ДОБРАТА СТАРА АНГЛИЯ

І-ва част /ЛОНДОН И КЕНТЪРБЪРИ/

 

11.07.2010 г.

Тръгваме от Летище София- Терминал 1, със самолет на WIZZAIR в 6 часа. Полетът продължава около 3 часа и в 7 часа английско време пристигаме на летище Лутън. Това несъответствие в часовете, разбира се, не се дължи на математическа грешка, а на разликата в часовите времена, благодарение на която, пътувайки на запад, печелим два часа ценно време. Веднага след митническите процедури се срещаме с Дарина- наша приятелка, която живее вече доста години в Англия и с която имаме предварителна уговорка да ни посрещне и да ни закара до Кентърбъри. Помощта й се оказва наистина безценна за нас, тъй като ни спестява не само време и пари, но и смекчава стреса от първоначалната ни среща с английските порядки.

Качваме се на новата хубава кола на Дарина, тя наглася GPS-а и уверено се включва в движението по магистралата. Много добре знаем, че посоката на движение тук е обратна на тази при нас, но въпреки това ни се струва някак неестествено. Лутън е едно градче, северно от Лондон. Не след дълго преминаваме в покрайнините на англйската столица, през моста, построен от кралицата, за което удоволствие се плаща такса, и след едно сравнително кратко и приятно пътуване пристигаме в Кентърбъри, където ни предстои да присъстваме на дипломирането на брат ми Добромир. Той се присъединява към нас малко след пристигането ни на територията на университета Кент и отиваме заедно до мястото, където ще нощуваме. Това е един двуетажен апартамент /с пет самостоятелни стаи за всеки от нас и с обща оборудвана кухня и санитарни възли/, разположен в сграда с няколко такива отделни жилища, в които по време на учебната година живеят студентите, но всъщност са доста далеч от нашата представа за студетско общежитие. Намираме се в един обширен парк, в който е разположен университетът и свързаните с него сгради. Всяка от сградите на общежитията има име и нашата е кръстена със злокобното име „Къща на смъртта“. Вероятно това е някаква изява на особеното чувство за хумор на англичаните. Университетското градче, особено в този ваканционен сезон, изглежда като курортно място- зелени морави и гори, по които тичат зайчета и катерички.


Бързо разтоварваме багажа и слизаме в градчето, което не по- малко ни очарова. Кентърбъри е исторически град със запазени средновековни сгради, типична английска архитектура, много зеленина и спокойна атмосфера.

Най- напред отиваме до квартирата на брат ми- една стара английска къща на два етажа със стръмно стълбище. Най- много ни харесва градинката зад къщата, където сядаме да пием кафе заедно с брат ми и неговата приятелка Невена и да направим плана за днешната ни разходка. След това Добо като един истински гид ни повежда на пешеходна обиколка из града. Разглеждаме запазената средновековна западна порта и крепостната стена, замъка от времето на Вилхелм Завоевателя

 

и забележителната катедрала на Кентърбъри.

Не пропускаме да отбележим и факта, че търговската мрежа е изключително добра за такова малко градче с около 40000 местни жители и повече от 20000 студенти. Приятно впечатление ни правят малките китни градинки пред къщите, които са типично английски с фасадна зидария и островърхи покриви, които в съчетание със спокойно течащата през града река те карат да се чувстваш като в картина на импресионист. На входовете висят саксии с разноцветни петунии. Обществените паркове са спокойни и изключително добре поддържани, а по моравите лежат местни жители и без излишни скрупули правят слънчеви бани. Времето, противно на нашите очаквания, се оказва слънчево и топло. 

Обядваме в един английски Pub. Поръчваме си типично неделно обедно меню- печено говеждо, и опитваме известната бира Guiness. След това, типично по английски, пием следобеден чай заедно с брат ми и Невена в градинката зад квартирата им и напълно се потапяме в атмосферата на английските традиции.

