МАГИЯТА НА СКАНДИНАВИЯ

ЧАСТ ВТОРА

НОРВЕГИЯ- І

 

1. ОСЛО

    След по- малко от час във въздуха и след едно неособено меко приземяване, вече сме в норвежката столица Осло. Адреналинът при кацането обаче не може да заличи впечатлението ми от гледките отвисоко: назъбени брегове и малки островчета, хълмове, покрити с гори и много зеленина, които представляват само прелюдия към онова, което очакваме да видим в Норвегия. Летището на Осло се намира доста далече от града и се преодолява с влак, който се движи толкова бързо, че профучава бясно покрай всички останали превозни средства, движещи се по успоредно разположения път. Влакът, на който сме се качили, е пътнически, защото билетите за него са значително по- евтини от тези на експреса. Според разписанието, времето на експреса за достигне до целта е определено по- кратко, а предвид факта, че спирките на влака до нашата са само две, логиката сочи, че експресният влак трябва да се движи с още по- висока скорост, което за мен е трудно даже да си представя. Според googlemaps имаме два варианта да стигнем до мястото за настаняване, единият от които е свързан с прекачване на Централна гара, а другият - с ходене около 1 км пеша с куфари. Съветът на един човек от метрото окончателно накланя везните към първия вариант, но, разбира се, не уцелваме вярната спирка и се налага да влачим куфарите доста дълго време, преди да се доберем до автобуса, с който трябва да продължим. Известен проблем представлява и взимането на ключа от рецепцията, която се намира в друга сграда, но успяваме да се справим с всичко и да се настаним достатъчно рано, за да имаме време за първа обиколка на града. Разположението на апартамента ни почти в идеалния център е голямо преимущество, защото можем да обикаляме спокойно до късна вечер. Предстои да преживеем първата в живота на всички нас бяла нощ, така че нямаме никаква причина за бързане. Ориентацията тук не е толкова лесна, както в Копенхаген, но все пак няма нищо общо с лабиринтите, в които попадахме предишната година в Гранада и Севиля и успяваме чудесно да се ориентираме с картата на града в ръка. Преминаваме покрай интересно произведение на съвременното изкуство, а след това покрай няколко внушителни по размер сгради, които не ни впечатляват със своята архитектура и достигаме сградата на Националния театър, фасадата който, за съжаление, в момента е в ремонт.


Това е мястото, откъдето трябваше да се придвижим пеша, ако бяхме избрали транспортна схема без прикачване и аз лично преценявам, че сме взели правилното решение, тъй като освен разстоянието има и една допълнителна „екстра”, а именно , че градът не е равен като Копенхаген, а е разположен на хълмове и влаченето на куфарите ни щеше да бъде в посока нагоре. Една от тръпките, които имат за мен самостоятелно организираните екскурзии, са изненадите от непознатото и откривателския елемент при опознаването на местата, където пребиваваме. На моменти се чувстваме точно като деца, които откриват света. Така се чувстваме и днес в този непознат за нас град. И тук, както в Копенхаген, съм планирала да си купим Oslo pass card за 24 часа, за да имаме възможност да ползваме целия градски транспорт и мотивация да посетим колкото може повече музеи. Не сме наясно само дали във възможностите на картата е включен круиз по Осло фиорд. Достигайки до пристанището, се информираме, че в картата е включен само фериботът, представляващ обществен транспорт до полуостров Бигдой, където се намират най- атрактивните музеи в Осло, според предварителните ми проучвания. Решаваме, че тъй като не може за един ден да се види всичко, тук ще дадем приоритет на музеите пред дълъг круиз по фиорда, защото така или иначе ни предстоят два круиза по най- красивите фиорди на Норвегия. Докато преценяваме и разсъждаваме, Музеят на Нобел, в който продават Oslo pass затваря, но поне сме наясно откъде ще започнем обиколката си на следващия ден. Продължаваме разходката си из централната част на града, като преминаваме покрай сградите на Парламента, Централната гара и Катедралата и достигаме до парка, където се намира Кралският дворец.

