над Кападокия и на самолет над платото Наска и какви ли не още преживявания, в които съм се впускала въпреки страха, това ще бъде поредното и аз като че ли съм го знаела още от самото начало. Процесът винаги е един и същ: пълно отричане, колебание със смразяващ страх, вземане на трудно, но винаги положително решение, впускане в приключението и невероятна радост и благодарност след това. Сигурна съм, че нещата и сега ще протекат по подобен начин, но точно в този момент съм на границата между колебанието и трудното решение, което ми причинява безсъние и сърцебиене.

    Потегляме към парка Игуасу и аз съм вече по- спокойна, защото съм взела решението- където семейството ми, там и аз, а останалите двама нямат никакви колебания. Навлизаме в джунглата и предупрежденията за опасност от змии и насекоми не закъсняват. Слава богу, предупрежденията за ягуари са по- скоро в кръга на шегата. Животните, които виждаме още в първия момент, са доста по- симпатични, но не са съвсем безобидни, ако бъдат предизвикани, за което навсякъде има предупреждения в парка. Това са коаките- животно от рода на ракуните- с остра муцунка, хубава кожа и дебела опашка на ивици. Тези в парка толкова са свикнали с човешкото присъствие, че вместо да търсят дива храна, реагират на шумолене на торбички и ако човек не е внимателен, може да си остане без сандвич, че даже и без някой пръст.

След кратко ходене пеша ни натоварват на влакче, което външно досущ прилича на нашите туристически влакчета по морето, но се движи по релси, а скоростта му е малко по- бърза от пешеходната. Достигаме до крайната спирка и тръгваме по метални мостчета над реката към Дяволското гърло. Противно на прогнозите на синоптиците, времето днес е прекрасно, а Диего ни обяснява, че благодарение на вчерашния дъжд водопадите са доста пълноводни, което по принцип не е толкова характерно за сезона. Очевидно шаманът добре си е свършил работата! Навсякъде под нас или около нас се лее вода, много вода, но в тази част реката е спокойна, а мястото изглежда равно.

Докато се чудя как на това равно място се е пръкнал водопад, висок 82 метра, в който водата се движи със скорост 1 млн. литра в секунда, виждам насреща нещо като пара, която се издига във въздуха.

Само след секунди схващам какво е това: облак от пръските на водопада, който се стели наоколо. Приближаваме се още малко и виждам отдалеч как водата се стича от всички страни и пропада някъде, в някаква дупка, която все още не виждаме.

Продължаваме още малко напред и пред очите ни се открива гледка, която въпреки многото снимки и пътеписи, които съм чела, не съм могла да си представя, въпреки че смятам, че имам доста развихрено въображение.

 

Колкото и да е богато въображението на човек обаче, то със сигурност не може да сътвори онова, на което е способна природата. Пред нас има огромен казан от вряща вода, стичаща се от всички страни. Спокойната на пръв поглед река скача от ръба, набира скорост и се разбива с грохот в огромна пропаст под нас, на която дъното не се вижда и като че ли достига до недрата на ада, а оттам изригва пара, образувана от милиарди капчици вода. Когато видиш това, веднага разбираш защо водопадът се нарича „Дяволското гърло“ и застиваш, не можейки да откъснеш очи от този пъклен кладенец, защото той е невероятно красив. След като излизам от първоначалния шок, веднага ме пробожда смразяващата мисъл, че ще трябва да вляза с лодка някъде там, долу, в пъкъла под нас. Тази мисъл за момент ме парализира. Дали взех вярното решение? Както и да е, сега нямам време да се страхувам, трябва да изпитам насладата напълно, с цялото си същество, с всички сетива. Когато навремето четох „До Чикаго и назад“, се възхищавах от литературното майсторство на Алеко Константинов, описал Ниагара по неповторим начин, но сега, гледайки Дяволското гърло, си давам сметка, че вероятно и той не е намирал достатъчно думи, защото речта и на най- големия майстор на словото е бедна, в сравнение с това, което виждат очите. За съжаление фототехниката също не е така съвършена, но в наши дни вероятно има по- голям шанс от речта.

