НАШИТЕ СРЕЩИ С БОГОВЕТЕ

НА ОЛИМП

 

м. юни 2007 г.

В памет на нашия приятел и водач

Петър Казаков

   

   Питате ни, дали се чувстваме богоравни след изкачването на Олимп? Е, бих казала поне богопомазани! Олимп, планината на боговете на Елада, там, където винаги грее слънце и се лее амброзия. Покорихме я! Ако не вярвате, имаме доказателства- една прекрасна снимка на няколко смели и щастливи българи от всички възрасти, развели гордо българския флаг на Митичния връх, а също така имената и подписите ни в тетрадките, поставени по най- високите върхове на гръцката планина.

   И все пак, не мога да не се изкуша да възкликна с неприкрита гордост: „Ой, красив си ти, Олимпе, имаш дивна красота, ала Пирин е от тебе по- красива планина!" Но ще стигнем и до там. Стига с емоциите! Започвам да разказвам подред.

   ДЕН ПЪРВИ: Стара Загора- Беласица. Направихме едно продължително пътуване по пътищата на България, за да стигнем до края й. Озовахме се в Петрич в един горещ ден с парещо слънце, разгледахме набързо търговската мрежа на града и решихме, че е крайно време да се придвижим към „горната земя", която по тези географски ширини се нарича Беласица. Планината Беласица, която по- голямата част от групата не беше посещавала, се оказа с мек и приятен горист пейзаж, прилична хижа и гостоприемни хижари, които даже ни разрешиха да оставим част от багажа си при тях, докато бродим из пътищата и планините на Гърция. Вечерта, разбира се, изиграхме по някое хорце и лека румбичка, за да отбележим началото на похода!

   ДЕН ВТОРИ: Навлязохме в гръцка територия рано сутринта, за да имаме време да изпълним всички планове и успяхме! Спазвахме стриктно гръцкия закон за движение по пътищата, който преди това бяхме попрочели, макар и само в коментар, защото не ни се искаше още от границата да ни се наложи да правим пешеходен туризъм, предвид строгостта на новите правила на южните ни съседи. Така, че бавно напредвахме на юг. Преминахме покрай Солун транзитно, за да не се омотаем в безбройните му сокаци и поехме към Катерини. Решихме, преди да отидем на официалната среща със Зевс, да се запознаем с брат му Посейдон и най- подходящото място за това се оказа курорта Паралиа Катерини. Пътувайки натам се шегувахме, че видно от името му, очевидно мястото е само за паралии, а ние с туристическите одежди никак нямаме подобен вид, но прочетохме в гръцкия разговорник, който носехме със себе си, че на гръцки „паралиа“ означава плаж и дрескодът не е нищо по- различно от бански костюми, каквито предвидливо бяхме пъхнали в раниците си. Благодарение на безпогрешната си туристическа ориентираност, намерихме плажа бързо, по най- бързия начин смъкнахме одеждите си и останахме по бански и в следващия момент вече бяхме топнати в Егейско море, пък каквото ще да става. Морето се оказа топло и солено, а освен това тихо, благодарение на многобройните вълноломи, изградени по цялата плажна ивица. Имахме достатъчно време да се поизкъпем, да се попечем и даже да се разходим по претъпканата плажна ивица, където гърци и чужди туристи блажено изпъваха снагите си. В предварително уговорения час, без излишно мотаене взехме по един душ на плажа, който, както ще стане ясно по- късно, щеше да бъде единствената ни среща на телата ни с водна струя на територията на Гърция и се качихме на колите. Поехме към Литохоро- селцето, което се намира в подножието на планината, която беше основна цел на нашия поход. В Литохоро набързо проверихме, как е сервирането по гръцките заведения, а някой за по- сигурно поровиха из раничките си, след което се заизкачвахме към паркинга, откъдето щяхме да продължим пеша. Паркингът се оказа препълнен с автомобили, но някак си успяхме да намерим места за возилата си. Въпреки не съвсем удобната за преобличане обстановка и с риск да покажем телесата си пред събралото се множество, облякохме дрехите си, подходящи за ходене пеша, обухме туристическите обувки и тръгнахме нагоре. Започнахме изкачването по едно доста стръмно нагорнище, почти през цялото време в гора с иглолистна растителност. Горещината и задухата през цялото време ни моряха, но не им се давахме, поразсъбличахме се, докъдето е възможно, почивахме, пийвахме вода и продължавахме. Най- приятното събитие по време на изкачването беше, че сред множеството „ясос", „калиспера" и „хелоу", чухме едно „здрасти", което ни беше отправено от българи от София, които се бяха отправили в същата посока. Пристигнахме в хижата, когато небето беше започнало леко да помръква. Посрещна ни хижарката- любезна, но не и усмихната млада жена с изпитателен поглед и фелдфебелски маниери. Наложи се да мръзнем навън, докато не изчакаме опашката, за да запишем в дневника на хижата на „чист“ английски език кои сме, откъде идваме, какво работим и какво ли още не. Най- после, след дълго чакане успяхме да се вмъкнем на топло, след което като ръководител на групата ми се наложи да изслушам един дълъг инструктаж, какво нямаме право да правим, след който някак не успях да обясня на групата, всъщност какво имаме право да правим. Най- тежкото ограничение беше, че в 10 часа трябва да бъдем по леглата си, защото хижата се заключва и лампите се изгасят и нямаме право да говорим и даже да мърдаме. Това изискване никак не беше по вкуса на нашата волна група, но какво да се прави, трябваше да се подчиним. Докато слушах инструктажа неволно си мислех, дали случайно не съм попаднала в лапите на кучето Цербер, но предпочетох да приема, че пред мен стои внучка на войнствената, но справедлива Атина Палада. Другата неприятна изненада за нас и най- вече за скромните ни български джобове беше, че на хижата няма питейна вода, а половин литър от жизненоважната течност струва на барчето 0,7 евроцента. Няма как, трябваше да се примирим и с това. Тъй като инструктажът се проведе малко преди определения вечерен час, трябваше много бързо да извършим необходимите действия по хранене, хигиена, оправяне на легла и лягане, без никакви волности като ракия, песни, танци и други тям подобни приятни занимания. И така, смирени и послушни, в 10 часа бяхме вече в леглата, в очакване на тъмнината.

