КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ... ШВЕЙЦАРЦИТЕ?!

 м. май 2013 г.

    В разгара на предизборната кампания, когато цялото публично пространство е пропито с негативизма на компроматните войни, тръгваме към най- подредените европейски държави с надеждата да открием каква е формулата на успеха и да се опитаме да си отговорим на въпроса защо нашата мила България с нейните природни красоти, накарали Алеко да възкликне: „Какво, Швейцария ли?“, е толкова нещастна и бедна и защо, вместо да се приближаваме към нивото на проспериращите европейски държави, сякаш все повече се отдалечаваме от тях.

   Потегляме някъде по обед в деня на труда, защото по традиция това е ден, в който никой не се труди. В тази година обаче той е и начало на няколко почивни дни чак до Гергьовден, в които никой няма да се труди. Поради тази причина като че ли целият български народ е тръгнал да се спасява от предизборната треска и да види какво става по света, докато ние правим избори. Този факт, разбира се, е предпоставка за образуване на опашки по границите. Тъй като отдавна не сме пътували с автобус, почти сме забравили тази екстра да висиш с часове, докато минат дългите опашки от автобуси на границите. Все пак, благодарение на европейската интеграция, положението днес не е толкова плачевно в сравнение с това преди години и успяваме да се придържаме към предварителния график. Разбира се, заслуга за това има и нашият енергичен екскурзовод Росен Димитров, който успява успешно да организира и дисциплинира нашата 58-членна група.

    Маршрутът през Сърбия, Хърватска и Словения и оттам в Австрия през 8- километровия тунел Караванкен вече ни е до болка познат. Откакто Австрийкият Тирол стана за нас любима дестинация, сме пътували оттук вече няколко пъти за последните две- три години, така че нямаме неизвестни. Дилиян и Наско- нашите двама шофьори, които обичайно са зад волана, когато пътуваме с кола, този път могат да поспят, защото други носят отговорността за успешното ни придвижване до крайната точка. Пътуването с автобус, разбира се, има и своите недостатъци, един от които е тясното пространство между седалките, което неминуемо води до подуване на краката и схващане на мускулите, но както се казва, няма пълно щастие.

    Заспивам в началото на Хърватска и с няколко прекъсвания на съня на хърватско- словенската граница и по местата, където автобусът прави почивка за утоляване на никотиновия глад на пътниците и на някои други, далеч не толкова важни физиологични нужди, сутринта се събуждам в Алпите и очите ми веднага усещат насладата от вече така познатия алпийски пейзаж, толкова красив в този сезон. Пролетта е наложила пълната си власт над ниските части на планината с онази типична ранна зеленина, недокосната още от горещия полъх на лятото, а по високите части зимата все още не си е отишла, макар че снегът и там вече е започнал да се отдръпва все по- нависоко и бавно да отстъпва мястото си на напиращия пролетен кипеж, който се излива отгоре надолу с буйния смях на планинските реки. В 9 часа, съвсем по план, пристигаме в Залцбург. Тук сме вече за трети път, но първият път, поради ужасната организация на някаква измислена туристическа фирма, чието име даже не искам да си спомням, не успяхме да видим почти нищо от града. Вторият път бяхме на самостоятелно организиран тур и успяхме да се качим до замъка, извисяващ се над града, наречен Hohensalzburg /Високия Залцбург/, построен през 1077-ма година от архиепископ Герхард и дълго време поддържан и обновяван от архиепископите, които са управлявали града до началото на 19-ти век. Замъкът- крепост никога не е бил превземан, а само веднъж- неуспешно обсаден. Посещението на крепостта е изключително интересно не само заради историческата му страна, но и заради невероятната гледка, която се открива към града. Това се вижда на следващите снимки, които са от предишното ни посещение.

 

 

  Този път имаме местна екскурзоводка, тъй като правилото тук повелява групите да се водят от лицензирани местни екскурзоводи. Тъй като българският, за съжаление, не е от популярните туристически езици, беседата се провежда на руски, но тъй като по- голямата част от групата са хора, завършили училище през периода, когато руският беше задължително изучаван, това не е голям проблем за нас. Разбира се, синът ми е недоволен, както и нашият приятел Наско, който е от поколението, изучавало руски само година- две, но аз от време на време се опитвам да им предам главното от разказа на екскурзоводката. Започваме с градините на двореца Мирабел. Думата „мирабел“ означава красива гледка и това напълно отговаря на местоположението на двореца, защото от него се открива гледка към стария град и кацналата високо над него крепост, за която вече стана дума. В този сезон освен зеленината и подрязаните храсти, цветята, които красят градините, са лалета и градински теменуги в невероятна палитра цветове, радваща очите. Нашият фотограф Наско, с риск да пропусне част от беседата, не успява да сдържи фотографската си страст и се отдава на правене на фотоси. Дворецът е построен от един от архиепископите на Залцбург- Волф Дитрих за неговата любима, която не му е била съпруга поради забраната на католическия канон, но това не й е попречило да му роди цели 15 деца.

 

 

 

     Заедно с нашата екскурзоводка преминаваме през старата част на града за около час и половина, което е напълно достатъчно, ако не се посещават музеите, защото забележителностите се намират на сравнително кратко разстояние една от друга. Къщата, в която Моцарт е роден, и къщата, в която семейството се е преместило, когато той е бил на 17 години, са едни от важните моменти в екскурзоводния тур. 

