САМОТРАКИ

м. май 2014 г.

 

   Идеята да отидем до остров Самотраки, за да качим най- високия връх в тамошната планина- Фенгари, се породи в ума на един наш стар планински другар, с когото сме обиколили много български планини и върхове. От няколко години нашите планини вече ни се струват тесни, та започнахме да обикаляме и чуждите или поне- най- близките- засега гръцките, а дай боже тази година и румънските. Иван, така се казва приятелят ни, който даде идеята, е човек с организационен и водачески талант. Навремето двамата организирахме походите на групата ни и се именувахме той- Командира /нали му отива и на името/, а аз- Началник щаба. Та с присъщата си деловитост, а и поради факта, че миналата година беше ходил на Самотраки, Иван бързо откри едно семейно хотелче на най- подходящото място за атакуване на върха и събра няколко свои верни планински авери, а останалата част от групата организирах аз. От няколко години организирането на походите в планината ми е изключително лесно. Вместо да звъня по няколко пъти на всеки по телефона и да го питам дали ще идва или не, просто пускам една покана във фейсбук и ето, групата е готова. Така направих и сега. След като установихме броя на желаещите, Иван направи резервация, обсъдихме маршрута и разпределението по колите и зачакахме деня на тръгването. Няколко дни преди той да настъпи, един факт вся леко притеснение в редиците ни. Епицентърът на земетресение, което се усети доста силно и у нас, се оказа в Тракийско море, съвсем наблизо до острова, с който бяха свързани плановете ни. За мое голямо учудване обаче никой от групата не би отбой, даже и аз. Е, това беше предисловието. Тръгваме!

***

   Според първоначалната информация, която имаме, фериботът за Самотраки по разписание тръгва в 15,30 часа, но според пишещите по форумите в Интернет, това разписание е само пожелателно и не може твърде да се разчита на точността му. След като отвориха прохода Маказа, пътуването до Северна Гърция е доста бързо и лесно, но все пак решаваме да тръгнем навреме. Най- бавно преодоляваме разстоянието от Стара Загора до Кърджали и оттам- до началото на новия път през прохода Маказа. Оттам нататък пътуването е песен. Границата преминаваме точно за 5 минути, продължаваме към Комотини, но не влизаме в града, а продължаваме по магистралата за Александруполис и пристигаме там повече от два часа преди часа, когато по разписание тръгва фериботът. Цялото пътуване ни отнема около 3 часа и половина, без да бързаме излишно.

   Първото нещо, което ни прави впечатление, са многото хора по кафенетата в петък по обед. Докато се чудим дали гърците ходят на работа в петък, или просто е обедна почивка, неусетно ни завладява онова хедонистично настроение, което винаги ме обхваща, когато ходя в Гърция, а когато сядаме в едно ресторантче и пийваме по една рицина с морски дарове, направо съм готова да изиграя едно сертаки заедно с потомците на Зорба гъркът. След вкусния десерт, който гърците по обичай поднасят като почерпка от заведението заедно със сметката, сме напълно готови да се отправим към ферибота, с който за около два часа ще стигнем до нашата крайна цел.

   Тъмните облаци, надвиснали над небето на Александруполис, леко ме притесняват и в главата ми се появяват картини на морски бури, но дъждът завалява и превалява малко преди да потеглим и въпреки че морето не е съвсем спокойно, в големия плавателен съд вълнението почти не се усеща.

 

Фериботът тръгва съвсем по разписание, за наше учудване и напук на тези, които пишат по форумите в „нета“. Иска ни се през целия път да стоим на палубата, да се любуваме на морето и да правим снимки, но вятърът доста бързо ни отказва от тази идея, а и делфините, които очакваме да видим, са се покрили някъде в дълбините на морето. Не след дълго слизаме в широкия салон, сядаме на удобните седалки и дремваме, докато корабът доближи острова достатъчно, за да се виждат ясно бреговете му. Когато това се случва, отново сме на палубата, за да разгледаме острова от морето и да придобием обща представа за мястото, където отиваме.