 

Панорамната площадка, както на всяко туристическо място, и тук е претъпкана с туристи, желаещи да се увековечат на фона на великолепната гледка и е цял героизъм да се промушиш сред тълпата, за да си направиш някоя снимка, в която да те има и теб ,и водопадите и да няма тълпи наоколо. Разбира се, има и професионални фотографи, които предлагат тази услуга, и са си запазили специални места, но Георги и Дилиян поглеждат техниката, с която снимат местните фотографи, и единодушно не я одобряват, тъй че се налага да дебнем и да се провираме, за да си намерим място за снимки, които да си направим сами. Накрая все пак успяваме.

Иска ни се да останем цяла вечност на тази площадка, срещу лавата на водопада, но трябва да тръгваме, за да изпълним цялата си програма за днес.

Връщаме се с влакчето до началната гара и оттам имаме кратък пешеходен преход до мястото, където започва „Голямото мокро приключение“. Междувременно Диего ни показва под един мост друг обитател на джунглата- огромен кайман, който се припича кротко на слънце. Може да е кротко, но съм щастлива, че сме високо над него, и искрено се надявам да не се налага да се срещаме отблизо.

След кратка почивка се подреждаме на опашката на чакащите за водното приключение. Сърцето ми леко е ускорило ритъма си и въпреки че Диего ни убеждава, че сигурността е на високо ниво, не мога напълно да се успокоя. Потегляме с огромни пикапи, на които са натоварени вероятно около 40-50 души. Националният парк Игуасу е разположен на площ от 67 000 хектара и е едно от малкото места в Аржентина, където е останала дива природа. Тук се срещат ягуари и всякакви други животински твари. Движим се през джунглата, върху нас висят паяжини, на които големи паяци са хванали своите жертви.

Местната екскурзоводка с усмивка обяснява колко вида змии има и, разбира се, повечето отровни и даже познатата ми като една от най- отровните в света коралова змия. Започвам да се оглеждам наоколо по дърветата, за да видя дали не се е проточила някоя зловредна твар, но слава богу пътуването преминава без инциденти. Когато достигаме реката, ни снабдяват с плътни гумирани чували, в които да сложим вещите си, и ни обличат спасителни жилетки.

Качваме се на лодката, която всъщност си е малко корабче, което събира толкова хора, колкото и пикапа. Сядам, сменям маратонките си с джапанки и прибирам всичко останало, изключая дъждобрана и фотоапарата, защото са ни обяснили, че през първите 20 минути може да се снима. Потегляме по реката, която тук е доста бърза, защото всички водопади вече са се излели в нея, а ние се движим срещу течението. Плаваме спокойно и за да не ни е скучно, от време на време капитанът ни показва уменията си да прави водни лупинги, при които се чуват спонтанни викове, разбира се, предимно женски. Когато виждаме отдалече първите водопади, виковете от страх постепенно отстъпват място на възклицанията на възхищение.

Достигаме все по- близо до мястото, където започват водопадите, които се виждат все по- ясно. Първо влизаме по онзи ръкав, който отива право към Дяволското гърло, но слава богу, спираме доста далече от него.

Тук имаме възможност да направим снимки, след което се връщаме назад и навлизаме в друг ръкав покрай редица от водопади, последният от които е водопадът Сан Мартин- вторият по големина след Дяволското гърло.