Тъй като нашият непълнолетен син, съгласно местните закони, не може да влезе вечер в питейно заведение, а и се чувстваме леко уморени, рано се прибираме в университетското градче. Тук, вече по български, изваждаме една маса на моравата зад общежитието, пием домашна ракия и българско вино и се наслаждаваме на първата си вечер на територията на острова. Предупредени сме, че трябва да изоставим част от българските си навици, не трябва да бъдем прекалено шумни и в никакъв случай не трябва да пропяваме, за да не нарушаваме спокойствието на съседите. Влизайки в банята, отново откривам необичайни неща. Вместо смесителни батерии, на мивките са монтирани кран-канелки с топла и студена вода, а душът се включва в абсолютно обратна на нашата логиката посока. Усещането, което ни остава след този първи ден, е, че всичко в Англия е ако не обратно, то поне различно.  

 

12.07.2010 г.

През този ден ни предстои първата истинска среща с английската столица. Хващаме влак от Кентърбъри, който директно ни отвежда на гара Сен Панкрас, където имаме предварително уговорена среща с нашата приятелка Ваня, която живее в Англия от 4 години. Тя ще бъде нашият първи гид в Лондон. Преживели заедно прекрасни моменти по българските планини, изключително се радваме да се видим и да прекараме заедно деня. Съставили сме план за действие и веднага пристъпваме към изпълнението му. Вмъкваме се в лондонското метро, което се оказва по- сложно и объркано от всички, с които сме пътували до сега: някои от линиите се разклоняват, после пак се събират и после отново се разклоняват, така че за да хванеш верния влак, трябва усърдно и внимателно да следиш светлинните табла. След първоначалния шок от тази констатация, с вещите напътствия на Ванчето, успяваме да схванем логиката на подземния транспорт, която както всичко в Англия, ни се струва доста странна. В метрото за пръв път се сблъскваме лице в лице с изключителното расово разнообразие на лондончани, а Ваня ни разказва, че тук многообразието е не само в расово, но и във всяко друго отношение. „В Лондон е пълно с откачалки и никой не се впечатлява от това“, обяснява нашата приятелка и добавя, че всъщност това й харесва. Осъзнавам колко съм свикнала с провинциалния начин на мислене и колко този начин на живот е различен от моите представи за приятен живот, но в крайна сметка тук сме само за няколко дни и първостепенната ни задача е да видим колкото може повече от културата и историята.

Първата точка от маршрута ни е музеят на Виктория и Албърт, където са събрани експонати от различни краища на света- от рисувани керамични вази до огромни колони.

Наслаждаваме се на скулптурите на Роден и други майстори на изкуството и не пропускаме да разгледаме забележителните бижута в залата със скъпоценностите. След като поемаме солидно количество духовна храна, стомасите ни започват да напомнят за себе си и удовлетворяваме воплите им със следващото типично английско ястие- FishandChips.По време на обяда се опитваме да водим разговор на английски с възрастна американка, с която се озоваваме на една маса.

Следващата спирка от маршрута ни е Природонаучният музей, където най- голям интерес за нас и преди всичко за сина ни Георги представляват огромните скелети на динозаври.

За съжаление, част от залата е в реконструкция и не успяваме да видим движещия се макет на тиранозавъра. След като разглеждаме и други зали с препарирани животни, с някои от които никак не бих желала да се срещам наживо, приключваме посещението си в музея. Пропускаме да видим залата с камъните, сред които е диамантът Кохинор, но нали трябва да имаме и повод за следващи посещения.

Излизайки от музея, преминаваме покрай известния Албърт Хол и се установяваме в Хайд парк, в близост до монумента на Албърт, където седнала на тревата с гръб, опрян до ствола на едно огромно дърво, с удоволствие пиша този пътепис.  

Седенето на тревата вече не ни се струва чак толкова неприлично, а и анонимността, водеща до разкрепостяване, която отдавна съм отбелязала като приоритет на големите градове, тук е още по- осезателна.

Тъй като сме нетъпреливи да видим още в този ден символа на Лондон- легендарния Биг Бен, както и сградите на парламента и Уестминстърското абатство, Ваня ни повежда натам.  