 

   Слизаме на пристанището в Камариотица. Въпреки че времето тези дни е доста студено като за края на май, тук топлият климат се усеща, дори само като гледаш палмите, накацали около пристана. След обичайната суматоха при пристигането на ферибота се ориентираме бързо, настаняваме се по колите и потегляме за селото, където ще отседнем и чието име е Терма. Тъй като островът е малък, разстоянията между селищата също са малки и нашето селце се намира на около 13 км от пристанището. Благодарение на навигациите по колите и на уменията на Иван да се ориентира по карта, много бързо и безпогрешно достигаме до нашето хотелче и се запознаваме с неговата усмихната стопанка- Мария. Капацитетът на хотелчето е точно като за нашата група от около 20-тина души, намира се в хубава гориста местност, дворчето отпред е китно и изключително подходящо за купон, а барбекюто вече чака да бъде запалено. Ние обаче нямаме търпение да се разходим наоколо и да видим селцето Терма, центърът на което се намира на около 300-400 метра от къщата, където сме отседнали, и тръгваме натам- една част от групата пеша, а друга- с автомобил. Центърът на селото, както може да се предположи, не се оказва център на цивилизацията, но има всичко необходимо- магазин, няколко кръчми, кафене и пекарна. Купуваме си от магазина необходимите неща за вечерта, след което аз се прибирам в хотела, за да направя салатата, а моите смели и студоустойчиви съпруг, брат и син и нашият приятел Наско, не пропускат да се изкъпят в морето, въпреки че ,по мое мнение, температурите никак не са подходящи за подобна емоция. Всъщност, няма нищо учудващо или необичайно в това, да се изкъпят в морето в края на май, макар и доста студен тази година, за хора, които всяка година през зимата се къпят обилно в планински сняг.

 

   Вечерта вече се е спуснала над планината и макар на гръцка територия, време е за българска ракия със салата- гръцка или шопска, всъщност, каквато съм я направила- с български зеленчуци, а може би по- скоро гръцки, купени от България, и гръцко бяло саламурено сирене, за което определено можем да завиждаме на гърците, защото са запазили сиренето си такова, каквото помня нашето от детството си. Купонът потръгва добре, макар и не много буен, защото сме пропуснали да вземем китара, а и защото сутринта онези, които ще катерят върха, трябва да станат много рано. Покрай сладките приказки на маса не пропускаме да се разпределим за утрешния ден. Веднага се оформят две групи- „върховисти“ /тези, които ще качват връх Фенгари/ и „водопадисти“ /тези, които ще обикалят прочутите водопади на Самотраки/. Аз лично, без колебания се включвам във втората група, накратко казано по здравословни и метеорологични причини. Нестабилното време, което предричат синоптиците обаче не може да изплаши нашите върховисти, сред които, разбира се, са моите мъж и син.

 

Ден втори

   В един неприлично ранен час мъжът ми Дилиян ме събужда, докато се приготвя за тръгване към върха. Отварям едно око и поглеждам навън. Мрачно е и изглежда, че всеки момент ще завали, но даже и не правя опит да разубеждавам върховистите да не тръгват в такова време, защото зная, че е безсмислено. Тръгват в 7, както са се разбрали предварително, а останалите нямаме бърза работа и сме решили да спим до 9 часа. Тъй като вече съм будна, се излежавам в състояние на блажена дрямка. Малко преди 9 часа се размърдвам и виждам, че има и други будни наоколо. По- късно, когато преброявам желаещите за водопадите, установявам, че групата, тръгнала към върха ,се състои от седем мъже и Марчето, която не за пръв път участва в мъжки преходи. Останалите сме за водопадите. Преди да тръгнем обаче отиваме до центъра на Терма, за да закусим. Оказва се, че в този ранен за гърците час почти нищо не работи. Даже и пекарната, от която се надяваме да си купим нещо прясно за закуска, все още е затворена. Задоволяваме се с кроасан и кисело мляко от единствения работещ по това време магазин и сядаме в току- що отварящото кафене. Сервират ни кафе, което тук наричат „гръцко“, макар че според нас няма никаква разлика с това, което ние наричаме „турско“. Това обаче не ни учудва, защото не за пръв път сме в Гърция. Аз лично предпочитам еспресото и като виждам машина, се ощастливявам, но, уви, тя не работи. Както и да е, поне е някакво кафе. Виж, киселото мляко се оказва превъзходно- обясняват ни, че е местно, от Самотраки, което предполага да е козе, поради огромния брой кози на острова, но според мен е по- скоро овче.

