МАКЕДОНИЯ -

една млада държава, която счита себе си за "люлка на цивилизацията" 

 

м. април 2014 г. 

 

   Тръгваме към Македония по следите на една пожълтяла снимка, в която прадядо ми- баща на баба ми по бащина линия, се усмихва под асмата си в Пазарджик, рамо до рамо до госта си - Андрей Ляпчев - министър-председателя, известен с крилатата фраза „Ще управлявам со кротце, со благо и со малко кютек“. Това, което знаем, е че двамата са били съученици, родом от град Ресен в днешна Македония и че са избягали и установили в България след Илинденското въстание. Аз лично се съмнявам, че ще открием някакви следи от рода на прадядо ми, защото са минали повече от 100 години, но баща ми, който е инициатор на пътуването, не губи надежда. Бързо намирам градчето на картата. Намира се на около 40 км от Охрид, в непосредствена близост до Преспанското езеро. С опита, който вече имам като организатор на семейни екскурзии, бързо сътворявам един маршрут, който да ни позволи да видим голяма част от нашата югозападна съседка. Решаваме да използваме почивните дни по Великден, а и ми харесва идеята на празника да бъдем в православна държава, в която повече от забележителностите, според предварителните ми проучвания, са църкви и манастири. Тръгваме от София през Кюстендил. Вали доста неприятен дъжд и температурите сутринта не надвишават 4-5 градуса, въпреки че вече сме във втората половина на април, но лошото време не успява да помрачи нашето добро настроение и усещането за предстоящи приятни преживявания. През българската граница преминаваме бързо, но на македонската е струпана голяма опашка, която върви изключително бавно. Освен това се оказва, че зелената карта, която имаме ,не важи за Македония и се налага да се снабдим с такава на самата митница, което, както може да се предположи, ни излиза доста солено. Приемаме това като един от рисковете на пътуванията в чужбина, от който не трябва да правим излишна драма, и все така в добро настроение навлизаме в Македония. На границата обменяме български левове за македонски денари. Курсът е 1:30 /т.е. един български лев се обменя за 30 македонски денара/ и този курс важи навсякъде, без кой знае какви комисионни или големи маржове. Това е едно от нещата, които ми правяг добро впечатление и по- нататък по време на нашето пътуване. Веднага щом преминаваме през границата, получаваме SMS, с който нашите любезни домакини ни приветстват с добре дошли в „люлката на цивилизацията“ и ни препоръчват туристически обекти, които да посетим. Е, ако до този момент сме се питали къде е люлката на цивилизацията, сега вече сме наясно.

   Първоначалната ни идея е да посетим Осоговския манастир, който се намира над градчето Крива паланка- първото по- голямо населено място след влизането ни в Македония, но поради липса на каквито и да било табели ,пропускаме отбивката и не ни се връща обратно, а и продължаващият дъжд и снега по склоновете на планината не ни предразполагат към разходки. Зареждаме гориво. Като цяло цените на горивото тук са като у нас, но разликата между високооктановите и по- нискооктановите горива е незначителна- само около 2 стотинки на литър и си струва човек да „нахрани“ автомобил си с по-качествен бензин. Освен стандартните категории пътища, в Македония има и особена категория, наречана „автомобилен път“. Това са пътища, където ограничението е 100 км/ч, за разлика от останалите, където ограничението е 80. След Куманово започва магистрала, по която можем да се движим със 120 км/ч. Като цяло пътищата не са лоши, въпреки че планинският релеф, какъвто е преобладаващия релеф в Македония, не позволява да развиваш твърде високи скорости. Пътните такси по магистралата, които са обичайни за всички бивши югославски републики, тук са най- приемливи. Странното е, че се плащат на влизане, а не на излизане, което очевидно налага пунктовете за събиране на такси, наречени „патарини“, да са разположени доста нагъсто, което е доста досадно и забавящо. Първата ни спирка по маршрута е Велес. Тъй като поради ранното ставане, чакането на границата и дългия път вече сме доста гладни, веднага питаме един местен човек за заведение, където можем да хапнем. Обясняваме, че предпочитаме да хапнем нещо готвено, което той веднага схваща и ни обяснява къде можем да се хапнем „манджа“ на прилична цена. Оказваме се в едно доста неугледно заведение, наречено Гостилница „Боема“, в което, оглеждайки се, установявам ,че съм единствената жена. С трима мъже на масата до мен обаче това въобще не ме притеснява. Веднага схващаме, че това е едно от онези заведения, в които не се хранят туристи, а местни хора, а от нашите митарствания по света сме установили, че това почти винаги е добър атестат. Така се оказва и в случая. Въпреки недобрия външен вид на заведението, храната се оказва отлична, а цената, която плащаме- съвсем народна. Самият град Велес не ни прави особено впечатление. Въпреки доброто си разположение по двата бряга на река Вардар, доста буйна в този сезон, и приятните околни хълмове, решаваме, че има прекалено много бетонни соцсгради. Прави ни впечатление и остарелият автопарк,в който почти забравените вече у нас „Юго“ и „Застава“ са често срещано явление. Обикаляме набързо центъра. На централния площад има паметник на Александър Македонски, а около него- някак недобро съчетание на стари и нови сгради.

