ИСЛАНДИЯ

една мечта, превърната в реалност по време на пандемия

 

ЧАСТ ВТОРА

от Източните фиорди по северното крайбрежие и полуостров Синай до Рейкявик

 /ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЧАСТ ПЪРВА: http://patepisi-marta.com/index.php/evropa/islandiya/islandiya-chast-parva/

 

ДЕН ПЕТИ

Източното крайбрежие и третият по височина водопад в Исландия

 

Тъй като в този ден имаме по- кратко пътуване, си позволяваме да станем малко по- късно, в 8, вместо обичайния за това пътешествие час за ставане - 7. Правим кратка разходка из градчето Dupivogjur, в което се намираме, разположено на най- южния от източните фиорди. Всички пътешественици, чиито пътеписи прочетох, твърдят, че по източното крайбрежие почти винаги е облачно и дъждовно, но очевидно Шаманът добре си е свършил работата и днес слънцето се прокрадва през разкъсани облаци, правещи пейзажа още по- красив.

Наоколо няма жива душа, нито местни, нито туристи, и можем на воля да снимаме, макар че се чудя къде са се дянали местните жители и защо туристите обичайно не идват дотук. Наоколо се издигат планини в пирамидални форми и ми се иска да чуя какво би казал Мулдашев за това.

Градчето е създадено през 1589 година от немски търговци, а най- старите запазени къщи са от 18 век.

Районът е известен с минералите и според Google maps тук някъде трябва да има музей на минералите, но тъй като никой от нас не е твърде запален по геологията, решаваме да се задоволим с колекцията в къщата, в която сме настанени, и с подредените около пристанището каменни яйца, всяко, направено от различен по вид камък, които са основната местна забележителност.

 

   В предварителната програма за този ден съм представила на спътниците си две алтернативи: да обикаляме цял ден по източните фиорди и да изследваме всяко кътче от тях или да преминем през планината и да посетим третия по височина водопад в Исландия- HengifossПредвид факта, че най- високият, Morsárfoss, доколкото разбирам от предварителната информация, е недостъпен за обикновени туристи, а вторият- Glimur, намиращ се в западната част на острова, изисква 3 часа ходене по сложен терен в едната посока, везните рязко наклоняват към посещение на третия, още повече, че не успях да открия нищо кой знае колко изкушаващо като обект по източните фиорди. Прекият път през планината се оказва неасфалтиран, което в съчетание със стръмния терен ми създава доста емоции, но, слава богу, само на мен. Наско, който шофира в момента, заявява, че не вижда никакъв проблем и ме успокоява, че на опасните места даже има мантинели, нещо, което и аз самата виждам, но това не ме кара да се чувствам по-сигурно. Черният път е около 30 км и отново излизаме на асфалт и си отдъхвам, но в този момент не зная, че това ще бъде по- малко адреналиновото ми преживяване за деня. Достигаме до паркинга, откъдето води пътеката за Hengifoss. Според предварителната информация, която получих от един исландски туристически сайт, пешеходната разходка е около 1 час в едната посока, а на място установявам, че водопадът се вижда и от паркинга и ще се движим по видим ориентир. Според сайта, водопадът е висок 128 метра, но на информационната табела в началото на пътеката е записано 118 метра, което го прави по- нисък от най- високия в България и направо несъизмерим с тези, които сме виждали в Норвегия, което леко ме разочарова, но водопадът поне изглежда пълноводен. Тръгваме по широка пътека, в началото гумирана, а по- нататък- чакълирана. Пътеката може би ще се стори стръмна за хора, които не са ходили в планината. За нас изкачването по нея би било леко и приятно, ако не беше силният насрещен вятър, с който на места буквално трябва да се пребориш, за да направиш следващата крачка. Гледките наоколо обаче определено си струват усилията. Когато човек спре да си почине и се обърне назад, може да се наслади на красива гледка към долината Fljotsdalur с реката и езерото Lagarfljót, а по пътя до основния водопад има още няколко по- малки водопади, единият от които, Litlanesfoss, е особено красив със своите два прага и корито от черни базалтови колони, подобни на тези около Черния водопад, за който разказах в част първа на пътеписа, и все пак различни.

Прочитайки обяснението на информационното табло, Георги ми обяснява, че тези образувания се дължат на бавното изстиване на лавата след изригването на вулкана. Очевидно в тази земя на огън и лед всички уникални гледки се дължат или на вулканична, или на ледникова дейност, което я прави толкова разнообразна и различна от всичко, което съм виждала по света. Както всичко тук и всеки водопад с нещо е различен от всички останали. Hengifoss, до който все повече се приближаваме, не прави изключение. По черните скали зад водопада ясно се очертават няколко хоризонтални линии с тухленочервен цвят, сякаш нарочно прокарани от невидимата ръка на Твореца. Докато ги съзерцавам, Георги ме настига и като един типичен представител на технократското поколение рязко ме сваля на земята с поредното научно обяснение, свързано с вулканичната дейност. Увлечена в размисли и съзерцание, изобщо не разбирам кога официалната пътека е свършила и сме навлезли в терен с каменни морени, много подобни на онези, по които ходим всяко лято в Рила и Пирин.