Прибираме се до хотела, стягаме набързо по една малка раничка и потегляме. Предварително сме проучили откъде се тръгва за водопадите и намираме мястото без особени затруднения. Точно слизаме от колите и се подготвяме за поход, когато завалява дъжд и всява смут в редиците ни. Да тръгваме ли в дъжда, или не, това е въпросът, който трябва да решим. След известен размисъл аз устремено потеглям напред с думата „хайде!“, която тутакси обаче бива заглушена от гръмотевица. Както е известно, моят планински прякор е Марта Гръмотевицата, поради особената ми „любов“ към това природно явление. И както съм тръгнала и съм казала „хайде“, така набързо се връщам до колата с думите „ааа, не!“, а нашето талисманче в групата- Антоана- малката дъщеря на Иван и Красимира, с неприсъща за възрастта си сериозност заявява „Леля Марта урочаса времето!“ Малко по- късно обаче благославяме тази първа гръмотевица, която ни отказа от тръгването, защото от небето се изсипва такъв порой, че даже от колата изглежда страшно. В този момент мисля единствено за нашите върховисти, дали и тях ги вали толкова силно и дали са в гората, или са излезли вече горе, в камънака. Красимира, която също много се притеснява, успява да се свърже с Иван и оттам получава краткия отговор- спокойно, ще се оправим! Моите опити да се свържа с Дилиян или Георги, остават без успех. Можем само да се молим и мислено да сме с тях.

   Решаваме да отложим ходенето до водопадите за по- късно и да обиколим източната част на острова, докъдето стига пътят. Остров Самотраки не може да бъде обиколен изцяло, тъй като в южната му част няма пътища и доколкото знаем, е заета с военни бази и не е достъпна за туристи. Пътуваме в дъжда и не виждаме почти нищо, освен огромни реки, които се стичат от планината и се вливат в морето. Една от тях обаче директно пресича пътя и е абсолютно немислимо да бъде прегазена с автомобил, та даже и с джип, защото водната струя е толкова силна, че нищо чудно да те изхвърли в морето. Нашата кола веднага прави кръгом, а след малко виждаме, че така са решили и нашите спътници, които пътуват с джип. Това в случая е единственото разумно решение и си мисля дали в онази част на острова, която остава отцепена от цивилизацията, живеят хора и докога ли пътят ще бъде непроходим. Това обаче не е наша грижа и тъй като и вторият ни опит да осъществим някаква програма този ден се проваля поради метеорологичните условия, решаваме да предприемем следващата възможна стъпка, а именно- да посетим музея, посветен на древния храм, където е открита статуята на богинята Нике, намираща се понастоящем в Лувъра.

   Музейната експозиция на закрито се състои от различни артефакти, открити на това място- колони, статуи и изделия за бита. Има и копие на статуята на богинята, но така и не успяваме да стигнем до консенсус дали е точно, или умалено. След като посещаваме музейната сбирка, тръгваме да обикаляме останките от храма, който се оказва огромен. Легендата разказва, че на това място, по време на ежегодни религиозни празненства, наречени „мистерии“, са се срещнали Филип Македонски и Олимпия и е бил заченат Александър Македонски. Това, разбира се, е толкова хипотетично и недоказано, колкото повечето факти и места от древността. Всъщност това им е хубаво на древните останки- винаги са свързани с легенди и загадки, което позволява да развихриш фантазията си.

  След посещението на музея, последвано от обилен и продължителен обяд с риба и морски дарове, както му се полага на остров, решаваме да направим втори опит да атакуваме водопадите. За разлика от обичайното по нашите географски ширини- да е слънчево сутрин и облачно с превалявания следобед, тук се оказва точно обратното. След облачната сутрин и дъждовния предиобед, около 14 часа следобед облаците се изчистват от небето и пеква слънце. Камъните са все още мокри, но това само на места ни създава проблем, защото като цяло пътеката не е кална.

   В началото на маршрута се тръгва по реката по една много приятна горска пътечка. От двете страни на реката има огромни чинари, някои от които са увити в имел.