Решаваме, че нямаме какво повече да видим тук и продължаваме към следващата спирка от маршрута ни.

   Прилеп е градчето, което е прототип на Преспа от романите на Димитър Талев, и затова за нас, които сме чели четирилогията му и особено за сина ни, който в момента изучава „Железният светилник“, е интересно да се види. Първото нещо, на което попадаме обаче е един площад в социалистически стил, който не ни вдъхва особено доверие.

Въпреки това и не обръщайки кой знае какво внимание на ръмещия дъжд, твърдо решаваме, че ще се разходим из града. На централно място, разбира се, е паметникът на Александър Македонски, който снимаме, без особено да се впечатлим. 

Продъжаваме, защото за нас по- интересна е старата част на града- часовниковата кула и чаршията, която, макар и доста далеч от облика, който е имала по времето, за което се говори в романите на Талев, все още пази някои характерни сгради с тесни сокаци между тях и носи някаква позабавравена атмосфера или поне ни се иска да усетим такава, абстрахирайки се от предлагането на стоки, подобни на тези, които се сме свикнали да виждаме по българските битаци.

 

   Тъй като дъждът продължава упорито да вали, не се задържаме много и тук, но не пропускаме да посетим манастира Св. Архангел Михаил или Варошки манастир, който се намира високо над града и е свързан с историята и легендите за Крали Марко. Манастирът, построен на скалите над града, се оказва едно наистина красиво място. Това е действащ женски манастир и за съжаление вътре е забранено да се снима. По стените на църквата, макар и не много добре запазени, има стари фрески, от които ясно личи, че е много стара. Малко сме разочаровани, че не можем да се отдадем на фотографското изкуство, но всъщност това не е чак такъв голям проблем, защото като че ли най- впечатляващо е да гледаш манастира отвън- една внушителна бяла сграда, живописно кацнала върху високите скали.

   Продължаваме пътя си на юг и съвсем навреме пристигаме в Битоля, за да можем по светло да разгледаме градчето. Цялото днешно пътешествие, дълго около 500 км, ни отнема около 10-11 часа с всички почивки и разходки. Въпреки това обаче не се чувстваме никак уморени. Първоначално, задавайки адреса на хотела на нашата електронна навигация, която галено наричаме „Пенка“, тя ни отвежда в някакво предградие със селски къщи и кокошки, ходещи по улицата, което доста ме озадачава, тъй като къщата, която съм избрала и резервирала по Интернет, трябваше да бъде някъде близо до центъра на града. За да сме сигурни, че отиваме на вярното място, задаваме на нашата „Пенка“ задачата по друг начин, като въвеждаме координатите на хотела. Оказва се, че има две улици с еднакви имена и че мястото, което всъщност търсим, се намира на 5 км оттук. Влизаме в централната част на града. GPS-ът не се оказва много полезен в град като този- с тесни улички, много от които са еднопосочни, а други- без изход. Най- после, след доста лутания и обиколки, намираме хотела си- една прекрасна къща- нова, но построена в стар стил, с красиво оформен двор и много чисти и приятни стаи.