Пешеходните разходки винаги дават възможност да видиш сградите отблизо и да се насладиш повече на градския пейзаж, а тук разстоянията не са толкова големи, колкото в Копенхаген. Въпреки това в края на разходката вече едва усещам краката си. Време е да се прибираме, но е толкова светло, че ако не си погледнеш часовника, изобщо няма да разбереш, че е станало 10 часа. Добре че супермаркетите тук работят до късно и успяваме да се снабдим с необходими продукти. Някак по интуиция предварително сме си купили бира, без даже да подозираме, че тук тя се продава до 8 часа. Не бързаме, тъй като сме решили да преживеем подобаващо първата си бяла нощ, още повече , че на следващия ден е рожденият ден на нашия син и твърдо сме решили да го посрещнем. Докато вечеряме и пийваме българска ракия и норвежка бира, наблюдаваме светлината навън. Намираме се доста на юг от полярния кръг и затова все пак има залез, който е около 11,30 часа. Става сумрачно, но така и не настъпва пълен мрак. В 1,30 часа окончателно се убеждаваме, че няма да стане тъмно. Дилиян излиза навън, за да направи снимка на бялата нощ.

На следващия ден сме планирали да станем чак в 9 часа, нещо, което обикновено не си позволяваме по време на екскурзии , и заради това сме толкова спокойни, но все пак, за съжаление, даже и по време на екскурзии човек има нужда от сън, така че е време да му отдадем заслуженото.

    Събуждаме се бодри, въпреки среднощното бдение. На прозорците има плътни пердета, които не позволяват бялата нощ да попречи на съня ни, а и сме достатъчно уморени, за да се дразним от дребни фактори като дневна светлина през нощта. Според начертания предишния ден план веднага се отравяме към пристанището, като пътьом преминаваме покрай още една красива сграда, на която не сме обърнали необходимото внимание предишния ден, и това е сградата на Кметството на Осло- съвременна сграда от кафяв мрамор и красива архитектура.

 

Влизаме в музея на Нобел и този път най- после успяваме в сувенирния магазин към музея да се снабдим с Pass картата, с която ще обикаляме музеите в този ден. Момчето, което ни продава картата, ни предлага да я активираме с посещение на Нобеловия музей и ние се съгласяваме, макар че не съм го предвидила в предварителната програма.

Музейната експозиция не ни прави кой знае какво впечатление. Целият първи етаж е с фотоси от войната и бежанската вълна от Сирия, а на втория има фотоси от други горещи точки, както и специално аранжирана зала, посветена на нобеловите лауреати. Излизайки от музея, се отправяме към пристанището, тъкмо навреме, за да хванем потеглящото корабче за полуострова на музеите. Докато пътуваме, гледаме и се наслаждаваме на красивите гледки от Осло и така неусетно се озоваваме на спирката, където трябва да слезем.

На полуострова Бигдойл има четири музея, които смятаме да посетим, защото всички ни се струват интересни. Не знаем с кой ще започнем, но първи на пътя ни се оказва Музеят на норвежкото село и започваме с него.

    Първо разглеждаме закритата експозиция, даваща възможност да се запознаем с бита на местното население, облеклата и поминъка, нещо, което може да се види в един етнографски музей. След това излизаме навън, за да разгледаме разположената на доста голяма открита площ експозиция, включваща къщи и обществени сгради от различни райони на Норвегия. Първото нещо, което ни прави впечатление, са затревените покриви на къщите, нещо, което за пръв път виждаме.

Предполагаме, че това се прави за по- добра изолация, предвид климатичните особености тук, а на следващия ден получаваме отговор на въпросите си по време на една екскурзоводна беседа и разбираме, че изолацията наистина е една от целите, но и в районите, където няма обилна паша, тези покриви се използвали за паша на козите. Интересно в музея е, че има облечени като селяни актьори, които правят демонстрация на различни домашни дейности и разясняват на туристите особеностите на норвежкия бит. Успяваме да присъстваме и на представление, представящо местната музика и танци.