Екипирани сме за леки разходки и определено ми липсват щеките и по- сериозните туристически обувки, които имам в България. На няколко места изцяло разчитам на помощта на мъжете, за да направя следващата крачка, пресичайки реката или качвайки се по някоя скала, а в един момент даже се отказвам да продължа по мократа и хлъзгава скала, под която буйната река буквално кипи.

Пращам Наско и Георги напред, знаейки, че Дилиян идва след мен, и след няколко минути отново тръгвам напред, преодоляла паник- атаката. Приближавам до края на каменистия, но все пак проходим терен, обозначен с каменна пирамида. За да се достигне в непосредствена близост до водопада обаче, трябва да пресечеш буйната ледена река по огромни камъни, разположени на доста по- голямо от един разкрач разстояние един от друг. За мой ужас Георги се опитва да го направи, но виждайки отсреща как един младеж се движи от камък на камък с еленски скокове, слава богу, се отказва от начинанието. Определено след този преход няма да ми липсва тазгодишното екскурзионно по Пирин, което това лято заменихме с пътешествието до Исландия. Едва когато навръщане излизаме от морените и достигаме до обозначената туриситческа пътека, виждам табелата в края й „DANGER”, която, явно увлечена в съзерцание на водопада, съм пропуснала да видя наотиване. В този момент, макар и доста изтощена от адреналиновото преживяване, се чувствам щастлива, че не съм я видяла, а за награда слънцето огрява скалите и водопада, правейки го още по- красив.

Слизането надолу определено е по- леко, още повече, че вятърът е попътен и буквално ме кара да потичвам на места. Изпитваме леко колебание дали да не отидем до намиращата се на пет километра оттук изложбена експозиция, посветена на екоразнообразието на района, но се отказваме, защото имаме други планове до края на деня. Настаняваме се в апартхотел в един Егилстадир, най- големия град на източния бряг, и преди да продължим програмата си за деня, се снабдяваме с продукти за вечерята, закуската и пътуването през следващия ден, тъй като магазините в Исландия затварят рано. Днес правим поредното си откритие в супермаркета- готова супа в найлонов плик, с която, на цената на една супа в заведение, можем да се нахраним четиримата, а при това, както установяваме по- късно, доста вкусно, така че и в следващите дни няма да ни липсва топла и течна храна и няма да има нужда да жертваме от ценното си време за дълго приготвяне. Качваме се отново на колата, за да посетим най- живописното градче по източното крайбрежие, Seydisfordjur, изглеждащо много красиво по снимките, които съм гледала, със своите шарени къщи и оцветени улични настилки. След като няколко пъти ме кара да повторя името на селището, за да нагласи JPS-а, Дилиян счита задачата си на навигатор за изпълнена и се отдава на проучвания на маршрута ни за следващия ден. Пейзажът е хълмист, с малки водопади и реки от двете страни, но пътуването ни като че ли продължава по- дълго от предварително предвидения половин час. В един момент достигаме до селище, но то се оказва съвсем друго градче на съвсем друг фиорд. Едва тогава Дилиян забелязва, че всъщност е нагласил навигацията в съвсем друга посока и вместо да тръгнем на изток към Seydisfordjur,сме тръгнали на юг и сме достигнали Reyðarfjörður. Това предизвиква откровено негодувание от моя страна и обхваната от ярост към навигатора, който спокойно слиза да поснима наоколо, наслаждавайки се на меката светлина, аз даже отказвам да сляза от колата. Едва по- късно, ровейки се в мрежата разбирам, че сме били на брега на най- дългия източен фиорд и вероятно е имало какво да се види наоколо. Това е поредният урок за мен, че понякога съдбата ни води на място, което не сме планирали, но не бива да се ядосваме и да го отхвърляме, защото може би точно това е мястото, на което е трябвало да бъдем.

Когато се прибираме, Георги, който реши да пропусне разходката до Seydisfordjur, за да се отдаде на следобедна дрямка, ни приготвя вкусна паста със сьомга и сметана, която до голяма степен успокоява нервната ми система.

 

ДЕН ШЕСТИ

Малките брятя на Ниагара и Игуасу, на гости в Ада

и среща с китове

    Когато се събуждаме сутринта, навън е сиво и облачно и пръска дъждец и това е обичайното време за този регион, а вчера е било по- скоро изключение, но всъщност нас времето тук днес изобщо не ни интересува, защото първият ни обект за посещение се намира на 2,30 часа на северозапад и хубавото време е поръчано от Шамана затам. Малко след тръгването ни дъждът спира и получаваме бонус- водопад встрани от пътя. Според информационната табела водопадът се нарича Rjukandafossи евисок цели 139 метра. Някак не успявам да си обясня как третият по височина водопад, който посетихме вчера, е всъщност по- нисък от този, световно неизвестен водопад, но по- късно, правейки проучване по въпроса, стигам до извода, че Хенгифос се счита за по- висок, защото се състои от една единствена струя с посочената дължина, а при Rjukandafoss става дума за няколко водни потока с обща дължина 139 метра.