Освен за хотел, сградата се използва и за камерен театър. Посреща ни усмихната дама на чист книжовен български език, което първоначално ни озадачава, предвид факта, че вече слухът ни е свикнал с македонския, който както е известно, звучи като развален български, но бързо след това идва обяснението. Оказва е, че дамата е завършила режисура в НАТФИЗ в България и перфектно говори български език. С баща ми- актьор по професия, веднага намират общ език и общи познати. Тъй като бързаме да направим своята градска обиколка, без да губим време, тръгваме към центъра, който се намира на няколко пресечки от хотела. Озоваваме се пред градския театър, а малко след това- на самата главна улица, която по нещо ми напомня на Главната в Пловдив, но в умален размер.

Скоро стигаме края на улицата, където се озоваваме до градинка с паметник на Филип Македонски. Очевидно всеки уважаващ себе си град тук трябва да има паметник на Александър или на Филип Македонски, а защо не и на двамата. За мен обаче по- голям интерес представлява старата часовникова кула- може би най- забележителното нещо в Битоля. 

Градинката около нея също е аранжирана с вкус.

По табелите се ориентираме накъде се намира старата чаршия и тръгваме натам. В този час вече всичко е затворено и доста безлюдно, но така успяваме спокойно да разгледаме архитектурата и да се насладим на спокойствието, което цари.

Опитваме се да намерим църквата, за която виждаме табели, но така и не успяваме. За сметка на това виждаме две джамии на централни места, което оставя у нас малко неприятното впечатление, че джамиите в тази православна държава са започнали да стават повече от църквите. Тъй като дъждът продължава да ни мокри, а и вече се стъмнява, решаваме да приключим с разходките. Тъй като така и не успяваме да намерим централния храм на града, почти сме се примирили с мисълта, че ще пропуснем ритуала на Разпети петък, но съвсем близо до хотела си виждаме малка църква, чийто външен вход изглежда като обикновена врата на къща и даже известно време се чудим дали не е някоя протестантска секта. От надписите обаче разбираме, че е влашка ортодоксална, т.е. православна църква, и влизаме. Оказваме се там точно по време на литургията. Макар и закъснели, свещеникът ни вижда и ни приканва да минем под масата- обичайния православен ритуал за този ден, след което ни ръси със светена вода и ни подарява червени лалета. Църквата е малка, явно квартална, но има доста голям женски църковен хор и атмосферата вътре е много задушевна. След като задоволяваме духовните си потребности, вече е време да отдадем заслуженото и на стомасите си. В ресторанта, който ни препоръчват от нашето хотелче, ни посрещат сърдечно и приятелски. Часът е 19 и ние сме първите клиенти на заведението. Разбираме, че ще има жива музика, /на македонски се нарича „жива свирка“/, но по- късно. Храната отново не ни разочарова. Всичко, което си поръчваме, е изключително вкусно и ни се струва някак по- истинско, отколкото при нас. Тук очедидно също има забрана за тютюнопушене и в ресторантите не се пуши. Към някои от ресторантите има тераси, плътно покрити с найлони, където очевидно пушенето е разрешено, но този не е от тях, така че пушачите трябва да излизат навън. Музикантите идват едва към 21,30 часа и започват към 22, когато ние вече се готвим да си тръгваме. Междувременно, едва сега в заведението започват да идват и други клиенти. Първите ритми на музиката, която чуваме, никак не ни мотивират да останем до по-късно. Това е нещо средно между сръбска поп музика и нашенска чалга, а освен това певецът пее доста фалшиво и макар че явно осъзнава това и пее тихо, та едва се чува, не е най- приятното нещо за ушите. След дългия ден решаваме, че най- добре е да се отправим към хотела.

