ЮЖНА ИТАЛИЯ

 

ЧАСТ ПЪРВА

 

ВИЖ НЕАПОЛ И....

 

    Предприемаме поредното си пътуване в Европа към една дестинация, която отдавна е мечта на съпруга ми Дилиян- Южна Италия. Аз лично, като почитател на по- подредените държави, съм малко предубедена към тези най- южни части на Европа, но винаги съм готова за нови пътешествия. Привличаме едно семейство приятели за идеята с обещание за едно романтично преживяване, без препускане и напрежение. Малко след като започвам да проучвам маршрута, установявам, че май сме ги излъгали. Южна Италия е с огромна територия и няма да бъде физически възможно да бродим по „ботуша“ от източното до западното крайбрежие и едновременно с това да посетим Сицилия, освен ако, разбира се, не разполагаме с 20 дни за тази обиколка, а ние, както обикновено, се стремим да се включим в рамките на една работна седмица и два уикенда, така че се ограничаваме с две нощувки в Неапол и пет в Сицилия. Логистиката също се оказва доста сложна, включваща три полета, две коли под наем и ферибот, но ние вече доста сме свикнали със сложните организации и те представляват за нас предизвикателство, въпреки че съзнаваме, че колкото е по- сложна схемата, толкова по- голяма е вероятността от неприятни изненади. С надеждата, че няма да има такива, хващаме самолета за Рим, откъдето да вземем кола под наем до Неапол. Полетът е рано сутринта и не успяваме да се наспим. Вероятно ако трябва толкова рано да тръгна за работа, ще съм много недоволна, но за пътешествия винаги съм готова на подобни жертви.

    Излитаме навреме и вероятно в чест на нашите приятели Танко и Теди, с които сме на това пътешествие и които за пръв път летят със самолет, полетът преминава съвсем гладко и без почти никакви турболенции. Намирането на офиса на фирмата, в която сме резервирали кола под наем, и техническите проблеми, с които трудно се справя красивата блондинка на гишето, доста ни забавят, а информацията, че пълната застраховка, която сме платили, в Неапол не важи, ми прозвучава доста притеснително. В крайна сметка в 9,30 ч. местно време успяваме да потеглим по магистралата на юг към Неапол. Покрай града минаваме транзитно, защото в този ден сме планирали да посетим Помпей и Херкулан, двата древни града, опустошени от изригването на вулкана Везувий през 79 г. сл. Хр. и разкрити през 18-ти век, които привличат изключително много туристи, тъй като благодарение на злата съдба да бъдат заровени под тонове лава и пемза, са се съхранили през вековете и могат да дадат на туристите неповторима представа за това, как е изглеждал един римски град от преди цели две хилядолетия.

 

ПОМПЕЙ

    Пристигаме в Помпей малко преди 12, а по тези географски ширини в края на септември си е доста топло, но благодарение на Господ и на Шамана, както е известен съпругът ми Дилиян, времето е облачно в този ден, което е истинско щастие, защото броденето посред обед по напечените древни камъни със сигурност би било мъчение. Според предварително прочетеното от мен, за да разгледаш Помпей, ти е необходим цял ден, но ние не разполагаме с целия ден, защото, както вече споменах, в този ден сме предвидили да видим и другия древен град, разрушен от вулкана, а в най- смелите ми планове програмата включва и изкачване до кратера на самия вулкан, за който в пътеводителите пише, че може да се изкачи за двадесет минути ходене пеша след мястото, докъдето се стига с кола.

    Преди да достигнем археологическия обект, започваме да търсим подходящо място за паркиране и в крайна сметка се озоваваме на един частен паркинг, където ни искат 10 евро. Аз лично съм убедена, че вероятно има паркинг на самия обект, където таксата далеч не е толкова висока, но тъй като бързаме да изпълним туристическата си програма и искаме да сме сигурни, че колата ни ще бъде опазена, прежалваме десетте евро без много да му мислим. Когато се озоваваме на опашката на касата, започвам искрено да се ядосвам, че не сме си купили билети предварително. Слава богу, опашката върви сравнително бързо и за около 15 минути успяваме да стигнем до гишето. Въоръжени с пътеводителя на National Geografik и карта, която вземаме от касата на обекта, вече сме готови да се отправим на своето пътешествие назад във времето, за да се потопим в атмосферата на древния град. Поради ограниченото време, с което разполагаме, си набелязваме най- важните обекти, които да видим. Започваме с обществените сгради: храмът на Аполон, базиликата, римският форум.