Въздухът, пречистен от дъжда, е чист и свеж и ходенето ни доставя голямо удоволствие. В един момент стигаме до място, на което не знаем накъде да продължим, защото от едната страна има стръмен склон, а от другата е реката. Тръгвам на проучване по стръмнината от лявата страна на реката, от която вървим, но се оказва, че там пътека няма, а маркировка до този момент не сме видели никъде, но сега се оглеждаме и виждаме червена точка на отсрещния бряг. Реката в този сезон и след изсипалия се сутринта дъжд ни се струва почти непреодолимо препятствие и почти сме готови да се откажем и да се върнем назад. Тъкмо в този момент обаче пристига една малка групичка от двама мъже и две жени на почтена възраст, които ни подминават, мъжете достигат до другия бряг с едри подскоци по брод от камъни, доста далеч разположени един от друг, а жените събуват обувките си и смело нагазват в реката, а накрая мъжете им подават ръка и те с по един почти еленов скок, се озовават на другия бряг. Докато наблюдаваме тези решителни действия на чуждестранната пенсионерска група, у нас се поражда твърдата решимост да направим опит да преминем реката. Нашите мъже или поне тези от тях, които са останали за преход към водопадите, жертвоготовно преминават от другата страна и ни подават ръце. Аз лично предпочитам да не събувам обувките си, защото газенето по хлъзгави и ръбести камъни никак не е от любимите ми неща в планината. Ира, която върви с мен, ме окуражава с думите: „Срамота е, бабите преминаха, а ние да не можем!“ Тази реплика окончателно ме мотивира и с няколко еленови скока и аз успявам някак да скоча до отсрещния бряг. Оттук започва едно стръмно изкачване по хлъзгав терен, но само след няколко крачки усилията ни са възнаградени и виждаме първия водопад- изключително пълноводен и много красив.

Водопадите и езерата са едни от моите любими гледки в планината и никак не се чувствам разочарована, че твърдо отказах да тръгна към върха и се присъединих към групата на „водопадистите“. След като известно време се наслаждаваме на гледката към водопада и правим снимки, тръгваме нагоре към следващите водопади. Тук- там се мяркат метални квадратчета с червени точки, каквато е тукашната маркировка. В един момент с брат ми Добо оставаме сами, вървейки право нагоре. Другите са тръгнали по друга пътека. След като вървим известно време в очакване да видим следващия водопад и почти сме се отчаяли, мярваме много далеч напред в скалите струя вода, която със сигурност е един от водопадите. Той обаче е толкова далеч, че ще ни трябва най- малко още час, за да го достигнем, а времето напредва, теренът става доста скалист, опасен и хлъзгав. От предварителната информация, която имаме, решаваме, че това вероятно е третият водопад и започваме да се оглеждаме къде може да е вторият. След кратко озъртане виждаме пътека с маркировка на няколко метра надолу от тази, на която се намираме, и през храсти и шубраци достигаме до нея. След няколко крачки виждаме водопада, но той е много далеч -долу под нас. Не сме сигурни дали това е вторият водопад, но все пак го снимаме и тръгваме назад.

Вървейки спокойно и бодро с чувство за почти изпълнена програма, някак успяваме да изпуснем маркировката, но вървим по съвсем прилична пътека и виждаме морето отпред, което е нашият видим ориентир. Обаждам се по телефона на Божо и установявам, че те са успели да слязат на първия водопад и ни чакат. Казвам му да тръгват напред, защото ние очевидно вървим по друга пътека, която е високо над реката. Единственото ми притеснение е дали няма да се забием безнадеждно в някакви скали, но брат ми ме успокоява, че докато виждаме морето, страшно няма, и продължаваме.