   Още от вечерта съобразяваме, че предвид недългите разстояния не е необходимо да ставаме рано сутринта и си определяме час за тръгване в 9. Баща ми е станал по- рано и е купил банички от бутер тесто, които не ни очароват особено, но задоволяват сутрешната ни потребност от храна. Купили сме си от Прилеп и една бутилка боза, за която се надяваме да прилича на резливата боза, която помним от миналото, но и в това отношение оставаме разочаровани. Потегляме към Ресен- това е градчето, от което е дошъл моят прадядо. Освен че оттук са Андрей Ляпчев и Симеон Радев- авторът на книгата „Строители на съвременна България“ и също приятел на моя прадядо, не знаем почти нищо за града, а за рода на прадядо ми знаем само името- Ставреви. С този малък запас от информация баща ми се надява да открием някакви други потомци на рода, да видим къща, ако е запазена, или изобщо, да намерим нещичко, което да запълни празнината в родовата ни памет. Докато ние разглеждаме градчето, баща ми, един по природа контактен човек, веднага успява да се запознае с няколко местни възрастни хора, които тръгват заедно с него и обикалят всички къщи, които носят фамилия Ставреви, но уви, никой не може да каже дали имат някаква връзка с дядо му или е просто съвпадение на имена. Що се отнася до споменаване на личности от историята ни като Ляпчев и Симеон Радев, тук човек трябва доста да внимава, за да не настрои местните люде срещу себе си, защото българското самосъзнание тук от години целенасочено е потискано и изтривано и хората, произхождащи оттук, но представляващи личности от българската история, тук не са особено почитани. Градчето е малко- според информацията, която имам- около 9000 жители. Има малобройни запазени стари къщи и а хубави нови- само в покрайнините, но както навсякъде в посетените до сега градове, и тук ни прави впечатление невероятното архитектурно разностилие, което определено не допринася за красотата на градския пейзаж, а някои детайли от този градски пейзаж буквално те връщат поне с един век назад.

Ресен е известен с производството на ябълки и на площада има паментик на ябълката, който, меко казано, не е огромно постижение на изкуството. Ябълките, които по- късно по пътя си купуваме обаче, определено получават много по- висока оценка от нас.

Виждаме на картата път, който минава покрай Преспанското езеро, пресича планината и достига до Охридското езеро- близо до манастира Свети Наум, който мислим да посетим и оттам да потеглим за Охрид. Хората от Ресен ни препоръчват този път като живописен и значително по- кратък, макар и малко тесен, като ни уверяват, че по пътя няма да има сняг в този сезон. Тръгваме покрай Преспанското езеро. Времето е облачно и хребетите на отсрещните планини са покрити с мъгли, но въпреки това езерото е красиво.

Странно, но това езеро очевидно не е туристическа дестинация, защото покрай пътя виждаме само изоставени сгради и един малък къмпинг. Тръгвайки по планинския път, не виждаме табели, от които да става ясно дали проходът е отворен или затворен.

Още отдолу виждаме снега по високите склонове, но се надяваме пътят да е почистен. Когато стигаме до снежния пояс обаче, уви, оказва се доста натрупан със сняг, а тъй като е вече втората половина на април, ние сме с летни гуми и не носим никакви приспособления за пътуване в сняг. Не зная дали и те биха ни помогнали, тъй като пътят е доста тесен и опасен и би било доста голямо приключение да продължим нататък.

Не сме забравили, че не сме в Австрия или Швейцария, а на Балканите, и не се очаква да преминаваме по чист път между снежни преспи, но поне биваше да има някоя табела, указваща, че пътят е непроходим. Слава богу, там, докъдето сме стигнали, намираме място, подходящо за обръщане, и се връщаме назад. Установявам, че сме загубили около час с този неуспешен опит, но тук програмата ни не е така интензивна и забележителностите не са толкова много, така че един час не представлява никакъв проблем и поставям това събитие в графата „ балкански неволи“.

   По пътя надолу срещаме две коли, които се опитваме да предупредим, но те смело поемат нагоре, без да ни обърнат внимание. Все пак обиколката около Преспанското езеро си струва и не съжаляваме. Връщаме се до Ресен и продължаваме към Охрид по „царския път“, а манастирът Свети Наум оставяме в плана си за следващия ден.

