ХЪРВАТСКА

20.-25.05.2011 г.

    Идеята да тръгнем за тази близка, но почти непозната за нас страна се зароди, след гледане на снимки на Плитвичките езера, които наши приятели бяха публикували в мрежата. На снимка езерата изглеждаха невероятно, почти извънземно и ние решихме да се убедим лично, дали тези някак нереални цветове са плод на фотографски умения и техники или действително творение на природата. Покрай това обаче, в наш собствен стил, си спертнахме и една доста наситена допълнителна програма, която на практика означаваше, че ще преминем около 3000 км на колела. Нашите смели шофьори не се уплашиха от тази перспектива и се наеха да направят възможно това преживяване за себе си и за останалите. Групата ни се състоеше от 8 души, изпълнени с ентусиазъм, жадни за нови хоризонти и нямащи нищо против да пътуват и ходят пеша с часове, стига очите им да се насищат с красота, а душата- с емоции. Предварителните резервации на хотели чрез изпитания вече сайт booking.com  ни даваше спокойствието, че няма да спим на открито, а при предишното ни пътуване се бяхме убедили в предимствата на GPS-а, когато се използва съвместно с карта и допълнителен човешки контрол, за да не си позволява излишни волности да те прекарва през разни черни пътища и съмнителни местности.

    И така:

    Тръгваме в петък след работа. Сборният пункт на групата е на Калотина, тъй като едната кола тръгва от Стара Загора, а другата- от Ловеч. По късна доба, около 11 часа минаваме границата без проблеми и без никакво забавяне.  Сръбският митничар, който ни проверява, се оказва информиран за района на Плитвице, тъй като бил служил там навремето и вместо да ни проверява, започва да ни обяснява като истински гид, какво ни предстои да видим. Преминаваме през Сърбия безпрепятствено, влизаме в Хърватска също без проблеми и около 7 часа сутринта се озоваваме в Загреб.

 

Центърът се оказва платена зона за паркиране, а ние нямаме нито една куна /така се казва местната валута/, а обменните бюра, които там се наричат „менячници“ все още не работят. Спираме един от малкото будни жители на града в този час, за да го попитаме за паркинг, а той, освен че подробно ни обяснява къде има подземен паркинг, който можем да използваме, ни подарява малко куни, за да не се чувстваме като гаврошовци по улиците на града. Този жест веднага вдига високо  акциите на хърватите в нашите очи. Намираме паркинга, малко след това успяваме да уредим и въпроса със смяната на валута и вече сме готови за обиколка на града. Нашият син Георги преди около месец вече е бил в столицата на Хърватска и успява да ни ориентира къде се намираме. Най- напред посещаваме величествената готическа катедрала- първото нещо, което привлича погледа в центъра на града.

   

И катедралата отвътре:

 


    След това слизаме към градския площад, където се озоваваме в центъра на едно събитие, приличащо по нещо на нашите панаири, но с тази разлика, че вместо търговци на турски парцалки и захарен памук, тук се продават местно произведени изделия- от хранителни продукти до рисувани кратуни и дървени гъби. Търговците са облечени в традиционни селски облекла, каквито сме виждали по западните филми за средновековието. На центъра на площада се върти дървена въртележка, задвижвана ръчно. След малко в единия края на площада се подрежда облечена в носии фолклорна група и започва да пее.

 

Народната хърватска музика е весела и игрива, напомняща малко тиролската, но със славянски привкус. Илизайки от тълпата, за да седнем в едно кафе, се озовавам на пазара на цветя, където възрастни, а и по- млади дами продават прекрасно аранжирани пъстри букети от свежи градински и полски цветя. В този ден имаме рожденичка и аз с огромно удоволствие й купувам едно от тези истински произведения на изкуството. Пием кафе в едно заведение на площада и продължаваме да наблюдаваме нарастващото оживление около нас. След това тръгваме по тесните улички към следващата забележителност, наречена Каменната врата, която представлява един отрязък от улицата, устроен като параклис  с чудотворна икона на Богородица, за която нашия млад гид Георги ни обяснява, че се е спасила по чудо от пожар, избухнал поради враждата на градовете, които са се намирали от двете страни на реката. Продължаваме нагоре по стръмните улички и достигаме до църква с красив  покрив, приличащ на цветна мозайка с два герба- още един от символите на града.