В този момент успявам да се свържа по телефона с Иван, защото телефоните на Дилиян и Георги все още са недостъпни и с радост разбирам, че върховистите са живи и здрави и са вече съвсем близо до Терма. Това ми вдъхва кураж, но само за известно време. В един момент пътеката почти свършва и аз започвам да изпадам в паника. Брат ми продължава да бъде спокоен, но усеща моето нарастващо напрежение и ми се струва, че също започва да се притеснява. Точно когато започвам да настоявам да се върнем назад, макар че не зная как ще стане това, предвид факта, че нямаме JPS и едва ли ще уцелим пътеката, по която дойдохме, виждаме реката. Тя е съвсем близо под нас и теренът даже не е стръмен. Тръгваме към нея и почти се чувствам спасена. Остава да минем на другия бряг. Зарадвана и успокоена, почти не усещам как забивам щеките в реката и с леки стъпки по камъните, почти без да се намокря, преминавам на другия бряг. Брат ми е намерил свой брод и двамата се озоваваме на официалната пътека, съвсем близо до мястото, където са паркирани колите.

   Виждаме една дама от групата на име Нели, която много ни се радва, защото другите очевидно вече ни смятат за изгубени. Не че не бяхме изгубени, но ,слава богу, съвсем навреме се „намерихме“ и при това си спестихме слизането по стръмния склон веднага след първия водопад, което през цялото време ме притесняваше. Не след дълго пристигат и останалите и се прибираме към селото. Върховистите вече са се завърнали. Разказват, че ги е валял дъжд, но не много силен. Очевидно пороят и гръмотевиците, за щастие, някак са ги подминали. За съжаление, не са успели да стигнат до крайната си цел, а са се отказали само на няколко метра под върха, защото са видели, че билото е тясно и каменисто и достигането до него по хлъзгави камъни е опасно. С това изказване върховистите печелят моите овации, защото винаги съм уважавала хората, които могат да проявят достатъчно здрав разум и да се откажат на няколко метра от върха. Няма да разказвам повече за приключението на тази част от групата, която атакува връх Фенгари, в трето лице, защото в края на този пътепис можете да прочетете разказа на Марчето. Всичко е добре, когато свършва добре!

   Моите мъже отново се изкъпват в морето, а аз отново не се престрашавам и после отново сядаме покрай масите или както обичам да се изразявам в цитат: „по- близо до масите“. Салатите вече са нарязани, барбекюто отново задимява и купонът започва, но малко по- късно става ясно, че всички сме уморени- върховистите повече, водопадистите по- малко. Най- важното е, че всички сме доволни и за щастие- живи и здрави. Героите окапват един по един. На масата оставаме последни тези, които обикновено оставаме последни, но скоро и нашите сили ни напускат и с чувство за пълноценно протекъл ден се отдаваме на съня. Въздухът е чист, планински и свеж след дъжда, телата ни са уморени и заспиваме като къпани, което всъщност не е и много далеч от истината.

  На третия ден от нашата екскурзия, още от сутринта вали дъжд и е доста студено за тези географски ширини. Така или иначе днес сме планирали автомобилна обиколка на острова. Е, очевидно плаж няма да можем на направим, но какво да се прави! Тръгваме на запад от мястото, където се намираме. Искаме да посетим така наречената столица на острова, официалното име на която е Самотраки, но местните жители й казват Хора. Преминаваме през малко населено място с калдаръмени улички и едва когато го подминаваме, установяваме, че всъщност това е Хора. Както и да е, решаваме да продължим напред, а тук да спрем навръщане. Пътуваме през планината, морето се вижда, но няма път около него, а пътят, по който вървим, е стръмен и на места почти няма асфалт. Очевидно и тук отводняване на пътя няма и реките, които се образуват от дъждовете, минават директно през пътя.

   Достигаме до един много красив плаж, може би единствения пясъчен плаж на острова. На табелата му пише Пахия Амос. Макар, че за плаж не става, не пропускаме да се разходим край брега и да се насладим на зокумите, които тук растат естествено върху земята, а не като у нас в саксии и сандъци. Правим си снимки на това красиво място и за съжаление, това е всичко, което можем да направим в това време. За наша радост поне дъждът е спрял.

  Тръгваме обратно към Хора и влизаме в градчето. Навигацията ни води по тесните сокаци, но в един момент, в който Дилиян се отклонява от маршрута, безнадеждно се забиваме в една глуха уличка, а маневрите тук са особено рисковани. Както и да е, успяваме да се измъкнем само с една лека вдлъбнатина по ламарината. Паркираме колата и тръгваме пеша. Градчето е старинно и много красиво, сгушено в дебрите на планината. В най- високата му част има крепост, а уличките са тесни и живописни, със стари къщи и много цветя.