   Пристигаме в Охрид в ранния следобед и се настаняваме в предварително резервирания по интернет семеен хотел, отново след известно лутане, въпреки или може би благодарение на навигацията. Хотелчето отново се оказва добро попадение. Посреща ни любезна домакиня, настанява ни в уютния апартамент, който сме резервирали, и ни посочва забележителностите на града. Предварителната информация се оказва вярна и хотелът ни е почти на брега на Охридското езеро, на около 10 минути пеша от стария град. Тъй като не сме обядвали, побързваме да сторим първо това в препоръчан от хазяйката ни ресторант, който се оказва с приятна обстановка и добра кухня. Цените не са ниски, но не достигат тези по нашите топ курорти. Що се отнася до менюто, в този час чорбите вече са свършили, което малко ни разочарова, но както по- късно разбираме, тук те се готвят единствено на закуска. Друга особеност на местната кухня е, че тя е със сериозен превес на месните ястия и единственото постно нещо, което може да хапне човек, ако е вегетарианец или е решил да спазва великденските пости, е фасул или задушени зеленчуци. Виж, ако си любител на кулинарните специалитети от месо, разнообразието е огромно, а качеството- високо. Гледката към стария град откъм крайбрежната улица е страхотна и нямаме търпение да се шмугнем в малките му улички.

 

Хващаме една от тях и тръгваме нагоре, но не по обичайните туристически маршрути, а по такива улички, по които се качват само местни жители. В първия момент сме доста разочаровани, защото стари къщи почти няма и ако ги има, те са абсолютно изоставени и порутени, а новите далеч не са строени в типичния охридски стил.

 

Достигаме до външната стена на Самуиловата крепост, където се намира същинският стар град. Тук нещата изглеждат по съвсем различен начин

 

 

Първо влизаме в една малка, но много стара църква- Св. Богородица Перивлепта, за която човекът, който събира таксите за посещение и продава свещи ни казва, че е от 13-ти век.

Стенописите вътре са наистина много стари и недобре запазени, но църквата носи особената атмосфера, характерна за старите храмове. След още малко разходки около църквата слизаме до амфитеатъра.

Слизаме към църквата "Света София", която в този ден разглеждаме само отвън. Нея и останалите туристически обекти в стария град оставяме за следващия ден. Разхождаме се по пристанището, пускаме се за малко по чаршията, спираме за кратко на площада с паметника на Св. Климент Охридски и се отправяме към хотела.

Практически, за да разгледаш всички забележителности в Охрид, са необходими не повече от няколко часа, но тъй като ние сме тук цели два дни, можем да си позволим да не бързаме. Градът по време на празниците е пълен с туристи и не успяваме да си направим резервация в ресторанта, в който обядвахме. По път към хотела надникваме и в още едно- две по- атрактивни заведения, които са пълни дори и тоз ранен за вечеря час. На един от ресторантите е окачен голям плакат със снимка на цигански оркестър с гръмкото име „Цар Самуил“, което като че ли окончателно ме отказва от идеята да търсим заведение със жива музика, и малко по- късно, когато става време за вечеря, избираме едно по- тихо място, посещавано изключително от местни. Този път правилото- там, където се хранят местните, не се оказва много удачно, защото нито кухнята, нито обслужването са на добро ниво, но какво да се прави, всяко правило си има изключения.

   Нашият втори ден в Охрид започва с чорба в най- близкото заведение. Вече знаем кога тук се сервират чорби и не пропускаме да се възползваме. Превъзходната рибна чорба от пъстърва, приготвена по местна рецепта, отново ни кара да признаем предимствата на македонската кухня. Пъстървата със сигурност не е от Охридското езеро, защото още преди години, когато посетихме Албания, разбрахме, че от македонска страна в езерото риболовът е забранен, но това изобщо не важи за албанците от другата страна. Как са нещата в момента от другата страна не знаем, но от македонска страна и сега няма нито един рибар.

   Отправяме се към манастира Свети Наум, който се намира в южната част на Охридското езеро, на около 30 км от Охрид. Разбира се, както може да се предположи, манастирът е една предпочитана туристическа атракция, което личи още на паркинга, но въпреки тълпите от туристи оценяваме красотата на мястото, гледката към езерото и великолепието на църквата, живописно кацнала над водите на езерото. В градината на манастира се разхождат пауни, а самата тя е прекрасно аранжирана.