 

Накрая отиваме до най- известния обект на музея- високата дървена църква.

    След кратка кафепауза се отправяме към следващия музей по пътя ни- Музея на викингските кораби. Основните експонати тук са два огромни автентични викингски кораба от ІХ век, които са учудващо добре запазени.

 

Причината за това, както става ясно от надписите в музея, е, че след като са извадени от морето, те са били заровени за дълго време под земята, където се използвали за погребения, и после изкопани от изследователите и поставени в музея. Останалите експонати са от бита на викингите. Има и прожекция на филм, но тъй като трябва да изчакаме 15 минути до следващата, а програмата ни е доста наситена, предпочитаме да се отправим към следващия музей, наречен „Кон-Тики” по името на сала на норвежкия изследовател Тур Хейердал.  Откровено казано, името на този изследовател на мен лично ми е известно от кръстословиците и не съм се интересувала от подробностите за неговите експедиции. В музея е изложен салът, с който Хейердал и останалите членове на експедицията през 1947 година пропътували от Перу до островите на Полинезия.

Целта на ескпедицията е била да се докаже, че населението на Полинезия произхожда не от Азия, на каквото мнение са били преобладаващата част от учените, а от развита цивилизация, живяла преди 1500 години на територията на днешно Перу. За да докаже теорията си, смелият изследовател решил да направи експеримент, с който да демонстрира, че с примитивно плавателно средство и без навигационни съоръжения може да се преплават 8000 км, както според него са направили древните, предвождани от Кон-Тики, каквото се смята, че е старото име на бог Виракоча, както ни е известен Богът на инките от пътешествието ни до Перу.

    Друг експонат в музея е тръстиковата лодка, с която по време на следваща експедиция Тур Хейрдал преплавал Атлантика. В крайна сметка смелият изследовател останал жив и здрав и доживял до дълбока старост. Подземният етаж на музея пресъздава морското дъно под сала, което прави музейната експозиция още по- красива и атрактивна.

    Остава ни последният музей на острова, наречен „Фрам”- на името на кораба, с който Фритьоф Нансен покорява Северния полюс. Същият кораб е използван и от Руал Амундсен, покорителя на Южния полюс. Експозицията е посветена на пътешествията на двамата норвежки изследователи в края на 19-ти и началото на 20-ти век, а най- атрактивната й част е самият кораб с внушителни размери, около който е подредена останалата музейна експозиция.

Фотосите и останалите експонати са разположени на три етажа, които в кръг обикалят кораба, а качвайки се на последния, можеш да се качиш на корабната палуба и да надникнеш във вътрешността му, за да видиш каютите и останалите корабни помещения. На вратата на музея пише, че това е най- добрият музей в Норвегия. Дали това е така, не зная, защото не съм разглеждала всички музеи в страната, но този, както и останалите, които посетихме, наистина си струва да се видят. Тъй като островът е голям, корабчето има две спирки и ние сме вече на втората, откъдето ще потеглим обратно.

    Следващата спирка от нашата туристическа програма е паркът, който в повечето туристически справочници наричат „Вигеланд”, въпреки че всъщност има друго име. Густав Вигеланд е името на скулптура, изваял многобройните статуи в парка. Гледката към основната алея е впечатляваща, а вървейки между статуите- изображения на голи човешки тела към основната скулптурна група, имаш усещането, че това са живи хора със своите взаимоотношения, емоции и характери. 

 

Впечатляващи са фонтаните и големите скулпурни групи от човешки тела.

 

За съжаление, не успяваме да влезем в музея, който се намира в парка, за да разберем повече за идеята и историята на създаването му, тъй като за малко пропускаме последния час за посещение и понеже вече нямаме никаква бърза работа, си правим спокойна разходка из парка, който туристите възприемат като забележителност, а местните като приятно място за разходки, спорт и плаж. Тъй като времето в този ден е необичайно слънчево и топло за тези географски ширини, норвежците не пропускат да се възползват от редкия шанс да се пекат на открито.