 

 

На площада пред църквата се е разположила мъжка музикална група, която с ентусиазъм свири и пее пред насъбрала се група деца весела пиянска песен, която ни прозвучава като нашата „Пийнем чашка, пийнем двечки, после ходим като мечки“. Всъщност пропуснах досега да отбележа, че хърватския език  е доста близък до българския и може би не веднага, но когато ни се повтори бавно, разбираме почти всичко. Хърватите също ни разбират, макар и малко по- трудно, но в общи линии, езикова бариера почти няма. Решаваме да посетим някои от музеите на града и най- напред попадаме в музей на националното хърватско изкуство. Има някой доста интересни картини, но като цяло не оставаме очаровани, макар, че да си призная честно всъщност това е изцяло лаическо мнение, защото никой от нас не е кой- знае какъв познавач на това изкуство.

 

 

    Следващият музей, обаче, наречен с интересното име „Музей на разбитите сърца“, окончателно ни отказва да правим повече опити за посещение на музеи. Той представлява сбирка от обикновени вехтории с написани под тях истории за любов и раздяла и може би бил интересен за някой любителите на турски сериали, но ние определено го оценяваме като пълна загуба на време и пари.  След тези неблагополучни опити за културна програма, попадаме на панорамно място, откъдето се вижда града, а след това слизаме по стръмни улички и обядваме в местно заведение типични хърватски ястия, които не са много различни от нашите и като цяло ни харесват.

 

   

    Цените са по- високи от тези в България, но хващаме някаква съботна промоция, която ги прави прилични за българските ни джобове.  Минаваме отново през площада на града, където купонът е във вихъра си. В този момент на конструираната в средата сцена имат изяви музикални състави, които свирят изключително приятна за ухото музика. Време е да напуснем Загреб и да се отправим към мястото, където ще нощуваме. Сто и двадесет- тридесетте километра до селцето Дрежникград, близо до Плитвичките езера ни се струват едно незначително разстояние след изминатите предната нощ над 1000 км.  Мястото ни за нощувка е тихо и идилично, прекрасно за почивка  след изминатия дълъг път и преди предстоящата ни пешеходна разходка на следващия ден. Купуваме си храна от местния магазин и след кратка подготовка сме на масата. Вино и ракия, разбира се, си носим от България и следва традиционно по български хапване, пийване и сладка приказка , при което, въпреки, че сме уморени, не усещаме как е минала вечерта и е станало крайно време да си лягаме.

    Тъй като съм пропуснала да наглася мобилния си телефон по хърватското часово време, той ме събужда в 6, вместо в 7 часа местно време и ми отнема един ценен час сън. Малко ми е криво от недоспиване, но след малко стават и останалите и се включвам в общото нетърпеливо суетене  преди тръгването към езерата.  С около 30 минути закъснение от първоначалния план успяваме да тръгнем към Плитвице. Паркираме колата на паркинг, което ще ни коства по около 1 евро на час и си купуваме входни билети. Първоначално започва едно суетене, на къде да се отправим. Възможностите, включени в цената на билета са няколко-  с корабче през централното езеро, с автобус или пеша. Тъй като искаме да видим от  всичко по много, изгубваме известно време в спорове и лутане, но слава богу, успяваме да изпреварим прииждащите малко по-  късно тълпи туристи, да хванем корабче и да  стигнем до точка, подходяща за разглеждане на езерата.

 

    Отново следва известен спор и лутане, при което преминаваме около 3 пъти напред- назад по една и съща отсечка и в крайна сметка успяваме да уцелим най- дългата обиколна пътека високо над езерата с подходящи за гледане и снимане прогледни места. Не оставаме разочаровани. Гледам и се опитвам да запечатам дълбоко в себе си тюркоазено синия цвят на водата, буйния смях на водопадите и това невероятно изобилие от води, бликащи отвсякъде, но тъй като думите, които изричам ми се струват слаби, за да опишат това прекрасно творение на природата, нека да говорят фотосите:

      

 

 

След обиколката отгоре, слизаме по стръмни стълби, за да видим езерата отблизо. Оттук също са невероятно красиви, а освен това са кристално чисти и прекрасно се виждат плуващите пасажи от рибки- по- малки и по- големи.