В момента, в който виждам водопада обаче, никак не ми се иска да разсъждавам над сухата фактология, а искам просто да се наслаждавам на пейзажа, защото водопадът е красив и около него пасат овчици, което прави гледката още по- пасторална. През следващите 2 часа по пътя няма нищо интересно. Пътуваме през безкрайна черна пустош, сред която не се вижда никаква зеленина и никакви интересни форми. Пада мъгла, която прави пейзажа да изглежда още по- призрачен и сякаш всеки момент от мъглата ще изскочи някой трол, в съществуването на които някои от исландците и до днес вярват. Шаманът, който в момента не шофира, задрямва и отново завалява дъжд. Събуждам го малко преди отбивката за водопада Детифос и той веднага се взема в ръце и поръчва спешно спиране на дъжда. Дъждът спира почти моментално. Времето остава облачно, но това не е голям проблем в този момент, а фотографите даже са доволни.

    До водопада Dettifoss има два пътя. Единият е от изток, а другият- от запад на реката, по която се намира водопадът. Предварителните ми проучвания водеха до извода, че по- добрият път, за да стигнеш до водопада, е източният, но по- красива е гледката, ако преминеш по западния. За наш късмет, съвсем скоро тази година исландците са асфалтирали западния път, което разбираме от нашите сънародници, на които бяхме на гости около Гейзер. Така че имаме шанса да видим водопада от по- добрата му страна, без да се друсаме по черен път. От паркинга до водопада пътеката е идеално разчистена от камъните и няма никаква трудност за достигането, а мястото, където се намира водопадът, може да се забележи отдалеч по облака от капчици вода, който се носи над него. Това явление съм виждала около Игуасу и то е признак, че водопадът е голям и пълноводен. Нищо чудно, защото Dettifoss се счита за най- мощният водопад в Европа. Наричат го малкият Ниагара. Когато приближаваме, веднага разбирам защо. Мощните струи на водопада се спускат с грохот в коритото на реката, която е образувала живописен каньон.

 

Водопадът е висок 45 метра, но е широк цели 100 метра, а количеството вода, което се стича, за 2 секунди може да напълни басейн с олимпийски размери. Чела съм, че обикновено тук е трудно да се разминеш от народ и трудно можеш да се уредиш да достигнеш до панорамната площадка, от която най- добре се вижда целият водопад. В момента на панорамната площадка има 3-4 души и можеш да гледаш и да снимаш колкото си искаш. Друг е въпросът, че точно след няколко секунди ставаш целият във вода от пръските на водопада, а на фотографите им се налага да снимат бързо, за да не повредят обективите си.

Така, окъпани и освежени, продължаваме към следващия водопад Selfoss, който се намира на около 1,5 км и пътеката е равна и отъпкана. Тук обаче, за разлика от Детифос, онези, които са минали по източния път, са по- облагодетелствани, защото могат да видят водопада в целия му блясък. Този водопад е висок само 12 метра, но се стича на множество буйни струи, а в дъното се намира основният водопад, падащ с грохот и пръскащ милиони капчици вода наоколо. Това ме провокира да го нарека малкият брат на Игуасу.

Така за половин час сме видели Ниагара и Игуасу и имаме още много дневно време пред нас.

    Отправяме се към пристанищния град Husavik, който наричат столица на китовете, но преди това преминаваме през геотермалната област Hverir. Приближавайки я, отдалеч виждаме издигащ се в небето бял дим, а когато слизаме от колата, усещаме острия задушлив дъх на развалени яйца и барут. Мястото е едновременно красиво и зловещо, усещане, което не за пръв път имам в Исландия. Врящите локви и купчини камъни, от които излиза задушлив дим, те карат да се чувстваш, все едно си в Ада, но, слава богу, само на гости, защото можеш да си тръгнеш веднага, щом ти стане прекалено горещо. 

    Само няколко минути след като тръгваме, отново виждаме обширната област на езерото Myvatn. Между многобройните стълбове от пара, излизаща от недрата на земята, се е разпростряла огромна синя шир. Засега се задоволяваме само с гледката и снимки наоколо и с успокоението, че тук ще прекараме няколко часа в следващия ден.