    След приятната разходка в парка се връщаме с градския транспорт в центъра на града, за да видим още една забележителност- модерната сграда на Операта на Осло, кацнала като айсберг на брега и представляваща впечатляващо произведение на съвременната архитектура.

Другото интересно нещо тук е, че по наклонената фасада на операта можеш да се качиш високо над пристанището и да наблюдаваш плавателните съдове- от огромни круизни кораби до едноместни каяци.

Точно от другата страна кипи усилено строителство на огромна сграда, която с удивление разбираме, че ще бъде библиотека.

Не зная колко книги могат да прочетат жителите на Осло- град, голям колкото Пловдив, та да им е нужна такава огромна библиотека, но явно местните управници държат на културата, което ми прави добро впечатление. Това е краят на нашата разходка и понеже в този ден ползваме свободно градския транспорт, се прибираме с него до апартамента. Успяваме да се приберем преди 8 часа- последния час, в който в супермаркетите се продава бира, и да се снабдим с известни количества от скъпоценната течност, която тук наистина е скъпоценна, защото в супермаркета цените й започват от около 300 норвежки крони, равняващи се на около 6 лева. Все пак цените в супермаркета са по- ниски от тези в заведенията, което до известна степен ни успокоява, а и идвайки по тези места, човек всъщност трябва да престане да смята в левове и да сравнява стандарта с този у нас. Този път сме решили да си легнем рано, защото на следващия ден ни предстои дълго пътуване с колата под наем, която предварително сме резервирали и трябва да вземем сутринта.

 

2. ГЕЙРАНГЕР

    Онази част от нашата екскурзия, която всички очакваме с най- голямо нетърпение, е посветена на норвежките фиорди и макар че ще видим една много малка част от тях, сме избрали най- интересните места, според информацията в Интернет. Тъй като имаме около 6- 7 часа път, бързаме да вземем колата още в 8, часът, в който отваря офисът на фирмата за коли под наем. Настройваме нашата „кака Пенка“ /тези, които са чели другите ми пътеписи знаят, че така наричаме нашия верен JPS/ и нейната по- модерна сестра, която е в колата и която аз веднага кръщавам Нора- като героинята на Ибсен от „Куклен дом“, а и защото ми звучи някак северно, и потегляме по посока Гейрангер, един от най- красивите фиорди в Норвегия. Пътят е дълъг, но много живописен. През цялото време се движим около голяма река, която ту става широка и спокойна, ту буйна и пенлива като планинска пролетна река.

Всъщност че е планинска, това е факт, защото около 90 % от територията на Норвегия е с планински релеф. В района на Осло е по- скоро хълмисто, но бавно навлизаме сред по- високи планини и въпреки че бързаме, защото имаме планиран круиз в 17 часа, преди началото на който възнамеряваме да се настаним, не можем да се сдържим да не спираме по отбивките по пътя, за да правим снимки.

 