 

  

   Хърватите пазят строго това свое богатство и не позволяват даже да се докоснеш до водата, но прави впечатление, че и туристите са доста дисциплинирани и никой не нарушава правилата. Тъй като преди по- малко от месец посетихме в България Крушунските водопади, не можем да не направим неволно сравнение, което за съжаление не е в полза на нашия обект.

    И още кадри от тази красота... 

 

 

 

 

 

 

    Очевидно има още много какво да се учим по както по отношение на съхранението и показването на природните богатства, каквито имаме в изобилие у нас. Разбира се, и тук не липсват нахални туристи, които леко нарушават прелестта на изживяването, но се опитваме да не им обръщаме внимание. Връщаме се на мястото, където можем да хванем отново корабче, за да се върнем назад и да посетим другата част от езерата, но намираме такова стълпотворение, че избираме да е върнем обратно и да хванем автобус,  което ни осигурява още един час разходка и разглеждане на красивите води и от другата посока. Поради ремонт на част от автобусната линия, разходката ни се оказва още по дълга от предвиденото, но в крайна сметка успяваме да обиколим всички езера, от всички възможни страни. Туристите започват да се разреждат и в края на деня отново оставаме най- ентусиазираните. Въпреки сериозния си туристически опит, след 9 часово обикаляне, вече сме доста уморени, но за разлика от нас, най- младите членове на групата- 10 годишният Цецо и 15 годишният Георги не демонстрират никакви признаци  на умора и приключват деня с игра на дий конче. Всъщност малко по- късно вечерта се оказва, че и други двама не са уморени- нашите шофьори и запалени фотографи Дилиян и Наско остават да пият винце и да си говорят до късно вечерта. Хазяйката, изключително любезна и грижовна в предишния ден, някак пропуска да стопли достатъчно вода за вечерта, поради които част от нас остават неизкъпани. В крайна сметка осъзнаваме, че въпреки и доста на запад, все пак се намираме на балканския полуостров и няма начин да избягаме от проявите на балкански манталитет.


    Програмата ни за следващия ден е да минем през град Книн, където се намира най- голямата запазена крепост в Хърватска и да стигнем но Сплит. Пътят ни минава през планински местности. По време на пътуването само един лек инцидент нарушава душевното ни равновесие. Нашият син Георги, като един истински тимуровец предишния ден се втурнал да помогне на Румен да налее гориво в колата си, но някак си двамата не се разбрали и дизеловият автомобил се оказал частично пълен с бензин. Та по тази причина, при едно спиране насред планината, колата отказва да потегли и всява смут в нашите души, но слава богу, немската машина в един момент проявява немска дисциплинираност и тръгва. Малко преди обяд, когато слънцето вече безмилостно прежуря, се оказваме на върха на баира, където се намира Книнската крепост.

 

 

    И поглед отгоре.

 

 
Даже жегата, обаче, не може да провали плановете ни. Обикаляме крепостта от всички страни. Влизаме в двете музейни експозиции и окончатено се убеждаваме, че хърватите имат прекрасна природа и добре запазени исторически обекти, но по отношение на музейните сбирки не са специалисти.

Ето един пример за това.

 

    Потегляме за Сплит и GPS-ът, който вече е получил името „Пенка“ без погрешно ни води до центъра на града, където се намира дворецът на Диоклециан- изключително добре запазен паметник от античността, който за наше голямо учудване се използва не само като туристическа атракция и място за сергии, а и очевидно за живеене, тъй като някои от древните прозорци е поставена съвременна дограма и се веят перденца.

 

 
    Посещаваме стария град и църквата, които са оградени от самия дворец, разхождаме се и извън него, по улиците на града, който се оказва доста красив.

 

 