                                                                  /Снимката е на рождената къща на Моцарт/

   Манастирът Св.Петър, построен през 696 година от покровителя на Залцбург Св. Рупърт и смятащ се за мястото, откъдето е възникнал града, е една от следващите ни спирки. В неговия двор се намира и тъй нареченото „най- романтично гробище“, доколкото едно гробище може да се нарече романтично, където е погребана и единствената сестра на Моцарт, която доживяла до старини.

    Продължаваме обиколката си и влизаме в Катедралата на Залцбург, където, след беседата на екскурзоводката, за няколко минути се отдаваме на тишина, разглеждайки пищния бароков интериор.

    Тъй като сме в града на Моцарт, не можем да не обърнем внимание на множеството органи, които се намират в храма- седем на брой. На най- големия от тях е свирил самият гениален композитор. Не по- малък интерес от самия катедрален храм представлява площадът пред него със статуята на Света Богородица, която, погледната от определена точка на площада, изглежда като че ли е със златна корона на главата.

   Нашата пешеходна обиколка с екскурзовод приключва на пазарския площад, където са разположени и едни от най- известните кафенета в града, едно от които дало началото на производството на небезизвестните бомбони Моцарт.

    Тъй като имаме на разположение около 5 часа за самостоятелно разглеждане на града, по препоръка на нашия гид Росен решаваме да отидем до двореца Hellbrun, разположен в по- отдалечен район, до който се отива с градски транспорт, и никак не оставаме разочаровани.

Дворецът е построен от 1613 до 1619 година от архиепископ Маркус Ситикус с невероятна фантазия и чувство за хумор. Освен красивите фонтани със скулптури, които са характерни за големите имения от тази епоха, интересното тук са водните атракции, разположени из градината на двореца, които изненадват нищо неподозиращите посетители с неочаквана баня.

Най- напред посещаваме масата, на която Маркус Ситикус канел своите гости след риболов и поглъщане на сериозни дози алкохол. Екскурзоводът кани доброволци да седнат около масата. Синът ни Георги, разбира се, е първият смелчага. Когато обаче малко по- късно ни показват атракцията, се оказва, че той е късметлията, избрал мястото, където е стоял самият домакин, и поради това е единственото място около масата, което остава сухо.

    Преминавайки по- нататък през градината, на няколко пъти се спасяваме, но и на няколко пъти успяваме да се изкъпем с водните струи, които изникват от най- невероятни места- точно оттам, откъдето никой не очаква. Подобни водни шеги съм виждала в двореца на Петър Първи в Петербург, който съм посещавала в детството си, когато Русия беше най- достъпната дестинация за български туристи, но тук атракциите са много повече и по- разнообразни. Едно от нещата, което също ни прави особено силно впечатление тук, е кукленият театър с миниатюрни движещи се и танцуващи фигури, чието представление, разбира се, отново е последвано от студен душ за охлаждане на емоциите.

След градините посещаваме самия дворец, който не е толкова уникален, колкото градината, но допълва представата ни за австрийските дворци от онова време.

    Обядваме в едно много прилично заведение на самообслужване точно до рождената къща на Моцарт, за да не губим много време, защото по думите на екскурзоводката, която ни развежда из градчето, в ресторантите тук човек трябва да се въоръжи с много свободно време, защото така повеляват местните традиции. За съжаление, програмата ни е интензивна и нямаме време да се отдадем на удоволствието от продължителния обяд.

    Още от първото си посещение на Залцбург съм запланувала да посетя рождената къща на Моцарт и въпреки уверенията на моя син, посетил я в една ученическа екскурзия, че няма какво толкова да се види там, все пак решавам да изпълня желанието си и влизам в къщата. Не бих казала, че експозицията е от най- интересните музейни експозиции, които съм виждала. В скромния дом на Моцартови даже не са останали автентични мебели, защото семейството е било под наем. Това, което ми прави особено впечатление, е историята на Моцартовия род. Родителите на великия композитор Леополд и Ана- Мария са имали седем деца, от които само две успяват да пораснат. Самият Моцарт има 6 деца и нито един внук. Тъй като съм сама из залите на музея, имам време да се отдам на философски размишления за съдбата на гениалния музикант, който по ирония на съдбата е оставил след себе си само своята музика и нито един жив наследник. Въпреки не толкова интересната експозиция на музея, за мен е удоволствие и някаква особена тръпка да се движа по пода, по който е стъпвал гения, да дишам въздуха, който е дишал, и да усещам особената атмосфера на мястото. Винаги съм смятала, че удоволствието от посещението на различни места идва в голяма степен от нагласата и едва тогава от това, което в действителност виждаш.

    Преди да кажем довиждане на Залцбург, пием по едно хубаво кафе на пазарския площад, след което с неколкократни паузи за правене на снимки се придвижваме обратно до мястото, където ни чака автобусът. Той ни отвежда в едно малко селце високо в планината, където на чист въздух и под звуците на течащата в непосредствена близост река прекарваме нощта, за да се възстановим и подготвим за следващия ден.

 

 

03.05.