Когато вече наистина времето ни много е накъсяло, се озоваваме до огромно езеро, в чиито синьозелени води плуват големи късове лед, а планините се отразяват в него. Решаваме, че ще отложим настаняването, но няма да пропуснем гледките и тримата запалени фотографи се хвърлят върху фотоапаратите си, а аз гледам и се мъча да наситя очите си с тази красота. Виждала съм много красиви места, но природата винаги успява да ме изненада със своето многообразие. Пътят, по който се движим, се нарича „Trolstigen”, което трябва да се превежда като „Пътят на троловете“. Най- известният път с това име се намира пак в този район, но в друга посока. Очевидно, тук пътищата на троловете не са рядкост. Докато стигнем до Гейрангер, спираме още няколко пъти, като оставяме панорамната площадка, която се намира на отклонение от пътя, за по- късните часове, когато няма да бързаме, а тълпите туристи в автобуси ще са се прибрали по хотелите си. Светлото време, както вече стана ясно, в момента тук е неограничено, а 15-те километра връщане обратно по пътя изобщо не притеснява нашите самоотвержени шофьори- Наско и Дилиян. Пътят надолу към долината на Гейрангер е доста страховит и от време на време ми се иска да затворя очи по завоите, но от друга страна не искам да пропусна нищо от великолепната панорама. Завоите следват един след друг, все по- остри и опасни, а разминаването с автобуси, които не липсват по пътя, е истинско изпитание за нервите ми. Слава богу, шофиращият в този момент Наско няма такива страхове и хубавото бяло Волво, с което пътуваме, плавно се спуска надолу като бял лебед над водите на фиорда Гейрангер. Достигаме до пристана около 40 минути преди тръгването на кораба, за който предварително сме си купили билети, и даже имаме време за по едно бързо хапване. Цените от 7-8 евро за бързо хранене вече почти не ми правят впечатление, защото всяко похарчено евро в тази екскурзия си струва. Докато показваме билетите си на усмихнато русо момиче, което ги сканира с телефон, то ни проговаря на чист български език и ни приветства с „Добре дошли“. Качваме се на горната палуба на кораба, където, разбира се, са се струпали и повечето останали туристи, жадни за красиви гледки, а гледките още след тръгването ни започват да се сменят пред очите ни една след друга.

Фиордът е с особено стръмни и отвесни склонове, по които се стичат десетки водопади, един от друг по- красиви и величествени. Първият много ни напомня на нашето „Райско пръскало“- най- високия водопад в България със своите 124 метра, след което водопадите следват един след друг- все по- високи и по- красиви. Най- красивият от тях- гордостта на Гейрангер, се нарича „Седемте сестри“, чиито мощни струи падат отвесно във водата.

Водопадът е висок около 300 метра и представлява неповторима гледка. Продължаваме разходката си по фиорда и пред нас се откриват една след друга гледки, които представляват истинска радост за окото, а фотографите не могат да спрат да снимат нито за миг.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тъй като на кораба има екскурзоводно обслужване, сме снабдени със слушалки, в които беседата звучи на няколко езика по избор на клиента. Тъй като, за мое съжаление, сред тези езици няма руски, се налага да слушам беседата на английски и не успявам да разбера абсолютно всичко, но където аз не мога, Георги се включва с превод и научаваме много интересни неща както за самото място, така и за бита на местното население, част от което живеело във ферми високо в планината по стръмните склонове на фиорда, където ,лично според мен, могат да живеят само орли и диви планински кози. Увлекателният разказ за историите на местните жители допълват приятното преживяване, а музиката, която звучи в слушалките между включванията на екскурзовода, ме настройва съвсем романтично. Изобщо не усещам кога са минали час и половина от началото на пътуването ни с кораба. Малко преди да акустираме виждам отново водопадът, който прилича на „Райското пръскало“, но той вече ми се струва съвсем незначителен. След като плаването ни приключва, влизам в местния сувенирен магазин, защото непременно искам да имам чинийка оттук за „Стената на пътешественика“ и след малко излизам щастлива, с малка торбичка в ръка. Потегляме към мястото за настаняване по тесен път, разминаването на две коли по който е почти невъзможно. Мястото представлява къмпинг с вили и бунгала на самия бряг на фиорда, с пряк изглед към пристанището, но в момента нямаме време да му се наслаждаваме. Само оставяме куфарите и потегляме обратно, за да се качим на прогледното място, където можем да видим Гейрангерфиорд от птичи поглед. Сега вече не бързаме, спираме на всяко място, където има красива гледка, а те следват една след друга. Вече няма автобуси и почти няма туристи, пътят е спокоен, а на местата за снимки не е необходимо да разблъскваш тълпи, за да стигнеш до целта. Според фотографите, светлината все още е твърде ярка, но всъщност не се и очаква скоро да намалее, така че се примиряват с този факт.