 

Сядаме в единственото кафене в центъра и там ни сервират гръцко кафе в медни джезвета, което изпиваме с удоволствие.

   Качваме се в колата и потегляме към Камариотица, където се намира пристанището. Правим си разходка по крайбрежната улица, купуваме някой и друг сувенир, хапваме в едно от многобройните заведения и се качваме на ферибота.

Отдалечавайки се от брега, виждаме все по- голяма част от северната страна на острова и вече разпознаваме населените места по него.

  След два часа сме в Александруполис. Част от групата си тръгва, а останалите оставаме още една вечер. Усмихнатият и отзивчив администратор в хотела и един лъчезарен сервитьор, женен за нашенка, който ни обслужва на почти приличен български език, правят вечерта ни приятна, а морският бриз и мирисът на водорасли ни обгръща и ни напомня, че макар да не успяхме да плажуваме по време на тази екскурзия, лятото едва сега започва.

   

    Eто и разказът на Марчето:

Нека изкачването започне сега

/Снимка на Мариана Вълчева/ 

 Поставиха ми трудна задача. Да ви кача на връх Фенгари. С думи. Това е по-безопасният и разбира се, по-сигурният път. Твърдя го, защото не са малко ходенията ми по планините у нас и извън границите на България, в които съм разчитала на себе си или на човека до мен. Но пък инциденти съм нямала. Може би само един, при който след объркване в планината, поради разсейване на водачите, замълчах, за дълго време.

  Но нека започне изкачването на връх Фенгари, както обещах, сега. Това ще са по-скоро споделени стъпки в планината на остров Самотраки и преживявания, емоции, отколкото туристически маршрут. А и няма нужда да съм изчерпателна откъм наименования на местности в планината, защото най-важното, което трябва да знаете, е, пътеката е идеално маркирана. От скромния опит, който имам в планината, по-добре обозначен планински маршрут не бях виждала, с изключение на началото му. Повярвайте ми, група от осем човека- седем мъже и аз /и аз съм човек, не се бъркайте, моля!/, забравих, въоръжени с JPS на име Антонио Бандерас, доста се полутахме. После, разбрахме причината за объркването ни. Но и до това ще стигнем. Нека караме наред.

  Е, тръгнахме от къщата, в която бяхме отседнали близо до един от плажовете на Самотраки, рано сутринта. Точно в 7:00 часа. Знаехме, че ни чака дълъг път нагоре и после надолу, пък и сериозни хора излязохме, та поехме в уречения час. Намерихме църквата и гробището до нея, от където се поема към планината. Знаехме, че е параклис, но на мен повече ми приличаше на стара, каменна църквица. Върви се по асфалтирана уличка, минава се покрай няколко къщи, Таверна и нещо като средище на търговията и кафетата в Гърция, които се убедих, че са много посещавани. И така покрай местния „супер маркет”, покрай къщите за гости нагоре и само нагаре. То нямаш голям избор на острова. Тръгваш от 80 м.н.в. и трябва да стигенеш до 1 607 м.н.в., според едни или както каза Дилиян, според други, малко повече. Но това не е от съществено значение. В случай, че решите и вие да се поразходите до връх Фенгари, трябва да знаете, че ще минете покрай голям дъб – огромен, до който се намира мястото, където се събират водите от планината. От там само наляво покрай многобройните кози, които определих като полудиви – одомашнени, но оставени на свободна паша. На острова най-вероятно те нямат естествени врагове – хищници. Ще виждате много огради, но не се колебаите да навлезете във владенията на хората от острова, защото верният път е именно през една врата, която е част от огромно заграждение, което не позволява на козите или поне на част от тях са слизат до къщите и пътищата. Отворете смело първата порта, която ви се изпречи и по пътечката вляво, покрай оградата е верният път. До тук не видяхме нито една табелка, точка, стрелка или нещо, което да ни посочи, че се намираме на правилния път. Лутахме се около 30-40 минути. Само да напомня, че имахме маршрута на JPS! Ту наляво, ту надясно, но си признавам, че ни беше и едно такова сладкодумко, та може и това да е причината, за да не послушаме машинката, ловяща сателити. Нацелили посоката, се движихме покрай тръба, която сваля вода от планината. През папрати, благодарение на които не виждахме къде стъпваме. А, отдолу камънак, какво друго! Беше много влажно, много тежко се дишаше и както се сещате пот се лееше от нас.