След това преминаваме покрай мястото, където освен делви и други предмети от бита на жителите на града, могат да се видят и гипсови отливки, получени от запълване на кухините в застиналата пемза.

На мен лично тази гледка не ми е приятна, но е част от преживяването. Продължаваме към квартала на богатите, където могат да се видят някои удивително запазени места като изящната статуя на фавън в къща, наречена по тази причина Къща на фавъна, мозайката с надпис „Пази се от кучето“ в Къщата на трагическия поет, фреските по стените в къщата на Ветиите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Движим се из улиците на древния град и си представяме как са живели хората в него. Едва ли някой може да отрече, че римляните не са били лишени от чувство за естетика.

Не е тайна, че римляните са били доста напред в цивилизационно и градоустройствено отношение На много места се забелязват запазени водопроводи, което говори за наличие на течаща вода в домовете. Посвещаваме известно време за разглеждане на баните, съществена част от римската култура, и продължаваме разходката си към театъра, изключително добре запазен, където сядаме за кратко, за да се насладим на акустиката и да се почувстваме като част от културната общност на древния град.

Накрая не пропускаме да посетим публичния дом с неговите каменни легла, доста неудобни, по мое мнение, за целта, за която са били предназначени.

По стените могат да се видят и фреските, изобразяващи предлаганите услуги. Решаваме, че няма време да достигнем до амфитеатъра, който се намира в най- отдалечената част на комплекса, и се отправяме към изхода. Цялата разходка ни е отнела около 2,30 часа и аз смятам, че за това кратко време сме видели доста от интересните обекти. Разбира се, ако човек има повече време и екскурзоводно обслужване, вероятно удоволствието е многократно по- голямо, но, както обикновено в наш стил, за кратко време сме решили да видим максималното, което е възможно.

 

ХЕРКУЛАН

    Отправяме се към Херкулан /на италиански Ercolano/, където да намериш паркинга на обекта, отново се оказва доста трудно начинание, но този път сме твърдо решили да не даваме поредните 10 евро на лукави търговци и с цената на известно лутане, го намираме. Херкулан е доста по- скромен по площ, но има доста добре запазени къщи, които си струва да се видят. Това е град, в който са живели доста заможни люде от Древния Рим, тъй като се намира близо до морето, което прави климатът му доста по- прохладен от съседния Помпей. Този път пропускам да се снабдя с карта от касата и само с пътеводителя не успявам да открия всички обекти, които искаме да посетим, но в крайна сметка това се оказва не толкова лошо, защото започваме да се промъкваме по малките улички и да откриваме сами интересните сгради.

Патрициите в древния Рим очевидно са живели в разкош. Къщите са големи, с вътрешни басейни, на места са запазени фрески по стените, мозайки и статуи, даващи някаква представа колко богато украсени са били домовете им в началото на нашата ера.

 

Интересна гледка представляват древният град и съвременният град Херкулан, който се открива зад него и който със своите грозни сгради с изкъртени мазилки не се различава съществено от древните руини. Смея да твърдя, че в сравнение с тукашните блокове, нашите панелки изглеждат направо естетични. Според нашия фотограф обаче във всяко грозно нещо може да се намери красота,

    Вече отдавна сме се отказали от първоначалните смели идеи да се опитаме да се качим на Везувий след обиколката на двата древни града. Времето упорито напредва, краката ни вече отказват да ходят, а безсънието от предишната вечер определено започва да дава своето отражение и решаваме, че е време да се отправим към Неапол, където имаме резервация в частен апартамент. Вземаме колата от паркинга и потегляме.

 

ПЪРВА СРЕЩА С НЕАПОЛ

    Изобщо не разбираме кога излизаме от Херкулан и влизаме в Неапол, освен може би по това, че движението става все по- натоварено. Движим се едва сред потока автомобили и мотори, които те изпреварват от двете страни. Отвсякъде се чуват клаксони като на сватба. Рязко набиваме спирачки при всеки пешеходец, който преминава, без изобщо да се съобразява с това, дали има пешеходна пътека. От двете страни на улицата са подредени все така грозни сгради с балкони, по които висят прострени дрехи, изгубили отдавна белия си цвят. В главата ми започват да изникват сцени от филм, в които София Лорен си говори на висок тон със съседката от съседната сграда, докато простира прането, и осъзнавам, че Неапол напълно се покрива с представата, която съм си изградила от филмите за Южна Италия.