 

 

 

В абатството тече служба и входът е безплатен, но след един по- задълбочен анализ схващаме, че по никакъв начин няма да успеем да убедим пазача, че сме вярващи протестанти. Преминаваме от другия край на Темза и правим снимки, след което се разхождаме около Окото на Лондон и преминаваме обратно по следващия мост.

Правим неуспешен опит да проникнем в едно питейно заведение във вид на корабче, но срещаме твърдата непреклонност на персонала да пусне 15- годишния Георги вътре. Пеша отиваме до Трафалгар Скуеър, където се извисява статуята на Генерал Нелсън, след което се отправяме на едно продължително пътуване до квартирата на Ваня, която е само в четвърта зона на Лондон, а пътуването ни отнема почти час. Снабдяваме се с карта на Лондон и вече сме спокойни. Дай на планинаря карта и го пусни сред нищото! Ех, ако имахме и един компас! След излизането си от метрото на станция Хайгейт се озоваваме в един озеленен и спокоен лондонски квартал и се качваме на втория етаж на един от типичните червени английски автобуси, с който достигаме до квартала, в който живее нашата приятелка. Пазаруваме в местния хранителен магазин от веригата Теско, която вече сме ползвали в Кентърбъри и сме оценили по достойнство, след което изкарваме една приятна вечер, похапвайки на сладка приказка и радвайки се на изключителното гостоприемство на Ваня и нейните приятели- българи, дошли да търсят късмета си в английската столица, изтърпявайки неволите на емигранския живот.Великолепните архитектурни образци в готически стил напълно покриват очакванията ни за величествена гледка. Даже Ваня, която не ги вижда за пръв път, ги оценява по друг начин, гледайки възхищението в очите ни. Докато се разхождаме наоколо, съзираме друг интересен обект- напълно контрастиращият с този архитектурен разкош палатков лагер на протестиращите срещу сградата на парламента-всеки от тях със своя кауза, различна от другите.

  Спомняме си какво ни беше казала Ваня за откачалките в Лондон, но в крайна сметка приемаме гледката като една от особеностите на утвърдената английска демокрация и започваме да я намираме даже интересна и да съчувстваме искрено на протестиращите.

 

13.07.2010 г.

След известна сутрешна суетня потегляме към планираните днес за посещение обекти. На краката ми са се образували мехури, но нищо не може да ме накара да проваля плановете ни- купувам лепенки от близкия супермаркет и тръгваме към централната част на Лондон. Първата ни цел е Националната художествена галерия.

Разглеждаме великолепните творби на живописта от различни епохи и школи. Тъй като времето ни е ограничено, набелязваме с помощта на пътеводителя и картата, която ни дават в галерията, залите и конкретните картини, които не искаме да пропуснем. Благодарение на тази организация за около 3 часа успяваме да „прелетим“ през галерията и въпреки че ни се иска да имаме много повече време, все пак се чувстваме удовлетворени. Макар винаги да съм признавала, че не разбирам твърде много от изобразително изкуство, образците на великите майстори ми доставят неповторима наслада. Очевидно истинските шедьоври въздействат и на непросветените. Особено внимание отделяме на залите на импресионистите, вероятно за да компенсираме пропуска ни преди няколко години да посетим музея „Д'Орсе“ в Париж.

Следващата ни спирка за днес е Британският музей.

Аз и майка ми определено вече не издържаме с неудобните обувки и влизаме по джапанки в музея, пренебрегвайки чувството си за приличие. Въпреки предварителната информация, която имаме, оставаме поразени от разнообразието на експонати от цял свят, които се съхраняват в музея, който, както и художествената галерия, също няма входна такса. Може би това е извинението на британците пред света, затова че са пренесли в Лондон голяма част от историята на други народи. Първото нещо, което се изправя пред погледа ни, е Розетският камък, копие от който сме виждали в Египетския музей. Древен Египет, Гърция и Рим преминават пред погледа ни като на филмова лента.