Вече сме почти мокри от пръските от водопадите, но Дилиян до последния момент не прибира фотоапарата си, защото не може да понесе мисълта, че няма да запечата всеки момент от това приключение. Виждам как лодката се приближава до водопада, и докато се опитвам да извикам, така че да надвикам грохота, той най- после се предава. Вкарва апарата си в гумираната торба и само след секунди лодката се приближава толкова близо до водопада, че водата започва да се излива върху нас. Дъждобранът, който съм успяла да метна върху себе си, в този момент не свършва кой знае каква работа, защото кой дъждобран би устоял, ако те заливат с десетки кофи вода едновременно. След като свършва първият душ, лодката се отдръпва, колкото да избършем очите си, и влиза отново под струята. След това се връщаме в другия ръкав на реката и влизаме под един от по- малките водопади. Като казвам малки, това означава по- пълноводни от всички водопади, които съм виждала през живота си, но все пак от най- малките тук. В един момент осъзнавам, че страхът ми е отстъпил място на удоволствието от невероятното преживяване, и не искам то да свършва. Когато преценява, че сме вече достатъчно мокри и нямаме нито едно сухо място, въпреки дъждобраните, капитанът обръща лодката и потегляме обратно към брега. Предлагат ни да си купим клип от мокрото приключение за 30 долара. Тук българският келеперджийско- байганьовски гений веднага проработва и някой дава предложение: Дайте да купим един за цялата група и да го презапишем. Като става дума за далавера, признавам, велики сме, но после някак ни досрамява от идеята и се отказваме от нея. Преобличаме се набързо, където сварим по пътя, и се товарим отново на джиповете, за да ни върнат към началната точка, където ни чакат останалите членове от групата ни, които не са се включили в мокрото забавление. Те също са доволни, защото са обиколили панорамните площадки, които са изградени до няколко от водопадите. Аз лично, както винаги в подобни случаи, се потупвам сама по рамото и си благодаря, че надвих страха си, което ми даде възможност да преживея още едно вълнуващо приключение.

    След кратка почивка за обяд продължаваме своята разходка и след като бяхме под водопадите, даже в съвсем буквалния смисъл, сега се качваме над тях. Още на първата панорамна площадка ахваме от изумление. Пред нас са се ширнали водопадите един след друг, един от друг по- красиви и пълноводни, а долу под нас се е образувала цветна дъга.

Никак не се учудвам защо, когато през 1542 година водопадът бил открит, спонтанното възклицание на неговия откривател, наричан по прякор Кравешката глава, бил „О Санта Мария“! Това било и официалното име на водопадите за известен период от време, след което било възстановено наименованието му на местния език „Игуасу“, което означава в превод „голяма вода“. Продължаваме разходката си и на всяка панорамна площадка ни се иска да останем колкото може повече. Диего великодушно ни позволява да гледаме и да снимаме, без да ни притеснява.

Успявам за няколко секунди да се усамотя сред тълпата и да направя нещо, което вече ми стана традиция, когато съм на такива прекрасни места: да благодаря на Създателя за това, което е сътворил, и затова, че аз съм тук и сега на това място.

    Преминаваме над няколко от водопадите, всеки от които екскурзоводът ни назовава поименно, и след всеки от тях следва все по- голям и пълноводен. Последният от редичката, който се вижда, е Сан Мартин, вторият по големина, а в далечината се вижда Дяволското гърло.

Долу, под нас, се виждат лодките на следващите участници във водното приключение и аз вече малко им завиждам , че това,което за тях е все още настояще, за нас вече е минало. След последната панорамна площадка потегляме надолу по пътечката към паркинга, където се намира автобусът. Жегата е станала почти непоносима. Докато вървиш около водопадите, пръските вода освежават въздуха и дали заради това, или заради емоцията, която те зарежда, като че ли не усещаш горещината. Може би затова я усещам чак сега, но само като си помисля, че в България вали сняг и температурите са отрицателни, веднага спирам да се оплаквам, а веднага щом се прибираме в хотела, се потапяме в открития басеин и забравяме, че е горещо. Прибираме се едва когато слънцето се е скрило зад дърветата и даже започва да ни става хладно, излизайки от водата.