    Тъй като ни чака интензивна програма, закусваме в седем часа и в осем вече сме на път. Преминаваме по магистралата около Инсбрук и се отправяме към Швейцария. Освен красивите алпийски пейзажи, друга интересна особеност по пътя са множеството тунели, единият от които, наречен Арлберг, е най- дългият тунел в Австрия- цели 14 километра. След няколко часа по перфектни магистрали навлизаме в територията на Лихтенщайн- четвъртата по големина отзад напред държава в Европа, след Ватикана, Монако и Сан Марино. Населението на тази миниатюрна държавица е по- малко от 33430 души, а най- дългото разстояние, измерено от единия до другия й край е само 24 километра. Природата е изключително красива, състояща се от алпийски пейзажи, съчетани с меката свежест на долината на река Рейн, а в икономическо отношение Лихтенщайн е страна с изключително висок стандарт и по брутен вътрешен продукт на глава от населението се нарежда на второ място след Монако.

    Спираме за около час в столицата Вадуц. Високо над градчето се намира замъкът, в който живее принцът- владетел на Лихтенщайн, Ханс Адам II, а вдигнатото знаме означава, че принцът си е у дома

. За съжаление не можем да му отидем на гости, без да бъдем поканени, но той очевидно не знае за нашето неофициално посещение в държавата му и само поради тази причина пропуска да ни покани на чашка в двореца. Примиряваме се с този факт и се задоволяваме с едночасова разходка по пешеходната улица, която както може да се предположи, имайки предвид мащабите тук, е дълга само около 200- 300 метра и се състои от няколко магазинчета за сувенири и кафенета, а в края й се намира Националният музей. Буквално от самата улица извира фонтан, който не пропускаме да фотографираме. Общото ни впечатление е, че държавата е толкова добре устроена и подредена, а животът в нея толкова спокоен и безпроблемен, че за нашите балкански представи звучи някак неестествено и дори скучно.

    Тъй като вече сме много гладни, решаваме да проучим какво е предлагането на храна тук и оставаме шокирани, защото установяваме, че един сандвич в добре изглеждащо кафе струва около 15-17 швейцарски франка, каквато е местната валута, поради едновековния икономически и валутен съюз със съседна Швейцария. Задоволяваме се с дюнери, за които се разделяме със скромната сума от по 9-10 швейцарски франка за всеки един, което е определено най- високата цена, която сме плащали досега за подобна храна.

    Пътувайки известно време по магистрала, от която се откриват красиви гледки към Цюрихското езеро, достигаме до следващата спирка по маршрута си- Цюрих- най- големият град в Швейцария. Самият град има население около 365000 жители, т.е. малко повече от Пловдив, но това не му пречи да бъде не само най- големият град в Конфедерацията, но и най- големият финансов център в държавата, в която се намират 40 % от световните авоари.

    Първото ни впечатление от града е, че е много напрегнат и динамичен, което всъщност никак не е неочаквано, но освен това изглежда някак мрачен. Може би една от причините за това усещане е и мрачното време, в което пристигаме, но решаваме да не се доверяваме на първото впечатление и тръгваме на туристическа обиколка, начело с нашия гид. Тъй като времето е доста напреднало, Росен поема с бърза крачка напред и ние напрягаме сили да го следваме, като само от време на време не удържаме на изкушението да направим по някоя снимка. Главната улица, която тръгва от гарата, представлява оживена търговска улица, по която освен тълпите от хора преминават и трамваи, което много ми напомня на софийския булевард Витоша от времето преди последния му ремонт.

Когато обаче по малки странични улички навлизаме в стария град, мнението ми за града веднага се променя. Разположен на хълмове около двата бряга на река Лимат, в тази си част градът е много по- красив. В целия пейзаж ярко се открояват трите основни църкви- Свети Петър, характерна с големия си часовников циферблат, и разположените една срещу друга от двата бряга на реката Фрау Мюнстер и Гросмюнстер.

Влизаме във Фрау Мюнстер, впечатляващото в интериора на която са красивите цветни витражи на Марк Шагал. В Гросмюнстер не успяваме да влезем, тъй като в момента тече служба и влизането на туристи е забранено, така че я разглеждаме само отвън. Църквта е най- голямата в града и е използвана като катедрален храм. Характерна е със своите две еднакво високи кули със специфична форма, които явно не са били безспорно харесвани от всички, защото живелият тук Вагнер ги оприличава на прибори за пипер и сол. От историческа гледна точка интересното е, че тук е проповядвал швейцарският реформатор Улрих Цвингли.

    Накрая на туристическата обиколка се качваме на едно високо място над града, наречено Linderhof, откъдето се открива панорама към реката, университета и целия стар град. Тук в момента се провежда някакъв младежки бирен фест, в който, за да спечелят бутилка бира, младежите скачат, стъпили в бирени каси. Както навсякъде по света, очевидно и тук младите хора умеят да се веселят. Имаме около час и половина свободно време, което използваме, за де се качим до известното Кафе Панорама, от което се открива гледка към целия град, но за съжаление точно в този час, след края на работното време, заведението е толкова пълно с хора, че няма начин да седнеш и на спокойствие да се насладиш на гледката, пиейки кафе заедно с банкерите на Цюрих, за които панорамното кафе е любимо място. Задоволяваме се единствено с няколко снимки отвисоко. Остава ни само да се пошляем безцелно, да се смесим с хората в града и да усетим атмосферата на петъчната вечер.