Тук човек може да види цели гръцки храмове, египетски и римски статуи и даже огромна статуя от Великденските острови.

Мумиите, които пропуснахме да видим в Египет, също са част от обиколката ни, с което приключваме своя „египетски цикъл“. Представата на древните египтяни да постигнат вечен живот ,едва ли е включвала идеята телата им да стоят в стъклени камери пред погледите на туристите, но това е иронията на живота и историята. В стремежа си да видим всичко, едва не пропускаме пиктографското писмо и така и не успяваме да намерим кристалния череп,за който впоследствие разбираме, че е копие, и се успокояваме. Надяваме се, разбира се, че това няма да е последното ни посещение на този музей, в който човек може да се връща многократно и да открива нови и интересни артефакти.

След като излизаме навън, леко замаяни от препускането през времето и пространството- от древността до днес, от Далечния изток до Далечния запад, слизаме в метрото, в което вече се ориентираме безпогрешно, за да стигнем до гара Сен Панкрас, откъдето трябва да хванем обратния влак за Кентърбъри. Пристигайки на гарата установяваме,че на таблата са изписани само крайните спирки на влаковете, а ние всъщност не знаем за къде пътува този, който трябва да хванем. След консултация с брат ми по телефона успяваме да хванем вярната посока. Посоките на влака, обаче, се оказват две и това предизвиква поредния смут в нашата малка семейна група. На гара Ашфорд влакът се разделя на две, като всяка от неговите части погегля в различно направление. По една щастлива случайност ние се оказваме във вярната половина, но процедурата по разделянето предизвиква у мен вълнения, с които не успявам, слава богу, да разколебая спокойната мъжка част от семейството ни, че сме на верен път. След това преживяване успешно пристигаме на Западната гара в Кентърбъри, след което отиваме да успокоим нервите и да изпразним джобовете си в един ресторант с мароканска кухня, където сервитьорката ни се оказва българка.

Смятайки, че сме приключили с адреналиновите изживявания за деня, се прибираме в университетското градче и сядаме да пием по едно българско вино. Тук обаче ни очаква ново преживяване. Излизаме да пушим навън и Георги не пропуска също да излезе на въздух, при което едно насекомо твърдо решава да се възползва от възможността да влезе навътре. Майка ми, с присъщата си „любов“ към насекомите, издава на Георги команда „Затвори вратата!“ и той, с неприсъщо за него послушание, бързо изпълнява командата и се озоваваме всички навън. В следващия миг се сещаме за особеността на английските врати, които се отварят нормално отвътре, а отвън- само с ключ, какъвто, разбира се, никой не е взел със себе си. Установяването на този факт и перспективата да спим като зайците на моравата пред вратата в хладната английска вечер, ни хвърля в известен смут, но слава богу, за кратко. Винаги съм считала, че няма по- изобретателно племе от българите и ние го доказваме на практика. Помага ни и щастливата случайност, че едно малко прозорче отгоре и вляво от вратата е отворено. Всички се разтичваме по гората и след няколко неуспешни опита намираме верния клон с чатал вкрая, с който Добо успява да бръкне през малкото прозорче и да отвори вратата отвътре. С моята склонност към фатализъм, не пропускам да отбележа мислено, че вероятно благоприятно влияние оказва и фактът, че фаталната дата 13-ти вече е отстъпила място на по- благоприятното 14-то число.

 

14.07.2010 г.

Това е денят на събитието, което ни доведе в Англия- дипломирането на брат ми Добо. Възможността да присъстваме на промоцията се заплаща със „скромната сума” от 40 английски лири на човек, което е сигурен мотив за Георги и Дилиян да я пропуснат. Вместо това, с помощта на Добо, те си осигуряват приятно изкарване на деня с една екскурзия до Брайтън, където посещават двореца в стил „Тач махал“, след което, в свой стил, не пропускат да се изкъпят в бурния и студен Атлантически океан.