    Излизаме да вечеряме към 9, както е прието тук, защото вече сме се ориентирали в аржентинските традиции. Решили сме тази вечер да седнем в заведение, в което се хранят местните, и предната вечер сме набелязали две такива, които изглеждат доста неугледно, но се пълнят с местни жители, което по идея означава хубава кухня и не толкова високи цени. Цените на храната в Аржентина са доста по- високи от нашите. Едно непретенциозно ястие в ресторант е минимум около 20 лева наши пари, а заедно с допълненията и виното сметката за трима в ресторант обикновено надхвърля 100 лева. Достигайки до централната част на градчето, усещаме вкусна миризма, носеща се от първото от двете местни заведения, които сме видели предишната вечер, но се оказва, че тук не приемат кредитни карти, а ние нямаме вече никакви песос. Започваме да търсим място, където можем да сменим пари, но не успяваме да намерим. Слава богу, в другото местно заведение приемат карти, макар и само Viza, но ние сме оборудвани с всякакви видове карти, защото ни е известно, че в някои от държавите има предпочитания към вида карти. Докато похапваме поредния и за съжаление последния аржентински стек, гледаме как се веселят хората около нас. Заведението се оказва караоке ресторант и за да даде тон на публиката, първо започва да пее диджея, но текстът върви на екрана, за да можеш да си припяваш, и ако желаеш в някой момент, да поискаш микрофона. На мен много ми се иска да го направя, но за съжаление изобщо не мога да чета на испански и въпреки че някои от мелодиите са ми познати, няма как да ги запея. Заради ранния час на ставане на следващия ден, за жалост, се налага да си тръгнем точно преди да е започнал големият купон. В съседното заведение, в което безуспешно се опитвахме да седнем, и което явно е с по- танцувална насоченост, купонът вече е във вихъра си. На съседната улица се вдига голям шум от ударни инструменти и докато преминаваме, виждаме, че млади момичета се кършат в самба ритми. Дали не репетират за карнавала в Рио, си помисляме, но няма как да ги попитаме, защото не говорим испански, а тук никой не говори английски.

    Сутринта, макар и с малко закъснение от обявения неприлично ранен час, успяваме да потеглим, но както сме разбрали от предишния ден, Диего много точно е преценил програмата, даже и със закъсненията, които със сигурност не са някакъв личен патент на нашата група. Само половин час след тръгването си трябва да кажем довиждане на Аржентина и да преминем в Бразилия. В главата ми звучи песента от филма „Евита“ „Don't cry for me Argentina” и единственото ми успокоение, че все още екскурзията не е приключила и ще преживеем още няколко вълнуващи дни в друга държава, която отдавна мечтая да видя.

    Бразилия ни посреща със слънчево време, въпреки прогнозите за дъжд. Границата между двете държави се преминава леко, без излишни усложнения. От автобуса виждаме и парагвайски територии, защото тук границата е тройна. Първият ни обект за днес е Птичият парк, където могат да се наблюдават екзотични птици и влечуги, характерни за региона. Започваме с едни червени птици, които никога не съм виждала досега, и така и не успявам да прочета на португалски как се наричат.

Както е известно, Бразилия е единствената държава в Южна Америка, в която се говори португалски. Не че се оправяхме на испански в Аржентина, но поне знаем да броим до 10 и можем да си поръчаме бира или вино. Тук езиково сме в абсолютна мъгла, но на този етап се надяваме, че английският не е така непознат за местното население, както в Аржентина. Съвсем скоро ще разберем, че надеждите ни са напразни, но засега не знаем това. Едно от момчетата, служители на парка, разбирайки че сме българи, ни казва „Благодаря!“ на чист български език и това е първото ни приятно впечатление от бразилците.

    Веднага след червените птици следват розовите фламинга. Някои от тях вече са будни, а други все още спят в най- неудобната поза, в която човек може да си представи- на един крак, с глава, завряна под крилото. Очевидно на тях не им е неудобно.

Малко след това влизаме в голяма клетка, в която се движиш между птиците, а не ги гледаш през решетки. В първата такава клетка има нещо като кокошки, които не ни впечатляват, но в следващата за пръв път виждаме токан, който изглежда като изваден от анимационно филмче.

 

Не по- малък интерес представляват пъстрите папагали, повечето в жълто-червено или в синьо, жълто и червено, но се срещат и сините папагали от рода на героя на анимацията „Рио“.