   ДЕН ТРЕТИ: Дойде денят, в който трябваше да изпълним основната мисия на похода- да покорим най- високия връх в Олимп- Митикас. Предварителната информация, която имах за върха не ми даваше повод за спокойствие, но нашият водач ни вдъхваше кураж и увереност, че ще се справим. Не че имах основание да си имам особено доверие, като знам как треперя под скалите от аерофобия, но меракът се оказа по- голям от страха и заедно с останалите поех нагоре. Изкачването беше доста стръмно още от самото начало и не след дълго видяхме хижата доста под нас, а върхът се виждаше все по- ясно и като че ли все повече ми се струваше, че е непристъпен за хора, които не боравят с алпийска техника и екипировка

Невероятно красивият изгрев над Егейско море, което се виждаше почти от всяка точка на планината ни плени. Това беше нещо, което не бяхме виждали по нашите планини и може би единственото, с което Олим ни очарова истински. Къде когото срещнем, всички питах, дали изкачването е трудно и получавах уклончиви отговори, от които никак не успях да се успокоя. Искам да направя малка уговорка. Това което ще прочетете по- надолу за изкачването на Олимп са моите лични изживявания. Да не си помислите, че цялата група е умирала от ужас по стръмните склонове. Но аз откровено си признавам, едва не умрях от страх! И така: Стигнахме до кръстопът. Върховете Сколио и Митикас веднага бяха прекръстени на Кольо и Митака, за да ни звучат по- родно и поехме по един от двата възможни варианта към върха, но още не знаехме какво ни чака и какви планове се кроят в главата на водача.

Той ни поведе по една добре очертана пътечка, където се вървеше най- напред леко и приятно по хоризонтал и споменаваше за една „алпийска пътека", по която щели сме да се качим. Думичката „алпийска" не ми звучеше обнадеждаващо, но все още се опитвах да запазя спокойствие. На едно място водачът рече: „хайде сега нагоре!" и тръгнахме. Всъщност по- точната дума е „запълзяхме" нагоре по скалите. Напрежението нарастваше все повече и повече и в един момент достигнахме до една скала, която трябваше да се преодолее с известно набиране на ръце. След това се заредиха една след друга подобни скали, места, където едва успяваш да стъпиш с върха на обувката и какви ли не още страховити изненади, а под тях- една бездънна пропаст, която предпочитах да не гледам.

 

В един момент сериозно се замислих, дали вместо към приказното царство на Зевс не съм се отправила към тъмното царство на Хадес, но предпочитах да отпъждам тази мисъл. В един момент, почти като на сън дочух песента на водача: „Как бих желал сега да бъда млад орел...". Слушах, а сълзите ми течаха спонтанно и в един миг, без самата аз да разбирам какво правя пропях през сълзи „Ах, буйна младост, как ми се живей, живей сега"! Песента някак си разведри обстановката и вече, малко по- леко, запълзяхме нагоре. И в един момент го видях- мястото, където трябваше да се намира върха. Почти не повярвах на очите си и на ушите си, които чуваха уверенията на първите пристигнали, че именно това е връх Митикас и до него имам още само няколко крачки. Стигнах! Изживяването беше невероятно! Гордостта и еуфорията беше заслужена!