 

 Сутринта, разбира се, не минаваме без екшън. Не преценявайки вярно разстоянието до гарата, с един сутрешен спринт пътуващите успяват да хванат влака. Ние с майка ми, типично по женски, се отдаваме на шопинг и с изумление откриваме, че благодарение на намаленията на стоки в магазините, които, за разлика от нашите, са реални и съществени, Англия се оказва едно изключително благоприятно място за пазаруване. Другото приятно обстоятелство е, че за разлика от нашите магазини, където едва успяваме да се включим в горния регистър на стандартните размери, тук се оказваме едни жени със средни размери, което не само ни дава много добра възможност за избор на дрехи, но и по- добро самочувствие. Бързо успяваме да намерим и хубави подаръци за Дилиян, който има рожден ден на следващия ден, след което отиваме да се приготвим за следобедния коктейл с професорите. Най- напред присъстваме на приготвянето на дипломантите, което се оказва доста продължително, но в крайна сметка брат ми и неговата приятелка Невена се превръщат от волни студенти в истински делови хора, каквито трябва да станат след приключване на образованието си,защото специалността им е „Политика и международни отношения”. Майката и сестрата на Невена също са вече готови и след едно пътуване с такси със странна тарифа- с начална и крайна такса, най- после идва и нашият ред за преобличане. Поради накъсялото време и свикнали вече всичко да вършим бързо, ние с майка светкавично се преобразяваме от спортно облечени туристки в истински дами, готови за присъствие на академично събитие. Коктейлът ни разочарова не толкова с чипса и бирените фъстъци по масите, колкото с отсъствието на преподавателите, с които бихме желали да се запознаем. Слизаме отново в града, където в световноизвестната, великолепна и величествена старинна Кентърбърийска катедрала ще се проведе промоцията. Дипломантите получават предварително поръчаните под наем тоги и специални шапки, в които не се чувстват твърде удобно, но според нас, изглеждат прекрасно и твърде академично.

Нареждаме се на една огромна опашка пред катедралата и си правим снимки в различни пози, при което се оказваме най- веселата групичка на опашката. Чакането се оказва дълго и досадно, но не и напразно. Успяваме да се наредим в предните редици от близки, които ще присъстват на грандиозния ритуал. Посрещат ни любезни организатори и ни настаняват, а по столовете си намираме екземпляри от годишника на университета, от който с нескрита гордост установяваме, че нашите студенти са сред малобройните отличници на випуска. Промоцията започва с една бавна и тържествена процедура по влизане на главните действащи лица на церемонията- най-напред бакалаврите, след тях- магистрите и накрая- академичното тяло, предвождано от заместник- ректора. Всичко това се извършва под звуците на подходяща музика,изпълнявана от орган и духови инструменти, и след първоначалните академични речи започва връчването на дипломите. Особено внимание се обръща на отличниците, което ни изпълва с особено задоволство и естествено предизвиква сълзи от радост и умиление. Следват още речи във връзка с връчване на академични титли, които тъй като не разбираме добре английски, особено в подобен официален стил, с известна досада изтърпяваме.Но въпреки всичко церемонията оставя у нас трайни следи със своята тържественост и с особеното значение,което се придава на тоя акт,въпреки че е приключване само на бакалавърска степен.За съжаление, у нас и този акт е твърде занижен,както и самото образование.

След приключване на церемонията, събирайки се с екскурзиантите от Брайтън, се озоваваме в един гръцки ресторант- едно от малкото места, където сервират храна в този час. Собственикът- темпераментен грък, сервира, танцувайки сиртаки. Храната и виното- много близки до нашия вкус, а и балканската музика, която обикновено не харесваме, в този момент ни отпускат и ни предразполагат да се чувстваме почти като у дома си.

 

15.07.2010 г.

След сутрешния преход до града, който този път правим спокойно, тръгваме на екскурзия до близкото градче Дувър /или както звучи на английски Доувър/, което се намира на юг от Кентърбъри. В градчето има средновековен замък, който за съжаление не успяваме да разгледаме отблизо, поради силния вятър и според нас неоснователно засилените английски мерки за сигурност във връзка с метеорологичната обстановка.