    Навигацията безпогрешно ни отвежда до адреса от нашата резервация, много близо до Централната гара , и аз почти изпадам в ужас от вида на сградата, която с нищо не се различава от бордеите, покрай които преминавахме с автомобила.

Докато чакаме да дойде хазяинът и се оглеждаме наоколо, получаваме съобщение на телефона, което определено измества на заден план негодуванието ми от външния вид на сградата, в която ще нощуваме. От съобщението става ясно, че фериботът, с който трябва да се придвижим до Сицилия след два дни, е отменен. Веднага звъня на телефона, посочен в съобщението и любезна дама отсреща ми обяснява, че могат да ни предложат алтернатива: пътуване в предишния или следващия ден, но не и в деня, в който ние трябва да пътуваме. Тъй като резервациите ни за хотелите в Сицилия вече не могат да бъдат отменени и даже са платени, изпадам в истинска паника. Обяснявам на оператора, че нямаме друга възможност и трябва да пътуваме точно след два дни, но чувам отсреща само, че това е невъзможно. Тъкмо в този момент пристига чаровен млад италианец на мотопед, който сърдечно ни поздравява и се представя като собственик на апартамента. Бързо приключвам разговора с оператора на фериботния превозвач с думите, че пак ще се обадя за уточнение на вариантите и затварям телефона, за да поема функциите си на организатор. Входната врата на сградата води към стръмно и тясно стълбище, по което ни се налага да качим тежките си куфари до четвъртия етаж, но това в този момент е най- малкият ни проблем.

Когато хазяинът отваря вратата на апартамента, с облекчение установявам, че въпреки неугледния външен вид на сградата, апартаментът е чист и уютен, а гледката от терасата в крайна сметка не е толкова важна.

Напрягам се да туширам напрежението, за да чуя какво ми обяснява любезният домакин, докато ме развежда из апартамента, но си признавам, че мисълта ми е изцяло заета с неочакваната дупка, която се отвори в логистиката на нашата екскурзия. Когато хазяинът ми задава въпроса кога предвиждаме да напуснем апартамента, искрено му отговарям, че в този момент изобщо не зная. Младият италианец любезно ми напомня, че освобождаването трябва да стане до 12 часа, обяснява къде да оставим ключовете, когато напускаме, и тръгва заедно с Дилиян, за да оставят колата ни на платен паркинг, което в град като Неапол, както вече стана ясно, е абсолютно необходимо. Останалите се отправяме към местния супермаркет, за да напазаруваме нещо за вечеря, но нямаме нито време, нито настроение да готвим, и когато Дилиян идва, решаваме, че ще си вземем пици от близката до паркинга пицария и без повече губене на време ще започнем да проверяваме в Интернет какви са възможните варианти за придвижване до Сицилия. По време на кратката ни разходка до хранителния магазин по тесните улички усещането ми е, че се намирам в азиатски, а не в европейски град, но решавам, че ще дам шанс на Неапол да ми се реваншира в следващите дни. Когато се прибираме в квартирата, трескаво започвам да проучвам възможностите да се придвижим със самолет до Сицилия, а Шаманът си налива вино, хапва спокойно пица и ме подканя да направя същото. В крайна сметка се предавам, защото стомахът ми вече застрашително проскърцва и оставям проблема в неговите ръце. След като Дилиян се нахранва, бавно и спокойно започва да проучва възможностите и не след дълго установява, че в деня, когато трябва да отпътуваме, има ферибот на друга компания, на съвсем малко по- висока цена, който идеално ни устройва. Почти не мога да повярвам, че проблемът има толкова лесно решение, но както винаги се доверявам на Шамана. Успяваме да направим резервацията лесно и бързо. Остава само да ни върнат парите за билетите от другата компания, но този проблем оставяме за следващия ден. Когато ставаме сутринта, преди да тръгнем на така дългоочакваната обиколка на Амалфийската ривиера, отиваме до офисите на двете компании. В офиса на „Тирения“, превозвачът, с който в крайна сметка ще пътуваме, ни разпечатват билетите и ни дават необходимите разяснения около пътуването, а в „GNV” правят необходимата процедура за връщане на парите ни по кредитната карта, с която са платени, след което можем спокойно да потеглим на романтичната си обиколка по красивото Амалфийско крайбрежие, южно от Неапол.