На около 1500 метра височина снегът е почти плътен и от двете страни на пътя се вижда как роторите са пробивали високите преспи. Достигаме панорамната площадка, на която по това време сме почти сами, ако не се броят пътниците на няколкото кемпера, които очевидно се канят да нощуват там.

Намираме се сред море от снежни планини в края на юни, а ниско под нас долините са зелени, прорязани от блещукащи на слънцето потоци и реки.  Слънцето все още е високо и въпреки особено топлия ден, тук, на високото, започва да се усеща вечерният хлад. Качваме се на колата и отново слизаме в долината, откъдето се качваме по друг стръмен път до друга панорамна площадка, откъдето ясно се вижда водопадът „Седемте сестри“.

Допълнителна екстра е, че и през самата панорамна площадка преминава водопад, който се стича надолу по скалите.

Не ни се тръгва и оставаме там дотогава, докато не започвам да треперя от студ, въпреки че съм облякла яке, а когато поглеждам часовника си, с ужас установявам, че е станало 10 часа. Изобщо не сме усетили кога е минало времето. Прибираме се в дървената къщичка на брега на фиорда и докато приготвяме вечеря и пием по чаша ракия, каквато все още не липсва в куфарите ни, споделяме преживяванията си помежду си и планираме утрешния ден, в който Наско, неразумно според мен и похвално според Дилиян и Георги, е решил да се катери по Via Ferata /въжен път/ в Лоен- следващата точка от нашето пътешествие.

 

ЛОЕН

Ставаме сутринта и поглеждаме навън. Небето пак е синьо и ясно, което предвещава още един прекрасен ден, но на брега са акостирали два големи круизни кораба и замърсяват въздуха, и замъгляват пейзажа с пушека, който излиза от комините им.

Когато потегляме и отново се изкачваме по познатия ни вече Път на троловете, това създава ядове за фотографите, коитоискаха да снимат фиорда на сутрешна светлина, която в случая е по- добра, но няма как, понякога нещата са извън нашия контрол, така че продължаваме към Лоен. Пристигаме малко преди 10 ч., когато е часът на тръгване на втората и последна за деня група по Via Ferata Loen. Това, което виждам, поглеждайки нагоре, никак не ми харесва. Скалите, по които е прекарано въжето, са почти отвесни, а в горния участък има въжен мост между два хълма над дълбока пропаст. Наско изпада в дълбоки колебания между желанието за адреналиново преживяване и фотографската страст, защото алтернативата на изкачването по въжения път, на която ние двамата с Дилиян твърдо сме заложили, е да се качим догоре с модерното съоръжение, наречено Sky lift, построено съвсем скоро и пуснато в експлоатация само месец преди нашето посещение, и да погледнем отвисоко долината, в която освен фиорд има и множество езера. В крайна сметка, за мое голямо облекчение, всички тръгваме нагоре с лифта. Съоръжението е такова, каквото сме виждали в Австрия, състоящо се от две огромни кабини, от които едната се качва нагоре, а другата слиза надолу по въжената линия. Особеното на този лифт е, че за около 5 минути се изкачваш от морското равнище до около 1000 метра надморска височина. Моят страх от височини леко напомня за себе си, но по принцип, когато съм в затворено помещение, макар и от стъкло, не се чувствам толкова неспокойна.

Достигайки до горната лифтова станция и излизайки на панорамната площадка, всички ахваме от възхищение. Това, което виждат очите, не може да се опише с думи, но все пак ще опитам: високо горе- снежни върхове, под тях- зелени гори и поляни, а най- долу сини и зелени води, виещи се живописно из долината, и накацали покрай тях покриви на къщи, които оцветяват в червено и бяло нюансите на синьо и зелено от планината и водата. 

Толкова съм запленена от гледката, че даже свиквам с първоначално стресиралия ме стъклен парапет, при това леко издаден навън към пропастта.