В птичия парк са представени и някои от характерните за района влечуги, но за съжаление сродницата ми „Ани“ /галено от анаконда/ все още не е направила сутрешния си тоалет и не ни се представя. Задоволяваме се с кайман и игуана. В клетката с пеперудите, които летят спокойно около нас, успяваме да видим и колибри, но е много трудно да го заснемеш, защото е изключително малко и бързо летящо птиче, което спокойно можеш да объркаш с насекомо. Ако много се загледате на снимката отдолу, може би ще го видите, кацнало в края на най- голямото листо, без да придобиете пълна представа как изглежда, което междувпрочем е трудно и когато го гледаш наяве, но поне ще можете да прецените размера му. Докато дебнем колибрито да кацне, за да го снимаме, ми идва асоциация със „златния снич“ от поредицата „Хари Потър” и си помислям дали когато е описвала снича, Дж.К.Роулинг не е взела за прототип именно колибрито- най- малкото птиче на света.

Паркът е разположен в естествена среда и освен екзотичните птици, през цялото време можеш да се наслаждаваш и на растителни видове, които не се срещат по нашите географски ширини. Някои от тях буквално изглеждат като родени в съзнанието на художник, но всъщност са напълно естествени.

 


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

    След като ни оставя да се забавляваме до насита с екзотичните птици и растения, Диего ни повежда към следващата точка от маршрута ни за днес, за да видим водопадите Игуасу от бразилска страна. Въпреки че повечето водопади са от страната на Аржентина, гледката към тях от бразилския бряг също не е за подценяване. Виждат се даже някои от водопадите, които въпреки че са на територията на Аржентина, няма как да бъдат наблюдавани оттам.

    Докато една след друга обикаляме панорамните площадки, се забавляваме, като посочваме водопадите с имената им, защото вече смятаме, че ги познаваме: Двете сестри, Босети, Адам и Ева, Сан Мартин.Диего ни изненадва с Тримата мускетари- това е водопад, който не се вижда от аржентинска страна, но всъщност се оказва, че е един от двата водопада, под които ни окъпаха в лодката предишния ден. Сега осъзнавам, че всъщност сме били наистина твърде далеч и на безопасно разстояние от водовъртежите на големите водопади- Дяволското гърло и Сан Мартин, въпреки че от лодката разстоянието ми се струваше далеч по- малко. По- късно намирам в интернет карта, където ясно се вижда пътя на лодката.

https://www.argentina-excepcion.com/en/maps-argentina/maps-litoral/iguazu-nacional-park-map

    За съжаление, поради горещото време и пръските, които образуват мъгла около водопадите, снимките не се получават достатъчно добре и фотографите не са изцяло удовлетворени, но според мен неудовлетворението идва по- скоро от факта, че техниката, колкото и да е добра, не може да пресъздаде изцяло гледките, която виждат очите.

На последната панорамна площадка е най- разумно да приберат апаратите си, въпреки нежеланието им, защото отново ни очаква душ.

Ако предишния ден бяхме над Дяволското гърло, сега сме под него и макар да не сме толкова близо, пръските са толкова много, че и без да има кой знае какъв вятър, буквално ни заливат с вода. В този горещ ден всъщност това е доста приятно. Разходката ни приключва с качването на една панорамна площадка, в непосредствена близост до която е един от водопадите от бразилска страна, а и може да се види пейзажът от високо.

С това приключва нашата незабравима среща с водопадите Игуасу, едно преживяване, което със сигурност ще запомня за цял живот. Виждала съм много красиви места по света, но не знам дали съм виждала нещо по- фантастичното от това. Нищо, сътворено от човек, не може да се сравни с това, което е сътворила природата, а тук тя е давала с пълни шепи красота.

    Дълго време, след като откъсвам поглед от последната гледка, не мога да дойда на себе си от опиянението, което предизвикват у мен водопадите, но е време да изтрезнея, за да се срещна със следващата от моя дълъг списък с мечти- космополитния Рио да Жанейро.

Автори на фотосите:

Дилиян Иванов и

Георги Иванов

Коментари   

 
0 #2 Марта 10-04-2018 16:51
Много се радвам, ако си харесала пътеписа! Коментарите на хората, с които сме били заедно, са наистина важни за мен! Надявам се отново да се видим някъде по света!
Цитиране
 
 
+2 #1 Мая Русева 10-04-2018 16:29
Браво, Марта! Съпреживях отново емоцията! Благодаря много! :-)
Цитиране
 

Вход

Последни коментари

.