 

АМАЛФИЙСКАТА РИВИЕРА

    Според картата на Google цялото пътуване е около 170 км., но се изминава за 4 часа и половина,и то, при натоварен трафик, което леко ни озадачава, но нашите самоотвержени шофьори не се плашат от нищо. По препоръка на пътеводителя най- напред поемаме по магистралата към Салерно и малко преди да достигнем града, се отбиваме към Виетри Сул Маре, първото от многобройните малки красиви селища по ривиерата.

Още щом тръгваме по крайбрежния път, попадаме в задръстване. Денят е събота и очевидно освен големия брой туристи, които като нас искат да се насладят на красивите гледки тук, и много местни жители са поели към плажовете по Амалфийската ривиера.

Освен автомобилите и автобусите, които едва се разминават по тесния планински път, множество мотоциклети бръмчат около останалите участници в движението и ни изпреварват ту отляво, ту отдясно, което създава допълнителен стрес не само за шофьора, а и за всички в колата, но гледките, които се разкриват, докато пътуваме, се реваншират многократно за стреса, който преживяваме.

На много места по пътя има отбивки с гледка за снимки, повечето от които, разбира се, са вече заети от други фотографи, но и ние от време на време успяваме да се уредим. Там, където не успяваме, Дилиян щрака кадър след кадър с фотоапарата си през прозореца, защото тук ти се иска да снимаш всеки сантиметър от живописния път.

Другото интересно нещо, за което ти се иска да спреш, са многобройните магазинчета с ръчно изработена керамика, които са разположени по пътя и привличат окото със своите багри. След като преминаваме транзитно през множество, едно от друго по- красиви селища, напускаме крайбрежния път, за да отидем в Равело, градче, разположено високо в планината, от което се разкрива великолепна гледка към крайбрежието от птичи поглед.

Самото градче също е красиво и романтично. Забележителностите тук са катедралата и две запазени римски вили, но ние сме решили да посветим деня само на красиви пейзажи и приятни разходки.

Затова, след като се насищаме на гледките и правим безброй снимки, сядаме в едно от централните заведения, където си поръчваме популярната в цял свят напитка, чиято родина е именно тук- лимончело. Няколко пъти съм пила това питие в бутилиран вид, но това, което опитвам тук, няма нищо общо с онова, което досега съм пробвала. Леко алкохолната напитка с неповторим вкус на подсладена прясна лимонена кора тук се прави очевидно от истински лимони, без химически примеси и това си личи. Не пропускаме да опитаме и джелато /сладолед/, за да бъде удоволствието пълно.

С известно неудоволствие напускаме Равело, за да се върнем отново на крайбрежния път и да продължим към Амалфи, градчето дало наименование на цялата ривиера. Движението е все така ужасяващо, а в самото градче паркирането се оказва почти невъзможно. Подреждаме се на опашка от чакащи коли за паркинг и в момента, в който разбираме, че трябва от паркинга да излезе кола, за да влезе следващата, ентусиазмът ни рязко спада, още повече, че времето напредва, а ни предстои разглеждане на още едно градче. Докато Танко стои на опашката за паркинга, с Дилиян успяваме да направим един бърз тегел до близкия кей и да се насладим на пейзажа, и да направим снимки на градчето.

Първоначалната идея тук да направим плаж, не се оказва добра, защото плажът, който виждаме пред себе си, е някакво пълно недоразумение- малък и каменист като камъчетата даже не са гладки и красиви, каквито съм виждала по някои от каменистите плажове в Гърция, а сиви и ръбести като чакъл, а скалите в морето предполагат наличие на морски таралежи.