    Без да губим повече време, поемаме на север, към Хусавик, с надеждата, че още днес ще успеем да включим в програмата си плаване с корабче за наблюдение на китове. Основната цел на посещението ни в този северен пристанищен град. Хусавик е най- северното място, на което е стъпвал крака ми до днес, но в този момент времето не е студено, а вятърът е утихнал, което го прави съвсем приемливо за морска разходка. Лесно намираме къщата, която съм резервирала за нощувка с помощта на навигацията и на снимките в сайта за резервации. За наша огромна изненада и радост, тя се оказва една от най- красивите сгради в традиционния местен стил, точно до църквата и с поглед към пристанището, но оставяме насладата от гледката за по- късно, защото веднага се отправяме към бюрата за продажба на билети за корабчетата, които също са в непосредствена близост до къщата ни. Успяваме да се уредим с билети за 17 часа. Набързо разтоварваме куфарите и се отправяме към пристана, откъдето потегля нашият кораб на име Nattfari и след малко вече сме на борда, облечени в специални костюми, които ни раздават на палубата,за да ни пазят от вятъра и студа.

Чувала съм, че през лятото вероятността да видиш китове тук е много голяма, но все пак е въпрос на късмет. Освен двамата капитани, на кораба има гид, който ще се вглежда заедно с всички нас в синята морска шир и ако някъде се появи обект за наблюдение, ще го обявява по мегафона, като използва за определяне на посоката цифрите на циферблата, като носът на кораба приемаме за 12 часа. След като навлизаме на около 10 км навътре в морето, корабът намалява ход и очевидно това е първото място, където могат да се видят китове, но колкото и да се взираме, не виждаме нищо друго освен птици. Все пак имаме известен късмет, защото съвсем близо до кораба ни плува ято пъфини.

След като става ясно, че тук китове очевидно няма или са се покрили някъде надълбоко, продължаваме напред. Цялата разходка продължава 3 часа и вече сме на път да преполовим времето, когато започвам да си мисля, че надеждите ни ще останат напразни. Искам да призова Шамана да извика китовете, но той се е качил на най- високата палуба с фотоапарата си в ръка и изобщо не може да чуе призивите ми. В един момент корабният екскурзовод обявява, че има обект за наблюдение на 1 часа, при което всички пасажери се изсипват в предната дясна част на кораба и той се накланя застрашително. В друг момент това вероятно би ме притеснило, но точно сега любопитството ми е толкова силно, че забравям страховете, включително и необходимостта от спазване на 2 метра разстояние заради коронавируса и се присъединявам към всички пасажери на кораба,жадуващи среща с кит. Успявам да го видя в последния момент, когато опашката му се извива над водата и потъва в нея, но и това е нещо. Само след няколко секунди корабният гид обявява поява на кит от другата страна на кораба и този път съм сред първите, добрали се до левия борд, и успявам да видя цялото представление. Първо се показва гръб, следва фонтан и това се повтаря няколко пъти до момента, в който театрално показвайки красивата си сребриста опашка, китът се гмурва към дълбините. В един момент огромни кръгове въздух излизат от водата точно до кораба ни и аз се уплашвам дали огромното морско животно няма да обърне кораба ни, но намиращият се наблизо Наско ме успокоява, че това няма как да се случи. Още на няколко пъти успяваме да видим гърбове, фонтани и опашки върху станалата вече златиста и гладка като тепсия вода.

Всички китове, които сме видели, както ни обяснява екскурзоводът, са от рода на гърбатия кит. В околността има и син кит, който е особено рядък вид и е въпрос на голям късмет да го видиш. Е, явно не сме от най- големите късметлии, но пък и не сме и от каръците, които не успяват да видят нито един кит. Така, след като в един ден сме видели Ниагара и Игуасу, ходили сме на гости до Ада и сме срещнали китове в океана, се прибираме щастливи и удовлетворени в къщата, която вероятно в други лета трябва да резервираш поне година предварително, а аз успях само преди месец, заради множеството отменени резервации поради пандемията от коронавируса. Настанени сме в обширен и луксозен апартамент на втория етаж в поне стогодишната къща и се чувстваме като на централната ВИП ложа на града.

 

ДЕН СЕДМИ

Гореща баня и Божествен водопад

   Сутринта се наспиваме добре, закусваме спокойно и излизаме да изпием кафето си на верандата. Облаците са се вдигнали и слънцето осветява морето и заснежените върхове на отсрещния остров, което прави пиенето на тазсутрешното кафе едно от най- запомнящите се удоволствия по време на това пътешествие.

Днес съм обявила ден за релакс, станал напълно възможен, поради отпадане от първоначалната програма на круиза за наблюдение на китове, който успяхме да включим в програмата си предишния ден. Така че за днес ни остава само един водопад и по- малко от два часа път, което ще ни позволи да отделим повече време на горещите минерални извори около езерото Myvatn. Толкова спокойна е програмата днес, че моите спътници, свикнали вече на туристически подвизи, предишната вечер почти са се съгласили да посетим музея на китовете в Хусавик, но дългото пиене на кафе на верандата, съчетано с недотам привлекателния външен вид на музея и таксата от 25 лева на човек правят мисията ми да ги заведа там, почти невъзможна. Все пак включваме в програмата си още един обект- пещерата Grjótagjá, към която се отправяме веднага, след като правим няколко снимки на красивото пристанищно градче.