   

  Нощта прекарваме в едно от съседните градчета на име Синс, където при настаняването си получаваме инструктаж, някои от клаузите в който, като например правилото да не се сушат дрехи по нощните лампи, предизвикват нашия искрен смях, но и възмущение. Разбира се, не пропускаме да забележим и глобата за пушене в стаите, която възлиза на 200 швейцарски франка. Такава е държавата, в която се намираме- ако не спазваш правилата, санкциите са строги. В това отношение очевидно ние, българите, имаме много да се учим.

 

 04.05.

     Отново ранно ставане. Закуска, която се проточва малко повече от обичайното, защото се оказва, че нашата група е изяла всичкия хляб, предвиден за закуската на гостите на хотела и се налага да приготвят нова партида. Тук хлябът се приготвя на място, но хората явно не са си имали работа с български групи. Въпреки всичко, тръгваме навреме и преди 9 часа вече сме в Люцерн- следващата спирка от нашата програма. Градът е с 59000 жители и се намира на езеро, наречено Езерото на четирите кантона- третото по площ в Швейцария. Градът, както Цюрих, се намира в немскоговорещата част на страната. Разположен е в северозападната част на езерото на река Реус.Най- напред посещаваме един паметнник, наречен Лъвския паметник, направен в чест на гвардейците на Луи ХVІ-ти, загинали, защитавайки краля през 1792 година при щурма на двореца Тюйлери. Не случайно не използвам за паметника думата „издигнат“, защото той всъщност представлява една внушителна скулптура, изваяна в скалите. Марк Твен е казал за този паметник, че представлява най- тъжната скулптура в света. Изображението е на лъв, полегнал върху щит от водна лилия- символът на френските крале, а самото изражение на лъва наистина изглежда тъжно. Хубавото е, че успяваме да разгледаме този наистина впечатляващ паметник преди да го нападнат останалите тълпи туристи.

    Качваме се на автобуса и слизаме отново на един паркинг, близо до символа на града Капел брюке- покрит дървен мост с издигната до него водна кула от дърво. Още с първия поглед, който отправям към града, той ме грабва с нещо, което не усетих в Цюрих- живописно накацали по хълмовете къщи, внушителни стилни старинни сгради и всичко това около живописно езеро.

Всъщност, точно така съм си представяла градовете в Швейцария. Преминаваме през дървения мост, постоен през 14-ти век и напълно реставриран след пожара, сполетял го преди около 10 години, и навлизаме в тесните улички на стария град. Нашият екскурзовод ни води с енергична крачка от площад на площад- един от друг по живописни и всеки, носещ своя собствена атмосфера: Капелплац с фонтана на Причи- местен герой, подобен на нашия Хитър Петър; площад Корнмаркт със старото кметство, строено в началото на 17-ти век в стил Ренесанс с часовникова кула; Хиршплац /в превод площад на елена/ със странноприемницата „Златния орел“, в която е пребивавал Гьоте;

площад Вайнмаркт /в превод- Винен пазар/ с паметника на Св. Морис- закрилник на войниците. Следват рисувани къщи на гилдиите, станали фактор в живота на страната след приемане на Закона за гилдиите през 14-ти век;

площадът на Мелничарите и мостът Spreuerbruke- друг дървен мост с картини на Ханс Холбайн, наречени „Картини на смъртта“. Преминавайки покрай двореца на правителството, построен в стил Ренесанс през 16-ти век, в който се намира управата на кантона, достигаме до Църквата на йезуитите и влизаме в нея. Пищната вътрешна украса на църквата веднага прави впечатление, особено в сравнение с аскетичната суровост на протестантските църкви, една от които посетихме предишния ден. Тук, в йезуитската църква имаме и късмета да чуем изпълнение на орган. Звуците на органа винаги ме изпълват с някаква особена смесица от спокойствие, въодушевление и благоговение, особено когато ги чувам в храм.

    Тук приключва организираната обиколка на град Люцерн, който, както установявам по- късно, почти цялата група е оценила високо.

 

След около час, в който имаме възможност самостоятелно да се поразходим, за да се потопим още повече в атмосферата на градчето, тръгваме към Женева.

    Женева е град с около 185000 жители, почти колкото родната Стара Загора, но има някои „почти несъществени разлики“, като например тази, че тук се намират седалището на ООН, на Червения кръст и на други международни организации и тази, че вместо на езерото Загорка, е разположен на Женевското езеро, което е второто по големина в Европа след Балатон и поради своя ледников произход е дълбоко над 300 метра. По време на френското владичество над Женева по времето на Наполеон Бонапарт езерото е било преименувано на Леман, както все още го наричат французите. Оше една „дребна“ разлика с нашия град е тази, че Женева е един от градовете с най- висок стандарт на живот, наред с Цюрих. Само около 46000 жители на града са местно население, а повече от половината население са чужденци от различни народности и раси, което се дължи на множеството международни учреждения, имащи свои представителства тук.

    Най- напред спираме до сградата, в която се намира втората главна квартира на ООН.

/Първата се намира в Ню Йорк/. Срещу нея има фонтани, които и тук, както тези, които ни направиха впечатление в Лихтенщайн, са разположени директно на нивото на площада и представляват част от него. Можеш да влезеш между струите и ако не да си направиш хладен душ, то поне да се снимаш сред водните стълбове, ту показващи се, ту скриващи се под мраморните плочи.

Като цяло, мястото е впечатяващо, но онова, което може би първо грабва погледа на туриста тук, е статуята, изобрязаваща стол със счупен преден ляв крак, изваян като символ на борбата срещу противопехотните гранати, жертви на които често стават деца.