    Докато се мотаем сред туристическите групи около двореца, Галя зърва една жена, носеща торба с череши и тъй като в България тези прекрасни плодове още не са узрели, неустоимото привличане я кара да тръгне, заедно с Румен и Цецо да търси източника на тези благини. Останалите, вече премалели от глад, сядаме в първото срещнато заведение и си поръчваме говежда супа, която се оказва бистър бульон с няколко моркова и малко фиде. Пицата на Георги пък  мирише на развалено. В този момент завалява и дъжд и тази серия от събития доста помрачава удоволствието ни, но какво пък, качваме се на колите и се отправяме към хотела. Той за щастие се оказва добро попадение, но поредното ни разочарование е плажът, намиращ се наблизо, който е доста каменист и неподходящ за къпане, а освен това времето навън никак не е подходящо за плаж. Имаме обаче двама смелчаци, които малко по- късно, почти на смрачаване, обличат банските костюми и за огромно удивление на всички мирни хърватски граждани, смело се хвърлят в морето. Хърватските граждани не знаят, че тези двамата, на които имам щастието да бъда съответно съпруга и майка, са се къпали в Атлантическия океан до брега на Великобритания, в ледени планински езера и всяка зима в снега, така че къпането в студени и каменисти водни басейни не е нещо ново за тях. Тъй като отново сме избрали хотел апартаментски тип и поради всятия у нас страх от местните заведения, си приготвяме вечерята отново сами.

    Сутринта тръгваме почти навреме, което е доста необичайно за нас. Пътят до Дубровник е около 230 км., но го изминаваме за цели пет часа, тъй като на всеки 10-15 минути виждаме красота, на която не можем да устоим и слизаме да гледаме и да снимаме и така по цялото продължение на  Хърватската ривиера.

  

 

 

От едната страна на пътя е планината, а от другата- морето. Разкриват се една след друга прекрасни картини- малки и по- големи селца, разположени амфитеатрално по крайбрежието с красиви църкви и екзотична растителност. Повечето от плажовете изглеждат каменисти, но тук там има и пясъчни ивици.

 

 

Пътуваме и ни се иска да спираме и да разглеждаме всяко едно селце, но от друга страна искаме да имаме достатъчно време да разгедаме Дубровник- една от перлите на Адриатика. Интересна особеност на крайбрежния път е, че един отразък от около 10 км от него представлява територия на Босна и Херцеговина. Границата се преминава без чакане и без излишни формалности, освен стандартна паспортна проверка.

 

 

 

   След това спираме на една крайпътна сергия, където си купуваме прясно набрани портокали. Предлагат ни и местно произведена ракия, но когато я опитваме, не й поставяме висока оценка. В крайна сметка, около 14 часа влизаме в града. Още преди това започваме да виждаме живописно накацалите по склоновете над морето къщи.  Настаняваме се по най- бързия начин в предварително резервираните квартири. Хазяите изглеждат любезни, а къщите са уютни, макар и без излишен лукс, но за по 15-20 евро на човек в тази туристически популярна дестинация, това е напълно нормално. Иначе по това време в градчето е пълна лудница- задръствания от автомобили и автобуси и почти непоносим шум от ремонт по улицата, на която се намира нашата квартира. Хазяинът ни уверява, че шумът ще приключи около 17 часа и ни оказва съдействие да паркираме колите си безплатно на съседния платен паркинг. Питаме къде се намира Старият град и без да губим повече ценно време се отправяме към него. Вместо по крайбрежния булевард тръгваме по малки каменни улички с високи огради и малки дворчета, от които надничат красиви екзотични цветя и надвиснали узрели портокали. Слънцето доста силно прежуря, но не успява да спре устрема на нашата група. Не след дълго стигаме до стените на стария град.

 

 

Засега се отказваме от възможността да се качим по стената, за да гледаме градчето отгоре и тръгваме по тесните улички, изпъстрени с магазинчета и кафенета. Не устояваме на изкушението и си купуваме дребни сувенири, но без да губим излишно време, защото искаме да видим колкото може повече от красивото градче.

 

 

Намираме православна църква и палим по една свещичка в нея, след което разглеждаме и красив католически храм Излизаме от другата страна на стената и виждаме пристанището, където се предлагат разходки са корабче. Решаваме да не пропускаме тази възможност и когато корабчето потегля, се наслаждаваме на гледката към града от морето. 