    Пещерата е малка и тъмна, но интересното е, че в нея блика геотермален извор, а известността й в последните години се дължи на факта, че в нея е снимана сцена от филма "Игра на тронове". Другото впечатляващо нещо е, че когато се качиш на малкия хълм над пещерата, се вижда, че тя е част от разлом между земни пластове, който е съвсем ясно очертан.

    Продължаваме към Myvatn National Bath, спа- център на открито, разположен на естествен геотермален извор. Тук водата има същия млечносин цвят, какъвто видяхме в Синята лагуна, а таксата е доста по- ниска, а и след толкова дни интензивна програма определено имаме нужда от подобно преживяване. Шаманът и този път се е представил отлично и е поръчал точно подходящото време. Температурата е цели 15 градуса и почти няма вятър, което е идеално за леко охлаждане, но без тракане на зъби, когато излезеш от горещата вода. За да бъде кефът пълен, мокрият бар предлага типични исландски бири. За съжаление, един трябва да се лиши от тази наслада, защото трябва да шофира, но останалите не пропускаме тази възможност.

След около три часа в горещите води излизаме чисто нови, макар и леко отпуснати, но слава Богу, посещението на водопада Goðafoss /Годафос/, който е следващата точка от маршрута ни, не изисква почти никакво физическо усилие. Поръчвайки слънце за плажа, Шаманът малко се е престарал и в качеството си на фотограф остава недоволен от условията за снимане на водопада, защото , макар че сме паркирали от правилната му страна, откъдето той се вижда по- добре, слънцето свети точно срещу нас и прави снимките контражурни.

Наско е още по- нещастен и опитва всякакви фотографски методи и похвати да направи хубави снимки, но пак остава недоволен.

Ако насрещното слънце е проблем за фототехниката, то не е толкова голям проблем, когато виждаш водопада с очите си, а гледката към него е наистина впечатляваща, така че за разлика от фотографите, аз съм доволна. Скалите образуват полуокръжност, от всички страни на която се стичат буйни води, а там, където падат, се е образувал врящ казан, в който водата се завихря и се издига нагоре под формата на бял облак от пръски вода. Смята се, че водопадът е наречен "Водопад на боговете", защото викингският вожд  Þorgeir Ljósvetningagoði /ако можете го произнесете, аз не се наемам/ изхвърлил в него статуите на старите богове по време на приемане на християнството. Дали това е истина или легенда, никой не може да се закълне, както и за много други събития в исландските саги, но даже и заради красотата си водопадът определено заслужава да носи името си.

    Отправяме се към крайната си цел за днес, един от големите градове в Исландия, Akureyri, с цели 19 хил. жители. Навигацията ни указва, че до града може да се стигне по два начина, за по- краткия се дължи някаква такса. Трябва да се отбележи, че до момента нито веднъж по време на това пътешествие не сме плащали пътни такси и малко се учудваме, но все пак поемаме по краткия път, защото бързаме да пристигнем преди края на работното време на станалите ни вече любими супермаркети Bonus, което е от 10 сутринта до 18,30 вечерта. Таксата се оказва свързана с преминаването под тунел, дълъг около 7 км, но никъде, нито в началото, нито в края му няма места за таксуване. Когато малко по- късно звъним на компанията, от която сме взели колата си под наем, се оказва, че таксата в исландски крони с еквивалент около 20 български лева може да бъде платена само чрез Интернет и то или преди, или най- много 3 часа след преминаване през тунела. Ако не го направиш, се начислява глоба в доста по- голям размер. Слава Богу, успяваме да получим тази информация навреме, за да не ни глобят.

    Центърът на Акурейри е спокоен и романтичен, с красиви разноцветни стари сгради и изкусно аранжирани цветни саксии, над които на висок хълм се извисява модернистична лутеранска църква, с която исландците се гордеят, но, според нашето единодушно мнение, никак не се вписва в стила на града.

Създаден като индустриален град, в момента Акюрейри е преди всичко туристически център на Северна Исландия и оттук, както и от Хусавик, също се правят круизи за наблюдение на китове, но тъй като ние вече отметнахме тази точка от туристическата си програма, имаме време да се разходим още малко из красивия и живописен център на града бавно и спокойно, да се насладим на старинната архитектура, да поседнем на някоя пейка, без да бързаме за никъде, което е истинска екстра по време на тази екскурзия.