    Качваме се отново на автобуса и продължаваме до брега на Женевското езеро- кеят Мон Блан- безспорно най- романтичната част на Женева. Преминаваме покрай хотел Президент Уилсън, който се счита за най- скъпия хотел в света, и покрай хотел Бо Риваж, в който е била отседнала австрийската императрица Сиси, непосредствено преди нелепата си кончина.

Спираме до градинката с монумента Брауншвайг- мавзолей на брауншвайгския херцог, починал в Женева през 1873 г. и завещал на града цялото си състояние, възлизащо на повече от 20 млн. златни франка.

Тук изчакваме нашия екскурзовод, който като бонус в нашата програма включва разходка с корабче по езерото. Малко по- навътре от кея се намира най- високият фонтан в света, който изригва със своите 140 метра водна струя буквално от самата водна повърхност. В миналото, през 19 век, настоящата водна атракция, превърнала се в символ на Женева, е била просто предпазен клапан, използван за целите на множеството шлюзове по Рона. Тъй като привличал интереса на туристите, след като нуждата от него отпаднала, в началото на 20- ти век той е превърнат в туристическа забележителност.

    Корабчето акустира на втори пристан на парка Ла- Гранж, откъдето взема още пасажери и потегля отново покрай накацалите живописно по околните хълмове къщи на богати люде, за да достигне до замъка Белерив, построен през 17-ти век за савойския херцог Шарл Емануел II,и скулптурата на Наташа де Санже, наречена Леманската русалка, изваяна над повърхността на езерото.

Тук е мястото, където корабчето обръща и тръгва около другия бряг на езерото. Всъщност това е кратката обиколка, която продължава около час и половина. Голямата обиколка е доста по- продължителна и достига до френската част на езерото, но за съжаление, ние нямаме толкова много време в Женева и затова трябва да се задоволим с тази кратка обиколка, която всъщност продължава достатъчно време, за да се насладиш на невероятната красота, която кара толкова много богати и известни хора да изсипват купища пари за покупка на имоти точно на това място.

При ясно време от езерото и от кея, от който потегляме на корабната разходка, се вижда връх Мон Блан, но за жалост, поради ниската облачност в този ден, успяваме да видим само по- ниския връх, очертаващ се на първа линия от отсрещните планини, който екскурзоводите шеговито наричат „Японският Мон Блан“, поради ентусиазма на японските туристи да го снимат с легендарните си фотоапарати, убедени че са снимали именно Мон Блан. Ние, разбира се, също не пропускаме да го снимаме, въпреки че рехавата му снежна шапка ни кара дълбоко да се съмняваме, че това е върхът, който искаме да заснемем, и тъй като обичаме да се информираме, след разговор с нашия гид бързо се прощаваме с илюзията, че сме снимали първенеца на Алпите.

    След романтичния круиз по езерото, за който всички сме благодарни на Росен, потегляме на пешеходна обиколка из града и по- специално из старата му част. Тръгваме от Новия площад, наречен така, защото се намира извън крепостната стена на стаия град, и преминаваме през парка, където се намира паметникът на Генерал Дьо Фур- герой от гражданската война и радетел за нейното прекратяване, дал много за облика на града Женева, на чието име е наречен и най- високият връх в Швейария. В същия парк се намира и Паметникът на Реформацията, представляващ барелеф на водачите на църковната реформа, зад който се виждат останките от старата крепостна стена на града. Оттук по стръмни улички и стълби достигаме Катедралата на Женева, построена през 12-ти-13-ти век като католическа катедрала и превърнала се в протестантска по времето на Реформацията, когато самият Калвин- една от основните фигури на Реформацията, е проповядвал в нея. Катедралата е построена в готически стил, но през 15 век на фасадата й са поставени огромни гръцки колони, които й придават различен облик отвън. Влизайки вътре, отново се сблъскваме със скромната украса на протестантските храмове. По- забележителните неща във вътрешността на катедралата са високият стол, от който е проповядвалл Калвин, и седалките, отредени за знатните граждани, запазени от 15-ти век, но може би най- красивото нещо е един страничен параклис с многобройни и красиви цветни витражи.

    Това е най- високата точка на маршрута ни, откъдето тръгваме надолу по тесните улички със старинни сгради от двете им страни. Тук се намира къщата на фамилията Тавел- най- старата къща в града,част от която в момента е превърната в музей. Слизаме надолу по Гран Рю- най- голямата улица на Стара Женева, чието име в момента предизвиква усмивка, поради сравнението й с днешните наистина големи улици. Преминаваме покрай родната къща на известният френски философ и един от идеолозите на Френската буржоазна революция Жан Жак Русо и покрай други къщи на известни личности, каквито тук има в изобилие.

Посещаваме паметника, посветен на присъединяването на Женева към Швейцария през 1848 като последен от кантоните, присъединени към конфедерацията. Паметникът представлява статуи на две жени, символизиращи кантона Женева и Конфедерацията. На края на своята обиколка отиваме да видим Цветния часовник в парка Ла- Гранж, който за съжаление, не успяваме да оценим по достойнство, поради обсадилата го тълпа индийски туристи, които държат да се снимат пред него.