След като оставаме на площадката достатъчно дълго, за да се наситим, започваме да се оглеждаме по околните баири и виждаме обозначения на туристически пътеки, които веднага привличат вниманието ни. Всички имаме желание и за пешеходен туризъм в този ден, но така и не сме успели да проучим какви са възможностите в района и не очакваме, че такава възможност ще ни се предостави именно тук, защото отдолу изглежда, че горната лифтова стация се намира на най- високата точка. Оказва се, че има и доста по- високи точки наоколо, до които може да се достигне пеша по маркирани пътеки, едната от които е не само маркирана, но даже и чакълирана. Разбира се, оказваме се малко неподготвени за предизвикателството, особено Георги, който е тръгнал с дънки и кожено яке, облечен като за градска разходка, а не за туризъм, но това точно него изобщо не го притеснява.

Хвърля любимото си кожено яке до първата пирамида, убеден, че то ще го чака навръщане, а аз не възроптавам, защото и без това отдавна го убеждавам, че е крайно време да изхвърли това изтъркано и вехто яке и да си купи ново. Поемаме нагоре и като едни истински планинари не тръгваме по насипаната с чакъл пътека, а по друга, която ни се струва по- интересна и отива по- високо. Пътеката тръгва доста миролюбиво нагоре и по някое време достигаме разклон, на който отново избираме варианта, който ни се струва по- интригуващ. Първо нагазваме снежни пасажи.

Снегът е фирнован, но леко размекнат от топлото време и тъй като, поради ограниченията в теглото на багажа, не сме взели туристически обувки, а само малко по- сериозни маратонки, опасността от хлъзгане и намокряне е съвсем реална. След снежните преспи навлизаме в терен с морени, подобни на тези в Рила и Пирин, които по принцип не са проблем за нас, но в случая аз лично се чувствам малко неподготвена за подобно начинание както психически, така и откъм екипировка.

Въпреки това продължаваме напред. Движим се по маркировка с червени точки, която смятаме, че трябва да ни изведе на някой връх, който не знаем нито къде се намира, нито колко е висок, нито колко път имаме до него. В един момент осъзнаваме, че се отдалечаваме от върха и започваме да слизаме надолу. Георги тръгва на проучване, при което зарязва маркираната пътека и поема право нагоре по морените. Това на мен определено не ми харесва. Замислям се, че постъпваме не като опитни туристи, за каквито се считаме, а като пълни аматьори като онези, на които се смеем по лифтовете на Рила и Пирин, тръгнали във високата планина по сандали и маратонки, без да знаят къде отиват. Нямаме карта, нито JPS, изобщо не се ориентираме в коя посока се движим, а и да включим компаса на телефона, без карта той е безполезен, не познаваме особеностите на местния климат, но в планината рискът от бърза промяна на времето винаги съществува и на всичко отгоре нямаме планинска застраховка тук и даже не знаем дали европейският 212 важи за Норвегия, която не е в ЕС. Тези размисли мотивират твърдото ми решение да не продължавам нагоре, а да изчакам мъжете да начешат крастата си и да се върнат до мястото, където се намирам. Дилиян скоро също се отказва и се връща при мен, разумно преценявайки, че грайферите на обувките му изобщо не са подходящи за терена, а Георги и Наско смело продължават нагоре. Успокоителното е, че сме по двама и имаме обхват на телефоните. След известно време се чуваме и те обясняват, че вече виждат върха и пирамидите до него, които идват от друго място ислед като изкачат върха, ще тръгнат да слизат по тях. Очевидно сме пропуснали вярната пътека. Ние с Дилиян тръгваме да се връщаме и скоро виждаме разклона на двете пътеки, който очевидно сме пропуснали да забележим на отиване. В крайна сметка вече всички сме по маркировка, което звучи успокоително и с Дилиян се връщаме назад и решаваме да качим съседния връх, пътеката към който е обозначена с големи пирамиди, а в горната си част се свързва с пътеката, насипана с чакъл, която видяхме, тръгвайки от лифта. Този път опитът ни да качим връх се оказва успешен, а Наско и Георги идват след малко, доволни, че са качили връх, на който е пишело, че е на 2000 м. надморска височина. По- късно, снабдявайки се с карта, така и не намирам толкова висок връх на нея, но едно е сигурно- това, което са изкачили, е най- високият връх в района, така че могат да се чувстват удовлетворени.