 

   Влизаме в църквата и след като я разглеждаме отвътре, надничаме в тясната ниша, където се тълпят най- много туристи, защото тук е гробът на Св. Наум. Виждаме, че хората коленичат и долепят ухо до надгробната плоча. Аз лично не успявам да чуя нищо, но моят син споделя с мен, че е чул туптене на сърце, но не знае дали това не е собственият му пулс. Излизайки навън, питам монаха, който продава свещи, и той ни обяснява, че това, което се чува на гроба, е туптене на сърце. Доколко това е факт, доколко и илюзия, не зная и не искам да разсъждавам, но съприкосновението с гроба на светеца, така дълбоко свързан с нашата българска култура и история, ме кара да изпитвам особено благоговение. Излизайки от църквата, за малко се заслушвам в беседата на местен екскурзовод, който обяснява на една българска група, че вътре се намира гробът на „македонския просветител“ Свети Наум, при което започвам искрено да се радвам, че на тази екскурзия сме без местен екскурзовод. Навръщане спираме до т. нар. Музей на водата, който представлява възстановка на наколно селище в Охридското езеро. Защо името му е такова, така и не схващам, а и самият музей не ме впечатлява с кой знае каква историческа стойност, но хората са се постарали по останките от селището да пресъздадат представата си за къщите на древните хора, а и таксата не е висока, така че посещението на музея не е напълно изгубено време.

   Връщаме се в Охрид и този път се качваме с колата навътре в Стария град- до манастира Св. Пантелеймон. Интересно е да се видят запазените останки от раннохристиянската църква, намирала се на това място. Самата действаща в момента църква не ни впечатлява. Гледката към нея от брега на езерото и отгоре е по- красива, отколкото интериора вътре в нея.

Поемаме нагоре по баира, за да достигнем до същинската част на Самуиловата крепост. Тук отново се радвам, че няма да е нужно да слушаме беседа за „Македонския“ цар Самуил и ще можем сами да разгледаме и да се поклоним пред този едновременно велик и трагичен владетел в нашата история. Крепостта е частично запазена и частично възстановена, а гледката отгоре към езерото и към целия град е великолепна.

Наслаждавам се на гледката и си мисля, че и само заради нея човек си струва да пропътува километрите до тук. Слизаме надолу и последната ни спирка за днешната обиколка е църквата Св. София от 11- ти век, която в този час се оказва безлюдна и ни позволява да се насладим на атмосферата на храма и да послушаме тишината му.

С това смятаме обиколката на Охрид за завършена и можем спокойно да се отдадем на удоволствието да си направим един продължителен късен обяд с по чаша македонско вино, като най- хубавото от всичко е, че макар и да сме извън границите на България, си поръчваме храна на чист български език, разбираме се прекрасно със сервитьорите и слушаме песните, които слушаме и пеем и у нас, пък кой както ще да се самоопределя.

   В последния ден от посещението си в Македония сме планирали да посетим столицата Скопие. Тъй като е понеделник- денят, в който музеите не работят, сме наясно, че няма да можем да посетим никакъв музей, но поне ще видим широко коментираните у нас паметници по централния площад на Скопие. От Охрид тръгваме по път с две платна, който преминава от планина в планина. След около час и половина тръгваме по магистрала. Неприятното тук е, че през 10-20 км има пунктове за плащане на такси, които тук, както вече споменах, се наричат „патарини“, тъй като „път“ на македонски се произнася и пише „пат“. Пристигаме в Скопие малко преди обед. Пием по едно кафе и баща ми започва разговор с момчетата от персонала и докато ги разпитва за живота в Македония, те пък не пропускат да го разпитат за процедурата по придобиване на българско гражданство. Моята реплика, че трябва да декларират, че се чувстват българи, изобщо не ги притеснява. Готови са даже и на тази „жертва“, стига да станат граждани на страна от Европейския съюз.