 

 

Преминаваме покрай един остров с красива зелена растителност и ходещи по брега пауни. И тук брегът е доста каменист, а в морето се слиза по стълбички. Близо до острова става плитко и успяваме да наблюдаваме в прозореца, който се намира на пода на корабчето морското дъно. То е изключително каменисто и осеяно с морски таралежи. Това окончателно охлажда ентусиазма на по- голямата част от групата за къпане в адриатическите води, освен на най- младите, които са твърдо решени да не пропуснат възможността за плаж. Още по пътя към стария град, сме съзрели високо горе кабинки на лифт, които изкачват туристите високо над града и слизайки на сушата веднага се отправяме към мястото, където смятаме, че  трябва да се намира долната му станция. Уцелваме я безпогрешно и скоро вече сме в кабинката и се движим нагоре. Излизайки на площадката на горната лифтова станция, майстор- фотографът Наско с прискърбие установява, че гледката надолу се нарушава от въжетата на лифта, поради което, придружен от другите запалени фотографи- Дилиян и Веска, тръгват да търсят по- подходящо за фотосесия място, а останалите по- непритенциозни фотографи оставаме да се наслаждаваме на гледката от тук, след което слизаме при огромния кръст малко по- надолу, а накрая разглеждаме и останките от крепост, които се намират в околността.

 

    И още снимки.

 

 

Всички почти едновременно пристигаме обратно до лифта и слизаме надолу. Вече почти се смрачава, но решаваме да удовлетворим и желанието на младежите и да отидем до брега на морето. Сядаме на камъните, които не липсват по брега и потапяме уморените си крака в хладната вода. Слънцето вече се скрива, а ние сме на края на силите си, след целодневното обикаляне и изпълнения с емоции ден.

 

 

Красив е Дубровник, трудно може човек да му се наслади .

 

 

Прибираме се в хотела, където, слава богу, вече е достатъчно тихо, за да можем да заспим. Хазяинът ни е оставил на масата малко от своята домашна ракия, която опитваме с интерес. За пореден път се убеждаваме, че няма по- хубава от нашата ракия, но важен е жестът. Заспиваме бързо и безпаметно. На следващия ден ни чака дълъг път през Черна гора и Сърбия.

    Обратният път към България всъщност се оказва даже по-дълъг, отколкото предполагаме, защото, макар и не толкова дълъг като километри се изминава бавно, тъй като целият път през Черна гора е планински. Навлизайки в Черна гора оставаме очаровани от едно градче на брега на морето и островче с манастир, който по- късно установяваме, че е едно от най- известните места в тази страна и се нарича Свети Стефан.

 

 

 

    По-нататък нашата навигационна система „Пенка“ безпогрешно ни покачва на един ферибот, с което скъсяваме значително пътя и което от една страна, за наше съжаление ни лишава от възможността да видим красивия град Котор, но от друга ни спестява време, което и без това ни е много ценно в този момент. Тъй като бързаме, преминаваме наистина транзитно през Черна гора, но не можем да се въздържим от спиране и правене на снимки, при това доста често, защото природата е невероятна. Обещаваме си, че ще си организираме специална екскурзия до Черна гора, защото установяваме, че със сигурност има какво да се види в тази малка планинска държава.

    Тъй като времето неумолимо напредва, решаваме да изберем най- краткия път и да минем през Косово. Решаваме да питаме черногорските граничари, дали преминаването крие рискове. Те спокойно ни отговарят, че няма проблем, което мнение, изразено от представители на неучастваща в конфликта страна, ни прозвучава обнадеждаващо и окончателно оформя решението ни. Когато, обаче стигаме до границата на Косово, веднага разбираме, че вероятно не сме взели най- правилното решение. Виждаме един стоп, но тъй като пред нас няма никакви коли, решаваме, че можем да влезем в района на митницата, след което върху главата ни се изсипва порой от викове и предупреждения, едно от които е, че тъй като това е военен район, при нарушение на правилата за движение в страната се стреля на месо. Това ни прозвучава доста стресиращо. Преминавайки през митницата виждаме бронетранспортьори и военни джипове, които отново ни напомнят, че влизаме във военна зона. Някак не върви да се върнем обратно и продължаваме, но през цялото Косово преминаваме бавно и внимателно спазвайки правилата и без никакво спиране. На излизане митничарите пак не пропускат да ни създадат стрес, но в крайна сметка това ни коства само известно забавяне. Влизаме в Сърбия. Продължаваме да избягваме спиранията, защото районът е изключително пуст и затънтен. Дупките по пътя ни припомнят, че се намираме на източните Балкани. Едва когато стъпваме на магистралата край Ниш се успокояваме и започваме да се чувстваме в свои води. Пристигаме на българската граница късно вечерта. Чака ни още доста път, за да стигнем до родната Стара Загора, но все пак вече сме у дома.

 

Автор на фотосите: Атанас Атанасов

 

Вход

Последни коментари

.