Ние с Дилиян също сме доволни, защото се поразходихме из красивата норвежка планина и през цялото време се наслаждавахме на гледките, които тя ни предоставя. Освен високопланинските езера, покрай които преминаваме по време на разходката си, от различните точки на маршрута ни се откриват все нови езера в долината и нови върхове, някои от които са доста впечатляващи.

 

Обръщаме необходимото внимание и на странната на пръв поглед идея на норвежците да направят пътеките равни, укрепвайки ги с насипи от едри камъни и покривайки ги със ситен чакъл.

 

Като човек, който обича девствената природа, не съм сигурна, че това ми харесва, но на краката ми в този момент определено им се нрави, а и като се замисли човек, тази практика дава възможност и за хората, които не са добре екипирани и подготвени за планинско ходене, да се насладят на красотите на планината, без да поемат излишни рискове. Докато разсъждавам за плюсовете и минусите на тази норвежка приумица, започвам да си представям пътеката около Седемте рилски езера, насипана с чакъл, и това определено не ми е по вкуса, но се успокоявам, че със сигурност поне в близките сто години у нас това не може да се случи, защото със сигурност струва цяло състояние.

    След около 4-5 часа в планината вече сме готови да слезем в долината и да потърсим мястото си за настаняване. Всички се чувстваме достатъчно наситени от емоции и разходки днес и първоначално отхвърляната от всички идея за плаж, какъвто пише ,че има на мястото за настаняване, вече ни се струва примамлива. Стомасите ни също вече искат своето, така че пазаруваме от супермаркета така, както пазаруват гладни хора, след което се отправяме към къмпинга, в който имаме резервация. Изгледът на къщата, която сме наели, напълно оправдава очакванията ни, а околният пейзаж даже ги надминава.

Намираме се на брега на красиво голямо езеро, а точно отсреща има водопад, чиито води се стичат от върха на планината в езерото. Имаме веранда с изглед към езерото и водопада, от която се възползвам, облечена в бански и с книжка в ръка, веднага, щом утолявам глада си. Мъжете, разбира се, не искат да се задоволят с плаж на верандата и искат да пробват водата на езерото. Плажът представлява камениста ивица, по която е трудно да се ходи бос, а водата на езерото е отбита с малък бент, като е образуван кръгъл басейн, който е сравнително плитък, поради което вероятно по- топъл от останалата вода в езерото. В този „топъл“ басейн с каменисто дъно обаче аз успявам да вляза само до глезените.

Слънцето тъкмо се е скрило зад облак и не мога и да си помисля за по- сериозни подвизи, но Дилиян и Наско не се плашат от нищо и твърдо са решили да не пропуснат да се изкъпят. Смело нагазват във водата и за мой ужас се потапят до шията.

Всъщност, даже не се учудвам, като се има предвид, че Дилиян се е къпал в много планински езера в Рила и Пирин, а през зимата не пропуска къпането в снега. След като постояваме известно време на така наречения плаж, се прибираме в нашата хубава дървена къща, правим си салата и си приготвяме вкусна храна, сядаме на верандата пред къщата с пряк изглед към езерото и фантастичния водопад отсреща и напълно се отдаваме на удоволствието.

Около 11 часа облаците започват леко да порозовяват и залезът продължава почти час, през което време Наско е нагласил фотоапарата си на статив срещу водопада и прави шедьоври.

Не ни се ляга, защото е светло, а и е толкова красиво, че искаме да останем тук, на верандата срещу езерото и водопада през цялата нощ, но се налага да поспим няколко часа, за да реализираме и утрешната си програма.

 автори на снимките: Атанас Атанасов и

Дилиян Иванов

Вход

Последни коментари

.