Тъй като имаме свободно време преди да потеглим към хотела си, решаваме да пием по една бира в парка Ла Гранж и да погледаме още малко към езерото. Цената на бирата обаче, в размер на 7 швейцарски франка на сергия в парка, рязко променя намеренията ни и преди уговореното време се отправяме към автобуса, за да си купим по една българска бира по 2,50 лева, грижливо съхранявана от шофьорите в хладилника. В крайна сметка, макар и съвременни и считащи се за интелигентни българи, ние очевидно не можем да избягаме от байганьовския си стереотип на мислене и да не си направим простата сметка, че можеш да изпиташ същото удоволствие от пейзажа и на значително по- ниска цена. Така приключва денят ни в Женева. Хотелът ни се намира близо до летището, но попада във френска територия, така че за една нощ по време на тази екскурзия посещаваме и Франция.

 

05.04.

    Днес е Великден. Поздравяваме се с „Христос Воскресе“ и на закуска се чукваме с шарените яйца, които за наше голямо изумление успяваме да си купим в местен супермаркет, въпреки че католическия Великден е преминал преди почти цял месец. Закуската е в 7 ч., в 8 потегляме и тъй като следващият град по програмата ни- Лозана, се намира само на около тридесетина километра, пристигаме там преди събуждането на града в неделната сутрин. Добрата страна на ранното ни пристигане е, че правим туристическата си обиколка , без да се сблъскваме с тълпи туристи и местни жители, но лошата е, че не можем да усетим истинската атмосфера на града.

    Автобусът ни спира на Плац дьо тунел, чието име е свързано с тунела, започващ от площада. В непосредствена близост се намира Дворецът на Рюмин, в който в момента се помещават пет музея, но за съжаление, краткото време тук не ни позволява да посетим нито един от тях. Оттук започва Старият град с особено стръмни улички. По една от тях достигаме замъкът Сен Мер, в който, както и в останалите сгради около него, се намира част от управата на кантона. Правим снимки от панорамната тераса.

    Следващата ни спирка е Катедралата на Лозана, чието строителство е започнало през 11-ти век и след завършването й е осветена от Папа Григорий през 1275 година, което било придружено с тридневни тържества. Понастоящем храмът е протестантски. Специално внимание екскурзоводът ни обръща на т. нар. „Писан портал“, в четирите ъгъла на чието предверие са разположени скулптурни групи, изобразяващи библейските апостоли, предтечите и евангелистите, а на самия портал са изобразени сцени от живота на Дева Мария- коронясването, успението и възкресението й. В този храм имаме късмет и успяваме да чуем репетицията на църковния хор, малко преди да влязат вярващите протестанти.

Точно на излизане от храма ни изпращат църковните камбани, които огласят цялата околност. Придвижваме се до Площада на справедливостта с едноименния фонтан и тук приключва нашата туристическа програма. Тъй като имаме време за разходка, тръгваме по посока на усещащото се вече градско оживление и се сблъскваме с облечени в различни цветни костюми младежи с изрисувани лица, които очевидно се готвят за някакво събитие и насядали по временните павилиони наоколо, започват празника с по чаша бира вместо със сутрешно кафе. Преминавайки около няколко групи, облечени в различни костюми, достигаме до издигнатата на площада сцена, на която първият от съставите се готви да започне своето музикално изпълнение.

Съжаляваме, че нямаме време да наблюдаваме програмата и тръгваме все нагоре, както ни е обяснил гидът Росен, за да стигнем до автобуса навреме. Оказва се, че се намираме по- близо до мястото на срещата, отколкото предполагаме, и ни остават няколко минутки, които оползотворяваме с пиене на кафе в едно красиво кафене близо до Плац дьо Тунел. За наша приятна изненада, поръчвайки си кафе на чист български, след като вече сме се убедили, че населението тук не говори нищо друго освен френски, получаваме отговор също на чист български, придружен с поздрав „Христос Воскресе“ от усмихнатата сервитьорка, която се оказва наша сънародничка, живееща в Лозана. Това ни спестява обичайните неволи, свързани с неговорещия чужди езици персонал на местните заведения и магазини и представлява един прекрасен завършек на разходката ни в този красив град.

    Потегляме от Лозана и малко преди да стигнем до Веве, преминаваме около сградата на концерна Нестле- фирмата, чийто основател е създателят на така обичания от всички млечен шоколад. За малко спираме в градчето Веве, което веднага грабва очите и спечелва сърцата ни. Градчето е изключително романтично и като че ли даже човешката тълпа, движеща се около брега, не нарушава хармонията. Гледката към чистото и спокойно езеро великолепно се допълва от фантастичния изглед към очертаващите се на хоризонта заснежени зъбери на Савойските Алпи, цветните градини около брега, представляващи истинско произведение на изкуството, и накацалите по склоновете кокетни къщи. Наистина съжаляваме, че нямаме време да постоим повече на брега и да се насладим на гледката.

    Град Веве е разположен на североизточния бряг на Женевското езеро, мястото, наречено „Швейцарска ривиера“. Интересното е, че тук климатът е по- мек от обичайния за тази георграфска ширина, което се дължи. на влиянието на езерото. Районът е лозарски, а в самия град виждаме даже палми. Не случайно този и останалите градове по Швейцарската ривиера от край време е привлекателна дестинация за руснаците- в миналото за руската аристокрация, а сега, разбира се, за руската олигархия.