  След папратта пътеката продължава да не е маркирана. Минава се през ниска гора. Доста сух подлес, но вече с ясно оформена пътечка. Дори поддържана, защото имаше пресни следи от сеч на сухи клони и такива, които пречат на пътя нагоре и надолу. Тук расте дърво, което има червена кора. Тя е мека, гладка и нежна на пипане. Но под нея излиза нова кора, сива на цвят. Това дърво сменя „кожата” си като змиите. Не помня колко време вървяхме покрай храсти и ниски дървета, някои от които чемшири, но много по-дървовидни, отколкото стават в България, докато в един момент навлязохме в суха дъбова гора. Много суха, въпреки влагата, която преди това преживяхме сред папратта. С гората започват и табелките. Маркировката е международна – Е6.

                                                    /Снимка на Мариана Вълчева/

Малки бели крадратни табелки с черен надпис има почти на всяка крачка. На високи, ниски, дори паднали стари дървета, които очевидно с години стоят на местата си. През цялото време ни съпровождат кротките кози на Самотраки. Според, Георги, това не било макировка Е6, а ЕБ. Право е момчето, тези гърци не знаят как се пише шестицата. Пътеките в гората са добре утъпкани. От хората и от местните четирикраки. Вият се, покрай дървета, живи и мъртви. При повече въображение, което проявих, обаче, на слизане, може да се види вещица с развети от вятъра коси, властелина на гората и още, и още. Повечето от дърветата са ударени от гръм. Кухи, изгорели, но със зелени листа. Пресни, светли, прозрачни по това време на годината. Забравих да кажа, че качвахме Фенгари в самия край на май. И тук започна да гърми. Аполон ни изпращаше предупреждение. Преди това росна малко дъжд, ама наистина само пръсна и отмина. Обаче изпращаните от небесата топовни гърмежи си бяха силни. Взехме решение да изчакаме дъжда да спре и гръмотевиците да ни отминат, като се спрем в гората, облечем якетата, извадим дъждобраните, за да изплашим Аполон, пък току виж спрял да трещи и гърми. Успяхме, размина ни се. Ама, Шефа, това е Дилиян, не ни даде да отдъхнем под дърветата, а настоя да продължим до чешмичката, която била на около 1 100 м.н.в. или само на 100 метра от нас. Е, бяхме преодолели до тук почти 1 020 м денивелация. Какво са още 100 м. Продължихме. Излязохме от гората и вече на открито видяхме какво ни чака. Скала. Точно тук си дадохме сметка, че ако не се бяхме размотавали в началото на похода, онези 30 – 40 минути на лутане, гръмотевиците щяха да ни хванат на откритото място и тогава щяхме да се чудим къде да се скрием.

                                            /Снимка на Мариана Вълчева/

  Чешмичката на Шефа се оказа изворче в скалите, ама едно чудно местенце. Мирише на риган, преди това на мащерка. Спомних си причината да ходя в планините. Хапнахме, пийнахме на крак и поехме отново. След леко изкачване, ама много леко, пак навлязохме в гора. Силно казано гора. По-скоро пръснати големи и стари дъбове на голяма площ. След 100 – 200 метра пред погледите ни се ширна полянка и видяхме какво ни предстои. От самото начало планината не беше много гостоприемна, все едно ни предупреждаваше през цялото време – няма да ви се дам лесно. След влагата и жегата в началото, в гората ни напълзя гъста мъгла, после дъжд, гръмотевици, облаци и едва на полянката стана ясно и видяхме, че от тук нататък ни чака само камънак.