Банските ни костюми очевидно днес ще останат сухи. В няколко от предишните градчета видяхме пясъчни плажове, но с твърд и сив пясък, далеч от нашите представи за хубав плаж. Вероятно някъде има и добри попадения, но при нашата натоварена програма определено нямаме време да ги издирваме. Когато почти идва редът ни да влезем в паркинга, ние вече сме се отказали, защото часовникът безмилостно тиктака и ни напомня, че трябва да върнем колата под наем най- късно до 19 часа вечерта. Правим една бърза обиколка през гъмжащото от туристи градче и се отравяме към Позитано. Това е градчето, което като че ли най- много съм гледала по снимки и което като че ли е станало символ на цялата Амалфийска ривиера със своите цветни къщи, накацали над живописни хълмове към морето. Успяваме да си намерим място за паркиране и започваме да правим снимки от една висока тераса с прекрасен изглед към града.

Тръгваме да слизаме по многобройните стълби надолу. От всяко стъпало се открива гледка, достойна за картина на художник.

Стъпалата обаче се оказват прекалено много и доста стръмни и не успяваме да слезем в най- долната част на градчето, където е неговият център. В един момент започваме да осъзнаваме, че след слизането трябва да има и качване по същите многобройни стъпала и обръщаме посоката на движение нагоре. С няколко маневри успяваме да измъкнем автомобила си от редицата коли, плътно разположени една зад друга „на една боя разстояние“ и поемаме с него надолу към центъра. Да минеш с кола сред гъмжилото от туристи, свободно разхождащите се по улиците, е истински героизъм, но от друга страна, бавното движение ни дава възможност да гледаме и да снимаме на воля. На мен лично лудницата тук ми идва малко вповече. Започвам да имам чувството, че сме се объркали и сме влезли с колата в някоя пешеходна зона, но шофьорът и навигаторът ме успокояват, а и тъй като пред нас и зад нас има автомобили, това очевидно не е така. Успяваме да се измъкнем и да поемем напред към Соренто, но даже не посмяваме да влезем в града, защото рискуваме изобщо да не можем да се измъкнем оттам навреме, и правим само няколко снимки отвисоко на града и красивата природа наоколо.

Аз оставам с впечатлението, че всички тези градчета, през които минаваме, е по- добре да бъдат гледани и снимани отдалеч, отколкото да се забиеш безнадеждно из тесните им сокаци, освен ако нямаш няколко дни само за тази разходка. Може би ако човек е тук за няколко дни, най- добре ще бъде да си организира една разходка с корабче, защото вероятно най- красивите гледки към крайбрежните градчета и селца се откриват откъм морето. Другият извод, до който стигаме, е, че може би е по- добре да се подходи обратно- да се стигне до Соренто и оттам да се кара на юг, защото по този начин най- напред преминаваш през перлите на Амалфийската ривиера, а и по- лесно се спира по отбивките на пътя, които по този начин биха били по посока на движението, а за обратния път да се избере магистралата от Салерно.

 

ОТНОВО В НЕАПОЛ

    Потегляме към летището на Неапол, където ,разбира се, не без известно лутане в търсене на офиса на фирмата за коли под наем успяваме да върнем колата и да хванем автобус до Централната гара, близо до която се намира нашият апартамент. Всъщност, въпреки че за втора вечер сме в Неапол, досега не сме видели града и това е първата ни среща с него. Намираме се на площад Гарибалди, един от големите, може би най- големият градски площад.

Вървейки оттам до квартирата ни, отново не оставам очарована от пейзажа и не ме напуска усещането, че не съм в Европа, а някъде дълбоко в Азия, където не стъпва туристически крак.

Поне виното, което сме си купили от предишната вечер и сме охладили в хладилника, е хубаво и нямаме никакво желание повече да се движим по улиците на града. Това оставяме за следващия ден и се прибираме в уютния апартамент, за да приключим деня с по чаша студено южняшко бяло вино, като тази вечер директно включваме климатика, изобщо не отваряме вратата и не допускаме шума и миризмите на града, в който всичко живо се движи, говори, бръмчи и вдига шум до небесата.