Имаше само един единствен проблем: Как ще се справим със слизането. Тази мисъл някак подло помрачаваше радостта ми. Опитвах се да я отпъдя, но уви. Постояхме на върха, развяхме гордо българския флаг, другите похапнаха, но аз никак не успявах да преглътна даже залък и ето, поехме надолу. Господи, ами сега? Водачът обяви, че ще минем по по- леката, т.нар. „туристическа пътека". За пътека, разбира се, изобщо не може да се говори. Седнах на задните си части и не ги отлепих от скалите докато не почувствам здрава почва под краката си, а такава определено не беше в изобилие. Отдолу зееха пропасти, които се опитвах да не гледам, но ги усещах с всичките си сетива. В един момент, поглеждайки надолу установих, че даже метода на приплъзването няма да преодолея една скала, която бях възседнала, защото беше твърде отвесна и гладка. Водачът се опита да ми подаде въже, което погледнах с ужас и веднага си представих, как ще увисна на него над бездната, ще повлека водача и хаааайде в царството на Хадес.

Не помня как приключи това изпитание, но слава, богу, не се наложи без време да се прощавам с живота. В един миг даже ми се стори, че спокойно мога да гледам към пропастта и дори започнах да се оглеждам наоколо и направих по някоя снимка на причудливите форми, покрай които минавахме

Както и да е, някак си на зъби и нокти успях да се докопам до съседния връх Скала, който се оказа далеч по- приветлив.

Когато погледнах оттам към чудовището Митикас, разбрах, защо водачът не ни поведе от тук. Гледката беше ужасяваща- пълзящи по скалите туристи, които се виждат като малки шарени гъсеници, опитващи се да се задържат по повърхността на гладка отвесна дъска. Никога нямаше да тръгна, ако бях видяла това, а може би не само аз и нашият водачът беше преценил това. Е, най- после беше време да извикаме УРА и да се изпъчим гордо. И го направихме. След това заприпкахме бързо към втория по големина връх на Олим Сколио, пътеката до който беше направо детска игра. След това, без много- много да бързаме заслизахме надолу и слязохме в хижата. Беше достатъчно рано и купонът започна веднага. Едно, че всички имахме нужда от разтоварване, а второ- вечерният час тегнеше над нас като дамоклев меч. Никак не беше трудно, след умората и преживяванията през деня, да врътнем главите бързо. Че като пропяхме, че като заиграхме, скрихме шапката на всички гърци- и на смъртните, и на безсмъртните. Най- младият член на групата- дванадесетгодишният ми син Георги получи най- много овации и похвали, останалите се задоволихме с гордостта, че сме стигнали там, където древните гърци никога не са помисляли, че може да стъпи човешки крак.

   ДЕН ЧЕТВЪРТИ: Слизането от хижата не беше трудно, даже ми се стори малко досадно, може би защото вече бахме постигнали целта си, а може би, защото вече мечтаех за следващите интересни места, които бяхме планирали да посетим. Слязохме до мястото, където оставихме колите и с облекчение установихме, че все още са там. Преоблякохме се набързо и потеглихме. През този ден трябваше да стигнем до Метеора и да се върнем обратно на Беласица- денят на голямото пътуване. Че скалните манастири са прекрасно творение на човешкия дух е безспорно, но че са комерсиализирани, както всичко, превърнато в туристическа дестинация, е също така безспорно. Даже и ние, въпреки че се смятаме за ценители на природни красоти и величествени човешки творения, не пропуснахме да увиснем пред сергиите, които се намират в изобилие пред всеки от манастирите. Въпреки това, човек не може да не се изуми от силата и устрема на хората, успели да изградят храмове на бога върху отвесните скали, които е сътворила природата и не може да не прозрец в това божия благословия.

   В следващите дни нашият поход продължи в родния Пирин. Няма да разказвам подробно за това, защото в Пирин сме ходили и ще продължаваме да ходим, но няма да пропусна да кажа, че след като се докоснахме до Зевс, Перун също беше благосклонен към нас, дари ни с хубаво време и ни позволи да се насладим на красивата му планина, няма да пропусна и да се похваля, че след изкачването на Митикас, северната страна на Вихрен ми се стори като разходка в парка, а бялата красавица Синаница, отхвърляла ме винаги преди с бури и облаци, ме допусна до себе си. Няма да разказвам за красотата, за сините като очи на самодиви езера, за острите зъбери, стряскащи с величието си и лягащи в краката ни с всяка стъпка нагоре, защото това е нещо, което трябва да се види, да се усети, да се преживее, а това може да стане само там, на горната земя, където живеят боговете и където достигат само онези, които имат очи за красотата.

Вход

Последни коментари

.