  Точно на това място се поема рязко надясно и нагоре. Започват ролинг стоунсът и червените точки. То ясно няма как да забиеш табелка в камъка, затова има боя и точки. Някой е направил и малки пирамидки. Предположихме, че са българи. Няма да развивам темата за пирамидите. По-лесно е отколкото на Джангала. Поне за мен. Трябва да се има предвид ( да не забравяме), при следващото ходене, че на Самотраки в алпийския пояс расте хвойна, която е 1 000 пъти по-бодлива от нашата. Болезнено е. Не е препоръчително, задължително е да се ходи с дълъг панталон, но това всеки планинар го знае. Качването е лесно. Но само докато е сухо. Спряхме за кратък отдих и сандвич, че детето не беше се хранило отдавна, и заваля. Аполон се беше разлютил.

  Пред нас бяха трима от осемчленната ни група. Един се отказа още долу, при последните дървета и преди „падащите камъни”, така че бяхме останали четирима. Син и баща решиха да не се мъчат по мокрите камъни, но другите двама продължихме. Попързаляхме се, но бързо стигнахме до другите трима, вече скрити от мъглата и дъжда. Под нас морето, но и то скрито. Всичко около нас бе само камъни, по-малки от тези на Пирин и неговия прославен Джангал. Едни такива здрави камъчета, ама мокри, хлъзгави, по-опасни и от лед. Събрахме се преди върха. Тук вече дъждът беше най-силен. Кратка сводка, допитване и решението е взето. Продължаваме. Единодушно. Но трябваше да бъдем предпазливи, ако искаме да стигнем и видим Фенгари. Вече се бяхме примирили, че няма да видим морето и къщата, в която бяхме отседнали. Оставиме малките раници с храна, вода и чифт дрехи за смяна, а да и фотоапарат. Не че го използвах. Убедих се, че решенията лесно се вземат, но трудно се постига целта, особено когато има обстоятелства, които не зависят, не се определят от теб. Продължихме през по-сложен участък. Тесен и стръмен, но неприятното беше дъждът, който ни заливаше и правеше този участък от маршрута по-труден, отколото сигурно е. Стигнахме до тринголажна точка, но бяхме убедени, че това не е Фенгари. За съжаление, дори не виждахме нашата цел, защото мъглата и облаците ни препречваха пътя и гледката. Трябваше да се задоволим с това, което бяхме постигнали и стигнали. Нямаше смисъл да рискуваме само, за да изминем още няколко метра. Явно Аполон не искаше да видим трона му и да седнем на него. Ние и не настоявахме. Човек е добре да знае, кога трябва да спре, да замълчи, да отстъпи, да се примири. В това е мъдростта. Снимахме се, разбира се, и както каза Пламен, може да си кръстим снимката – „Ду Фенгари”.

                                           /Снимка на Андон Рангелов/

  До тук добре, ама след пет часа само нагоре, сега трябваше да изминем същия път надолу и то по далеч по-опасни камъни. Включихме в действие ръцете, преплъзване по дупе, падахме, ставахме, но без сериозни контузии, следвайки внимателно червената маркировка изпълзяхме от камънака и по-смело поехме обратно към гората. Събрахме се с другите трима, спокойно излеганали се на сушинка под един дъб. Събра се дружината и заслиза. За тези, които не са ходили много по баирите ще кажа. Напрежението при качването не трябва да ви плаши. Това е най-лесната част от всеки поход. Изкачите ли един връх ще знаете, че можете да покорите много „върхове” в живота. Напрежението и натоварването при слизането е голямото предизвикателство за доказване на силите. Да слезеш 1 570 м си е нелека задача. Няма как да не изпитате болка в краката. Особено след 9-10 часов преход. Не знам, що за машина трябва да си, ако нищо не те заболи. Накрая едва не тичахме към бирата и сладоледа (разбирай аз за последното).

  Сладка отмора в най-близката и единствено работеща таверна, фрапе, узо, гръцка салата, дзадзики, калмари и си забравил върхът. Ех, че вкусен и хубав е живота. После душ за някой, море за други, последвани от чаша вино и най-дълбокият сън е мой.

  Равносметката. Заслужава си. Всяко усилие, всяко преживяване, пътешествие, стъпване на ново място си заслужава. То учи, обогатява, правите по-добър и устойчив на живота човек. И най-важното – създава нови познанства, затвърждава старите и укрепва приятелството.

Вход

Последни коментари

.