    След две нощи в Неапол е време да видим града през деня и много се надявам да променя не твърде доброто мнение, което съм си създала. По препоръките на пътеводителите и пътеписите най- интересната забележителност в този град е Националният археологически музей, в който са изложени скулптури, мозайки и предмети от бита, намерени при археологическите разкопки на Помпей и Херкулан и още няколко селища наоколо, и за да допълниш представата си за римския град, е добре тези артефакти да бъдат видени. Аз, като един заклет почитател на музеите, съм включила този обект в програмата за днес и то на първо място. Рано сутринта двамата с Дилиян излизаме по още пустите неделни улици на Неапол и се отправяме към музея, за да бъдем неговите първи посетители в 9 часа. Когато не гъмжат от народ, улиците на града изглеждат някак по- приветливи, особено по- големите от тях, където има и доста прилично изглеждащи сгради. В малките улички обаче грозните сгради с олющени фасади преобладават, сиво пране неизменно виси по малките тераси и на големи въжета между терасите, а улиците са мръсни и пълни с боклук.

На фона на цялата гледка изобщо не се учудвам, когато виждам добре облечена дама да изхвърля частния си контейнер за боклук директно на улицата. Преди да стигнем до музея, минаваме през Катедралата на Неапол преди сутрешната служба. Непосредствено преди нашето пристигане е бил празникът на Сан Дженаро /Св. Януарий/, покровителят на града, който се провежда на 19-ти септември и религиозните събития продължават и в следващите дни, така че Катедралата ще бъде затворена след 9 часа за туристи. Ние успяваме да влезем преди този час. Както всички катедрали в Италия и тази е впечатляваща. Фасадата е от бял мрамор с барелефи и скулптури, но тъй като представлява част от сгради, залепени една до друга на калкан, човек изобщо не може да прецени големината на зданието, което е разгърнато в дълбочина.

Разглеждаме пищния интериор, надникваме в страничните ниши и параклисите.

 

В параклиса, посветен на Сан Дженаро, вече са се събрали богомолци и припяват монотонно, очевидно в очакване на месата. Ние решаваме да не нарушаваме ритуала им и не влизаме в него.

   Излизаме навън и продължаваме към музея, който е разположен във внушителна сграда, една от най- красивите, които сме видели до момента в този град.

Взимаме си от касата схема, която да ни помогне да разгледаме музея експедитивно, като обърнем внимание на най- важните обекти. Започваме от ниво нула, където са изложени скулптури, открити при разкопките, като най- внушителните от тях са се намирали в храмовете и обществените места на разрушените от вулкана Везувий градове и за разлика от други образци от този период, са изключително добре запазени, бидейки погребани под лавата и пемзата.


На подземното ниво са изложени артефакти от Древен Египет и,разбира се, мумии. Както вече съм споделяла в пътеписите си, когато са били живи и са подготвяли своето мумифициране, египтяните едва ли биха били доволни, ако знаеха, че след хиляди години ще бъдат изложени на показ пред очите на милиони туристи. Затова предпочитам да мина покрай мумиите мимоходом, за да не нарушавам покоя на душите им. Най- уникалният артефакт тук е една инкрустирана чиния от полускъпоценни камъни, която съдържа сцени с божества от римската и египетската религия и интересна символика.

 

 Качваме се нагоре до първия етаж и попадаме на най- интересната, поне според мен, експозиция в музея, в която могат да се видят оригиналните мозайки на къщите от Помпей и Херкулан, изключително изящни и впечатляващи.

 

Аз лично отделям най- много време на колекцията от Къщата с фавъна, чиято статуя също е изложена тук в оригинал.  Очевидно в Помпей сме снимали копие.

 Има и едно цяло отделение с фалически символи и еротични елементи. Както е известно, за разлика от морала, наложен от църквата в по- късните векове, римляните са били доста разкрепостени в сексуално отношение, което личи и в произведенията на изкуството. На същия етаж има колекция от монети, която решаваме да пропуснем, за да видим третия етаж, където са изложени фрески и предмети от бита на древните римляни.

Накрая на експозицията може да се види макет на Помпей и да се наблюдава филм, който посредством компютърна анимация дава представа за това, как са изглеждали основните сгради в римския град, а в самия си край пресъздава изригването на вулкана. Аз съм изключително доволна от двата часа, прекарани в музея, и бих останала още, но и това е достатъчно, ако човек разглежда експозицията достатъчно стегнато и организирано.