 

 

ДЕН ОСМИ

Северните и западните фиорди. Скала в морето, тюлени и най- фотографското място в Исландия

 

    През този ден имаме да изминем много километри, защото от центъра на Северна Исландия Акюрейри трябва да отидем до една от най- западните й части, където се намира водопадът Kirkjufelfoss, който съм включила в програмата си специално заради фотографите, защото се твърди, че е най- фотогеничното място в Исландия. Единствената забележителност по пътя, която съм набелязала, докато правех програмата, е Hvitsekur- скала в морето с причудлива форма, която мнозина оприличават на слон. Разбира се, на няколко места спираме по пътя, щом видим красиви гледки и информационни табели. От една от табелите научаваме, че Исландия е най- големият консуматор, но и най- големият производител на ел. енергия на глава от населението, като 99 % от него се произвежда най- вече от възобновяеми източници, благодарение на огромното водно богатство на страната и геотермалните извори.

    Когато достигаме до отклонението за Hvitsekur,се оказва, че за да видим тази забележителност, трябва да се отклоним на 25 км по черен път по източния бряг на полуостров Skaga, за да достигнем до мястото, откъдето тя се вижда. Тъй като това е единственият ни обект за посещение по пътя, без колебание потегляме натам. Движим се в много слабонаселен район по брега на един от северните фиорди. Районът е много слабо населен и тук- там се вижда някоя ферма, а по ливадитекротко пасат овчици. Толкова е спокойно, че чак започвам да се съмнявам дали сме поели по верния път към туристическата забележителност. Когато наближаваме мястото, откъдето се вижда скалата, започват да се забелязват обекти на туристическия бизнес като хотел и няколко дървени къщички за гости. На паркинга има и няколко коли. Скалата е наистина причудлива и дали ще я оприличиш на слон, на тибетски як или на някакво друго създание, зависи от въображението на наблюдателя.

На информационна табела близо до скалата забелязваме реклама на други забележителности, които се намират по западния бряг на полуострова: църква и две места за наблюдение на тюлени, и тъй като пътят се удължава с не повече от 15-20 км, решаваме, че ще направим пълна обиколка на полуострова. Пътят, освен че е неасфалтиран, се движи на вълни по склоновете и ту се изкачваш, ту слизаш, като при изкачването не виждаш пътя от другата страна, затова на всеки връх има оширение с пътен знак, указващ да минеш вдясно, за да не се сблъскаш с някакъв насрещен автомобил. Всъщност, по целия път виждаме само един камион, извършващ ремонтни дейности, и още един автомобил, освен нашия. Църквата, която вероятно беше отбелязана като забележителност, се оказва зад заключена ограда и вече почти сме разочаровани, че удължихме маршрута си напразно, когато стигаме до паркинга с указателни табели, сочещи, че това е мястото за наблюдение на тюлени и птици. Още щом излизаме от колата, десетки арктически рибарки закръжават над главите ни и започвам да се чувствам малко като във филма „Птиците“ на Хичкок, още повече, че според съдържащата се в Нета информация, арктическата рибарка понякога е агресивна към хора. Тези тук обаче, слава Богу, не се занимават с хората, а се гонят една- друга със силни крясъци. Поемаме по пътеката към мястото за наблюдение на тюлени, но по малките скалисти острови наоколо виждаме само стотици или може би хиляди птици. Щом достигаме края на пътеката, веднага установяваме, че това е мястото, защото първо чуваме характерните звуци, които издават тюлените, и веднага след това ги съзираме, блажено налягали по скалите в морето или плуващи около тях. Напрягам късогледите си очи и успявам да видя няколко екземпляра, макар че ми се иска, да бяха дошли малко по- наблизо. Моля Дилиян да ми даде фотоапарата си, за да го използвам като бинокъл, и през него ги виждам доста по- ясно. Е, поне няма да останем без снимки на тюлени! Времето е изключително приятно, температурата се е покачила до невероятните за Исландия 20 градуса, а слънцето се усмихва от небето, огрявайки морето, спокойно и равно като тепсия. Това очевидно много се харесва на тюлените, както и на нас. В един момент, гледайки продължително към мястото, на което се намират тюлените, започвам все по- ясно да ги различавам как ходят по скалите със своята странна походка на подскоци и припълзявания, гмуркат се във водата, после отново показват муцунките си.

След като единодушно гласуваме, че това преживяване е осмислило цялата обиколка на полуостров Skaga,продължаваме напред, защото ни очакват още цели 3 часа път до крайната точка на маршрута ни, която се намира на западния полуостров Синай.

    Пристигаме в 7 часа вечерта в градчето Grundafordjur, намиращо се само на 3 км от водопада Kirkjufelfoss.В този час супермаркетът вече е затворен, но ние сме се подготвили предварително с провизии, предвиждайки подобна възможност. Набързо разтоварваме багажа си в апартамента, който сме резервирали, настаняването в който, както на повечето места, където нощувахме до момента, е на принципа Self chek-in, с ключ, поставен в малък бокс с цифров код, получен предварително, заедно с инструкции за местонахождението по e-mail,и бързаме да отидем до обекта, цел на нашето посещение тук, най-фотогеничният водопад в Исландия. Времето, според мен, не е от най- доброто за снимки, по околните хребети се стелят мъгли, а на върха на скалата зад водопада е полегнало облаче, но според Наско, това дори придава допълнителен драматизъм на снимките. Сам по себе си водопадът не е нещо впечатляващо, особено след всички величествени водопади, които видяхме до момента, но композицията с наблизо намиращия се до него зелен конусовиден планински хълм, самотно издигнат над равнината, прави пейзажа особено привлекателен не само за любителите на фотографията.