  След като си изпиваме кафето и си казваме довиждане с „бъдещите българи“, тръгваме към центъра на града, за да видим грандиозните сгради и скулптури, за които сме чували по медиите. Всичко казано и писано се оказва вярно. Преминаваме покрай мост с огромни лъвове. Дали прототипът му е Лъвовият мост в София или по- скоро мостът Сечени в Будапеща, не зная. От всички страни се строят сгради в различен стил- стар или съвременен, но общото между тях е едно- огромни са.

Паркираме колата буквално на пътя, както са направили и други шофьори, имали желание да влязат в подземния паркинг, който се оказва затворен, и се озоваваме от едната страна на Каменния мост. Изправени сме пред две огромни статуи от двете страни, едната от които изобразява Кирил и Методий, а другата- Климент Охридски и Наум.

Под паметника на Кирил и Методий прочитаме надпис, от който разбираме, че братята са създали славянската писменост въз основа на македонския говор. От надписа под статуята на Климент и Наум пък се осведомяваме, че българският княз Борис ги изпратил да проповядват и разпространяват писмеността в Македония. Защо ли?! Решаваме да оставим накрая площада с грандиозната статуя на Александър Македонски и тръгваме в другата посока, където откриваме огромна статуя на Филип Македонски.

Тук монументалното строителство свършва и попадаме в старата чаршия с часовникова кула, т. е. обичайния градски пейзаж в Македония.

 

Тук се чувстваме много по- комфортно и с удоволствие сядаме в едно от капанчетата, които са разположени на пешеходната улица. Не пропускам да хвърля едно око на търговската мрежа, но странно защо, всички магазини ми изглеждат като едновремешните магазини за конфекция у нас и даже нямам желание да вляза вътре. Тръгваме отново по улицата със статуите и фонтаните, за да достигнем пак до началото на Каменния мост.

От двете страни на моста също има огромни паметници, а по съседния мост отляво са наредени статуя до статуя, с което изключително много ми напомня за Карловия мост в Прага. В края на моста, по който вървим ,са паметниците на Даме Груев и Гоце Делчев, отстрани се мъдри статуя на Юстиниян І.

Той пък какво прави тук?! Едва по- късно, ровейки в интернет разбирам, че Юстиниян І е роден в едно градче близо до Скопие и по време на управлението си издига там крепост. Фактът, че е бил император на Византия, очевидно не е от значение за Македонската история, също както и фактът, че Самуил е бил български владетел, а византийският император, ослепил войниците му, е известен като Василий Българоубиец. Точно срещу нас вляво виждаме, разбира се, Самуиловия паметник, а това е надписът под него, т. е. македонската интерпретация на българската история.

В центъра на площада е огромната, внушителна фигура на Александър Македонски- най- видна фигура от „македонската“ история. По площада са разхвърляни и още статуи, но решавам, че вече съм видяла достатъчно, и тръгвам към колата.

   От големите билбордове наоколо ме гледат политиците на Македония- тези, които ще се борят за властта на предстоящите предсрочни избори. Изведнъж ми се приисква да им задам въпроса, който ме гложди през цялото време, откакто видях центъра на Скопие- защо и кому е нужна тази показност, на кого и какво се доказва с нея?! Иска ми се да спра някого от минувачите в този град и да го попитам дали това му е нужно и няма ли други по- важни неща, за които държавата да харчи парите на данъкоплатците. Решавам обаче да не си търся белята, а пък и не смея да твърдя, че нашите политици харчат парите ни по- разумно, но не мога да спра да разсъждавам как лесно се манипулира човешкото съзнание и как можеш да си измислиш история и исторически личности, като използваш всички имена на исторически личности, свързани по един или друг начин географски с дадена територия. Винаги ми е било интересно да зная как в учебниците по история на македонците са запълнени дупките между Александър Македонски, Цар Самуил и Гоце Делчев и много ми се приисква да си купя един македонски учебник по история, за да си отговоря на този въпрос, но едва ли ще намерим отворена книжарница в този почивен ден, а и времето вече ни притиска. Нашата екскурзия е към края си. Време е да се върнем у нас, в Европа.

  

Вход

Последни коментари

.