    Връщаме се до квартирата, за да я освободим и да оставим куфарите в багажното на гарата, и да продължим разходките си из Неапол. Тъй като вече преваля обяд, а и ние вече сме изпълнили туристическата си програма, решаваме да си направим един дълъг обяд по италиански, с италиански специалитети и бяло вино в една пицария, която решаваме, че изглежда прилично и не е прекалено скъпа. Неапол е родното място на пицата Маргарита и тук наистина я приготвят съвършено, в което вече имахме възможност да се убедим, но този път искаме да опитаме и други италиански специалитети, така че си поръчваме различни видове пици и паста и всички сме толкова доволни от това, което опитваме, че даже прощаваме на сервитьора, когато откровено ни премята, поисквайки ни твърде висока сума за сервиз. Вкусният обяд и виното ни отпускат блажено, след което се събуждаме с едно силно кафе, такова, каквото само италианците могат да правят. Тръгваме да се шляем безцелно по улиците и установяваме, че всички красиви места в този град са в ремонт- площад Никола Аморе, представляващ кръг от сгради със скулптурни групи от мъже, крепящи на раменете си сякаш цялата сграда, е в ремонт.

Площад Муниципио, може би най- красивият в града, с крепост над морето и Кралския дворец насреща, също е в ремонт.

В ремонт са и други обекти, които бихме желали да видим. По наша преценка тези ремонти не са започнали скоро и по всичко личи, че скоро няма да свършат.

    По молба на нашите приятели, които сутринта не бяха с нас и не са видели Катедралата, тръгваме отново натам и не оставаме разочаровани, защото точно в този момент главното духовно лице на храма, вероятно епископ, охраняван строго от няколко въоръжени мъже, изнася стъкленица, обкована в кръст, за която предполагаме, че е най- свещеният предмет в Неапол- воал, напоен с кръвта на Свети Януарий. Бях чела, че този ритуал се изпълнява само 3 пъти в годината, един от които е 19-ти септември, но днес е вече 23-ти септември и затова искрено се изненадвам. Вярващите наоколо искат да се докоснат до свещения предмет и се тълпят около отеца. Аз винаги се вълнувам, когато присъствам на подобни ритуали, независимо от различията в религията, и този път се чувствам щастлива, че сякаш Господ ни върна за втори път в Катедралата в днешния ден.

    Идва времето да вземем куфарите си и да се отправим към пристанището, откъдето ще хванем ферибота за Палермо. Слизаме в метрото и установяваме, че това е може би единственото метро в Европа, където не работи нито едно светлинно табло и не знаеш кога ще дойде влакът. Подобно е и в самите мотриси, където никой не съобщава коя е следващата спирка, така че разчитаме единствено на безценната помощ на Google. Слава богу, че поне в метрото има Интернет. След като излизаме навън, се налага да влачим куфарите си повече от половин километър, а носенето на куфари в град като този не е от най- приятните неща. На всичко отгоре куфарът ми, който си купих преди 6 години от Тайланд и за мен е верен спътник при всяко пътуване, но в това пътуване е ангажимент на Дилиян, решава да се пенсионира точно тук, едно от колелцата му се поврежда и упражнението става още по- трудно. Все пак, въпреки всички перипетии, успяваме да достигнем навреме до пристана, където вече е акостирал нашият ферибот. Качваме се и се настаняваме в каютата, която е по- уютна и широка, отколкото съм очаквала, след което веднага се качваме на най- горната палуба, за да хвърлим последен поглед към града. Вече съм успяла да перефразирам известната фраза „Виж Неапол и умри“ в „Можеш да умреш спокойно и без да си видял Неапол“, но от този ракурс градът изглежда красив. Здрачът скрива грозните фасади. Виждат се само красивите сгради на предна линия, а светлините по амфитеатрално разположените хълмове и вулканът Везувий високо над тях го правят приятна гледка. Някъде в далечината излитат фойерверки, а пълнолунието допълва гледката.

Неапол ни изпраща и сякаш му се иска да го запомним в най- добрата му светлина, за да се реваншира за не съвсем приятното впечатление, което остави у нас. Опитвам се да съхраня именно тази гледка в съзнанието си, а лекият страх, с който се качих на борда, за да предприема своето първо плаване по море, отстъпва на удоволствието да гледам лунната пътека и да ме духа морският вятър, докато корабът уверено навлиза навътре в морето, за да ни отведе до нашата следваща цел- остров Сицилия.

 

 

Вход

Последни коментари

.