Най- голямата туристическа атракция във Веве е паметникът на Чарли Чаплин, издигнат на крайбрежната алея, до който не пропускаме и ние, разбира се, да си направим фотографии. Точно срещу него, в морето. е забита огромна вилица, която привлича не по- малко погледите на туристите. Чарли Чаплин е живял във Веве през последните 25 години от живота си, след втория си развод и експулсирането му от пуританска Америка.

 

    С огромно нежелание се разделяме с това наистина прекрасно градче, но само след няколко минути автобусът ни спира в град Монтрьо, който е не по-малко красив. Мястото, на което спираме, се намира в непосредствена близост до луксозния хотел Монтрьо Паласс красиво орнаментирана фасада с жълти сенници. Хотелът е построен само за две години в началото на 20-ти век и в него са отсядали цяла плеада знаменитости, част от бюстовете на които могат да се видят в парка му. Всички стаи на хотела са с гледка към езерото и всички те, както и фоайетата му, са богато декорирани с произведения на известни художници в оригинал.

Слизаме от автобуса и тръгваме по крайбрежната алея. Отново цветя, гледки към езерото и Алпите. Очите ни като че ли вече не могат да възприемат, наситени от красота.

На брега на езерото е изваян паметник на Фреди Меркюри, влюбен в това място и прекарал последните си месеци тук. Великият Фреди сякаш е останал завинаги на брега на езерото, пеейки „Show must go on”. Иска ни се да останем тук не един или два часа, а месеци, а защо не години,но ... уви, трябва да продължим, защото времето ни притиска безмилостно.

    Следващата ни спирка е Замъкът Шиьон, който изглежда внушителен отвън и не по- малко интересен отвътре. Тръгваме от подземията с изби и складове, които в един момент са били използвани за затвор. Именно тук е бил окован женевският игумен Франсоа Бонивар- радетел на Реформцията, възпят от Лорд Байрон в поемата му „Затворникът от Шиьон“. На една от колоните стои личният подпис на поета.

Качваме се нагоре, където са разположени спалните, залите и другите помещения, свързани с живота на благородниците, притежавали замъка, още по- нагоре към защитните кули до главната кула- най- високата точка на замъка, по която се достига по стръмни стълби. Гледката оттук към езерото и брега е главозамайваща.

Замъкът е изцяло отворен за туристи, макар че едновременно част от него се реставрира, за което нашият гид казва, че е обичайно явление. За да се обиколи и разгледа спокойно, са необходими може би около час и половина, даже два, което би позволило и да отдъхнеш в градинката до замъка, отново с гледка към езерото и Савойските Алпи.

    Тук приключва нашата кратка, но вълнуваща обиколка на Швейцария, за която със сигурност ще си спомняме дъллго време, надяваме се до следващата ни среща с тази невероятно красива и невероятно подредена държава, каквато винаги сме мечтали да бъде и нашата не по- малко красива като природа, но за съжаление далеч не толкова подредена България.

    Пътувайки към Милано, преминаваме през все още заснежените Алпи, за да се насладим още веднъж през тази година на техните остри зъбери, страховито и величествено възправили се от двете страни на пътя ни, и да надникнем отвисоко в дълбоките пропасти, които спират дъха и те карат неволно да се отдръпваш от прозореца. Навлизайки в Италия, съзираме, макар и за кратко, езерото Лаго Маджоре с неговите живописни брегове, с амфитеатрално разположени сгради и малките островчета, с накацали по тях къщички. И тук си пожелаваме да дойдем някога за повече време, макар че ясно съзнаваме, че ако човек се връща на всички красиви места, които е посетил, няма да му стигне цял един живот, защото времето е едно от нещата, които никога не стигат!

 

06.05.

    Днес е последният ден от нашата екскурзионна програма, посветен на Милано- втория, по големина град в Италия след столицата Рим, център на областта Ломбардия. Автобусът ни паркира пред Замъка Сфорцеско, където е запазена част от старата крепостна стена на града, а самият той е построен от херцога на Милано Франческо Сфорца през 15-ти век. В момента сградата е превърната в галерия, в която са изложени произведения на живописта и скулптурата. Пред замъка има прекрасен фонтан, който прекрасно допълва пейзажа.

Още преди да сме слезли от автобуса, установявам, че Милано е един красив град с добре запазена стара архитектура и с широки улици, отличаващи го от много други градове в Италия, характерни с тесните си улички с високи сгради от двете им страни, които на мен лично ми действат леко клаустрофобично, а на други се харесват- въпрос на вкус. Тръгваме по улица Данте, преминаваме през площада, който наричат Площад на парите заради множеството централи на банки и застрахователни фирми,

които се намират на него, и достигаме Пиаца Дел Дуомо с най- красивата сграда в Милано- Катедралата Санта Мария Нашенте, в превод- Раждащата Мария, която, според разказа на нашия екскурзовод, е строена цели 500 години и довършена едва по времето на Наполеон Бонапарт, но по мое лично мнение, както и на всички около мен, вековното строителство си е струвало..

Катедралата е втората по големина в света, след Св.Петър в Рим, а това, което прави особено впечатление, е, че за разлика от всички готически катедрали, които съм виждала до момента, построени от камък, който потъмнява и ги прави да изглеждат мрачни, тази е построена от мрамор, който в съчетание с характерните готически елементи и красиви каменни драперии, я прави наистина неповторима. Малко по- късно ще влезем вътре, но сега продължаваме напред с нашия екскурзовод, който ни въвежда в Галериите Виктор Емануил II. Това е първата в света покрита улица, представляваща уникално архитектурно произведение и се наслаждаваме на интериорното й изящество.