 

ДЕН ДЕВЕТИ

Последни водопади и пристигане в Рейкявик

    Обещала съм на Наско, че ако на следващия ден времето е хубаво, ще се върнем отново да снимаме водопада Киркюфелфос при друга светлина, но когато се събуждаме, времето е още по- облачно и мъгливо, така че поемаме направо по посока Рейкявик, като пътьом ще се отклоним да видим последните два водопада за това пътешествие: Hraunfossarи Barnafoss. Като пътуваме на изток по южния бряг на полуостров Синай, вятърът е толкова силен, че на моменти Наско едва удържа волана. Завалява и дъжд. Явно Исландия днес е решила да ни покаже своето обичайно лице. Според статистиката, през 300 от общо 365-те дни в годината тук вали. Благодарение на Господ и Шамана, за нас деветият ден от пътешествието ни е едва първият дъждовен. Почти съм на път да се откажа да ходим до водопадите в това време, но отклонението е само около 25 км и решаваме все пак да се придържаме към програмата, което се оказва изключително правилно решение. Шаманът отново е заспал и се събужда малко преди да достигнем водопадите, след което дъждът спира точно за толкова време, колкото ни е необходимо да ги разгледаме. Водопадите Храунфосар представляват множество извори, избликващи от скалата, а Барнафос се спуска буйно по тесен каньон със красиво изваяни форми в скалите. Гледката и към двата водопада определено си струва и отново не оставаме разочаровани.

    Навръщане преминаваме покрай Deildartunguhver, най- високия геотермален извор в Европа. Множество малки фонтанчета избликват от земята с температура 100 градуса и наоколо всичко дими и мирише на сяра. В близост има СПА- център, използаващ горещата минерална вода и леко се изкушаваме да се потопим в горещата вода, но се отказваме, защото за разлика от баните на езерото Миватн, тук виждаме просто едни изкуствени басейни на открито, които не изглеждат дотам привлекателни, особено в днешната метеорологична обстановка. Решаваме, че ще се опитаме да вместим още една гореща баня в следващия ден и се отправяме директно към исландската столица. Рейкявик не ни посреща гостоприемно. Мрачно е и дъждът не спира да вали. По улиците се виждат хора, носещи маски, въпреки че те все още не са задължителни. Поради нарасналия брой заразени в страната, надхвърлящи вече психологическата бариера от 10 души на ден в последните дни, което за държава с население от 360 хиляди жители си е сериозен процент, Исландия се готви да затегне отново мерките против Ковид- 19 от понеделник., т.е. от следващия ден, след отпътуването ни. Обстановката в Рейкявик рязко ни връща в действителността и ни припомня за пандемията, за която буквално бяхме забравили, откакто сме тук. Време е от земята на боговете отново да слезем в земята на хората. За разлика от великолепната исландска природа, исландската столица не успява да ме очарова от пръв поглед. Може би е така, защото и времето не позволява пешеходна разходка, а само обиколка с автомобила. Решаваме, че моментът е много подходящ, за да видим някой музей и информирайки се в Google,си избираме една сравнително нова атракция, наречена Flyover, която, доколкото разбирам, представлява 4D кино,благодарение на което можеш виртуално да полетиш над Исландия. За съжаление, когато стигаме до музея, който по принцип работи до 20 ч., той току що е затворил и вътре виждаме само хора в защитни костюми, а от табелата на входа разбираме, че е затворен за следващите два дни, заради случай на Ковид-19. С надеждата утрешният ден да бъде по- ведър и успешен за нас, се прибираме в апартамента си в една стилна стара къща близо до центъра на града.

 

ДЕН ДЕСЕТИ

    Сутринта времето е облачно, но не вали и излизаме на пешеходна разходка. Преминаваме покрай езерото Tjörnin, намращо се в самия център на исландската столица, и достигаме до централната улица с кафета и магазини.

Събота е и часът е вече 11, но е спокойно и сме единствените клиенти в едно от централните кафенета и докато си пием кафето, наблюдаваме колорита на града.

Тръгваме към катедралата- съвременна сграда, чийто външен вид едва по- късно прочитам, че наподобява уникалните исландски скални колони, но когато я виждам, на мен ми заприличва на огромен орган, а най- впечатляващото нещо вътре е самият орган с 5275 тръби на фона на иначе аскетичния, но внушителен интериор на лутеранския храм.