На края на нашата екскурзоводна обиколка достигаме сградата на Ла Скала, където се разделяме с нашия гид и благодарение на регламентираната 9- часова почивка на автобуса ни преди тръгването за България, имаме достатъчно свободно време да се насадим спокойно на прекрасния град, в който се намираме.

    Влизаме в Ла Скала и преди да си купим билет за посещение на музея, установяваме от табелките на гишето, че се предлага комбиниран билет за три музея, който може да се купи само в понеделник. Аз, като един любител на музеите, искрено се радвам на тази възможност. Музеят на Ла Скала дава на посетителя възможност да види едно от фоайетата на операта и през няколко от многобройните балкончета да погледне към залата. Оставам малко по- дълго на балкона и се опитвам да си представя, че гледам опера на Верди, което ми носи особена наслада. За съжаление илюзията трае само миг и продължаваме с разглеждане на експозицията, включваща картини, предмети и инструменти, свързани с историята на най- известната в света опера. 

 

     Вторият музей, който имаме възможност да посетим с комбинирания билет, е този на Полди Пецоли. Нямаме никаква идея, какво ще видим там, но оставаме очаровани. Това е една частна колекция от произведения на изкуството, изложени в сграда с невероятно стилен и пищен интериор. Освен картините на майстори от различни епохи, тук могат да се видят и мебели, вази, порцеланови съдове и даже колекция от компаси.

    Държа да подчертая, че снимките от Ла Скала и от музея на Полди Пецоли са снимани с моето розово фотоапаратче със скромни възможности, тъй като режимът за сигурност в двете сгради лишава сериозните фотографи от необходимата им фототехника. 

  Връщаме се обратно към катедралата, за да я разгледаме отвътре. За разлика от външната пищност на сградата във вътрещността й преобладават  изчистените форми и стени, но всъщност това е характерно за готическите храмове. Разбира се, красивите витражи и подове компенсират липсата на пищна украса по стените и таваните, но може би вече прекалено много съм се нагледала на катедрали, особено след посещението в Рим, и високо съм вдигнала летвата на очакванията си. Слизаме в криптата, където се намират мощи на милански кардинал, канонизиран като светец. Малко по- късно екскурзоводът ни разказва, че тук, в купола на катедралата се съхранява една много ценна реликва- къс от Светия кръст, който се спуска от купола на Великден.

 

    Имаме желание да се качим на покрива на катедралата, за да видим гледката отгоре, но се оказва, че возенето с асансьор струва цели 12 евро, а удоволствието да пъплиш пеша по една вероятно тясна и клаустрофобична стълба, струва 7 евро, които суми, заедно със дъжда, който започва да пръска, окончателно ни демотивират.

    Малко по- късно се изсипва пороен дъжд, който потвърждава вярното решение, което сме взели, и който, наред със зова на гладните си стомаси, който вече осезатено чуваме, окончателно накланя везната към един дълъг и обилен обяд, типично по италиански. За наш късмет уцелваме и заведение, в което се хранят местните, и срещу сравнително прилична цена хапваме обилно и вкусно и с бутилка италианско вино, което оценяваме като много добро, отбелязваме Гергьовден- именният ден на нашия син. Италианците празнуват Гергьовден по-рано - на 23.04, което малко ни учудва, защото уж всички сме по Грегорианския календар.

    В следващия музей, който включва нашият т.нар. „понеделничен билет“, се оказва, че има някаква дезинформация и не ни пускат да разгледаме експозицията. На едното гише, твърдо ни заявяват, че билетът не важи за тук, а на другото, че можем да разгледаме малка част от музея и то, като доплатим още такава сума, която вече сме платили. След известни настоявания от наша страна, касиерите ни отпращат с репликата, че колегите им в Ла Скала очевидно са ни излъгали, предлагайки ни такъв билет, от което се усещаме едновременно излъгани и обидени и решаваме да приключим с музеите за днес и да посветим времето, което ни остава, на магазините в Милано, който се слави като световен център на модата.

    Преди да влезем в автобуса, хвърляме по един поглед на дворовете и градините на Замъка Сфорцеско, но времето напредва и трябва да потеглим към България.

    Неприятното на автобусните екскурзии е пътуването, което в този случай отнема почти цяло денонощие, но за утешение и поради факта, че все пак се намираме в Италия, нашият екскурзовод ни пуска филма „Кръстникът“, чиито три части не само приятно запълват времето ни до България, но и някак неволно ни връщат към действителността. Предизборната кампания у нас е вече на финала си и става все по-ожесточена. „Гочоолу и Дочоолу“ точат зъби, разбира се“ не за Солунската, а да кажем за Свиленградската митница. Все едно! За съжаление, като че ли 150 години след Алеко нищо не се е променило, което оставя открит пред мен въпроса: „Кога ще ги стигнем швейцарците?!“

 

                                                                     Автор на снимките: Атанас Атанасов

 

Коментари   

 
+2 #1 Магдаена Аризанова 19-07-2013 14:39
Марта, поздравления за чудения пътепис! Поздравления и за Атанас за прекрасните снимки! Преживях отново прекрасните мигове от тази наистина незабравима екскурзия, в която имахме удоволствието да сме с вас, заедно със съпруга ми!
До нови срещи, Марта!
Цитиране
 

Вход

Последни коментари

.