Прави ми впечатление, че тук никой не бърза. Катедралата отваря врати малко преди 12, а точно в 12 чуваме и мелодичния глас на камбаните. Този път пропускаме възможността да видим града от високо, каквато атракция се предлага на туристите, защото, след като не успяхме да посетим музея Fiyover, поне искаме да посетим Музея на сагите. Оказва се, че това е един приятен начин, с помощта на аудиогид и сцени, пресъздадени чрез восъчни фигури, да се запознаеш с исландските саги, където историята се преплита с легендите.

За обиколка на важните забележителности на Рейкявик един предиобед се оказва съвсем достатъчен, а в нашето пътешествие този път сме дали превес на природата пред градските забележителности и тъй като имаме достатъчно време преди полета си вечерта, поемаме отново към Златния кръг, там, откъдето започнахме своята обиколка на Исландия, за да се потопим още веднъж в горещи води. Мястото, което избираме, се нарича The sekret lagoon /Тайната лагуна/ и е най- старата обществена къпалня, използваща естествен геотермален извор. Освен горещата вода, за лечебната сила на лагуната имат роля и едноклетъчните водорасли, които се отлагат по дъното, а наоколо блика малък гейзер и навсякъде ври и се издига пара, нещо, което вече приемаме за обичайна гледка.

    Приключваме своето пътешествие с вечеря в едно заведение на няколко километра от летището. Макар че заведението е непретенциозно, храната е вкусна, но пък и цените не са никак ниски, което ни убеждава за пореден път, че сме избрали правилния начин за пътуване в Исландия. Когато самолетът се издига в нощното небе, се чувствам удовлетворена, но все още прекалено преситена с впечатления, за да осъзная какво преживяхме през тези десет дни. Едва по- късно, когато разглеждаме снимките и ги показваме на своите близки и приятели, си давам сметка какво уникално преживяване е да видиш Исландия- тази страна на огън и лед, изглеждаща почти нереално и извънземно, но все пак истинска и достижима.

 

    За всички, които ще решат да се докоснат до красотата на Исландия, за пръв път, по съвет на мой познат, се опитах да синтезирам няколко любопитни факта и полезни съвети за тези, които ще решат да предприемат пътуване до Исландия:

      1. По време на това пътешествие пропътувахме общо около 2700 км. Цената на горивото по време на нашето пътешествие /м. юли 2020 г./ беше около 225 исландски крони за литър. Голяма част от пътищата в Исландия са неасфалтирани, с трошено каменна настилка, доста по- добра от тази, по нашите подобни пътища, а съществуват т.нар. F пътища, по които е забранено за леки автомобили, така че изборът на високопроходим автомобил се оказа удачен. Dachia Daster,какъвто сме наели ние, се оказва най- разпространеният SUV за отдаване под наем, вероятно поради по- ниската цена. Цените на местните rent-a-car компании са по- ниски от тези, на американските и заради това са предпочитани от туристите. Що се отнася до пълната застраховка, чиято цена се равнява на половината от наема за автомобила, слава Богу, не разбрахме дали си струва, но със сигурност ни осигури спокойствие.

      2. Повечето места за настаняване са на принципа self chek-in,като предварително собственикът изпраща мейл с инструкции за влизане. Това позволява настаняване без определен краен час, много удачно, като се има предвид дългия летен ден.

      3. Къщите и апартаментите за гости са напълно оборудвани и спестяват необходимостта да се посещават заведения, където цените са 3-4 пъти по- високи, от тези, в супермаркетите.

      4. В супермаркетите се продава само бира с 2,25% алкохолно съдържание, която е на цена 130-150 исландски крони, а останалият алкохол, включително по-високоалкохолните бири /от 4,5 до 10 %/ се продават само в специализирани магазини и заведения. В специализираните магазини цената на бирата е около 400-450 крони, а в заведенията-1000.

      5. Нито веднъж по време на цялото ни пребиваване в Исландия не ни поискаха документи за самоличност и не ни се наложи да обменим нито една исландска крона, защото навсякъде плащането беше възможно с дебитни или кредитни карти.

      6. Даже в най- летните дни температурите не надвишават 15 градуса, ако достигнат 19- 20 градуса, е цяло чудо, а често падат до едноцифрени числа, което, съчетано с вятъра и влагата, прави усещането за студ още по- осезаемо. Една част от обектите са свързани с, макар и недълги, пешеходни преходи. Така че най- подходящите дрехи са като за късна есен в планината и задължително яке за вятър и за дъжд, и туристически обувки. Туристически щеки също не биха били излишни.

        Забележка: Всички цени в лева, цитирани в пътеписа, са на база 82 исландски крони за лев, каквъвто беше курсът на кроната по време на нашето пътуване през юли 2020 г.

                                                                                          автори на снимките: Атанас Атанасов и Дилиян Иванов

Вход

Последни коментари

.