Успяваме обаче да се качим от другата страна на хълма, където няма охрана и мерки за сигурност, и да разгледаме замъка отдалече, както и да наблюдаваме отвисоко Ламанша. Дувър е пристанището, откъдето тръгва ферибота през Ламанша, а освен това е много интересно като природа със своите уникални бели скали, надвиснали над къщите.

Навръщане успяваме да се объркаме по улиците на това изключително малко градче, защото без карта сме” като пате в кълчища”!

След завръщането си в Кентърбъри правим още един бърз шопинг. Особено са ни интересни туристическите магазини, които ни удивляват с разнообразния си асортимент и приличните цени, още повече като се има предвид, че в Англия няма високи планини. Не след дълго Дарина, която ни посрещна на летището през първия ден, идва да ни вземе, за да ни заведе в градчето, където живее. Попадаме в малка, но много кокетна къща на брега на морето, с едно очарователно дворче, което е много по- малко от стандартните дворове в България, но затова пък подредено с вкус и мерак.

 

Твърдо решаваме, че въпреки вятъра, ще вечеряме навън, но преди това си правим разходка около морето. Северно море определено не става за плаж. Брегът е каменист, а водата не ни се струва особено чиста, но разходката около морето винаги е приятна, а градинките около брега са аранжирани майсторски. Правят ни впечатление ветрогенераторите, които са изградени направо в морето. 

 

 

Когато се прибираме, Алън- приятелят на Дарина, сърдечен и усмихнат англичанин, вече е приготвил вечерята.

Виждайки подредената маса, ахваме от изумление и заявяваме, че ако изядем всичко това, ще се пръснем, но с напредването на вечерта успяваме да „ометем” значително количество, защото освен красиво подредени, блюдата се оказват и невероятно вкусни. Аз вече съм убеден фен на английската кухня, която предлага в изобилие от любимите ми „вълчи произведения“, гарнирани със зеленчуци. Освен своята среща на английска земя, празнуваме и рождения ден на Дилиян и любезните домакини са се подготвили за това с чийзкейк и свещи. Ние сме донесли домашна ракия и българско вино, но за наше разочарование Алън пие само бира. Предварително сме предупредени за това и сме приготвили една кутия „Каменица“, но в бързината даже сме я забравили в Кентърбъри, твърдо убедени, че не може да не му харесат прекрасните български вина, които сме донесли. Уви, той е твърд и непоколебим и едва по-късно, „след дъжд качулка”, получава българската си бира, когато ни изпращат до временното ни жилище Дарина е сърдечен човек и ни обгръща с внимание, разказва ни за живота си в Англия и ни показва снимки, а Алън ни очарова не само с кулинарните си умения, но и с изключителното си гостоприемство и приветливост, с което определено повдига високо акциите на английската нация в нашите очи. Нашите домакини не само ни посрещат в дома си, но и с двете си лични коли ни закарват обратно до Кентърбъри. Просто не знаем как да им благодарим за всичко това. Разделяме се с целувки и единственото, което можем да кажем в този момент, е, че ги очакваме с нетърпение на българска земя.

 

16.07.2010 г.

Рано сутринта освобождаваме нашата прекрасна къщичка, за да кажем довиждане на Кентърбъри и да потеглим към Лондон, където ще прекараме остатъка от пребиваването си в Англия. В този ден отново имаме повод за празнуване, защото това е денят на нашата годишнина от сватбата, но ние с Дилиян се поздравяваме само с целувка и всички хукваме напред по туристическата си програма. През лятото брат ми Добо работи във фирма, която провежда езикови ваканции за деца, но днес си е взел почивен ден и тръгва с нас за столицата. Пътуваме отново с един от скоростните влакове и пристигаме на гара Виктория, близо до която се намира нашият хотел. Направила съм резервация почти три месеца предварително по Интернет и поради ниската за този град цена, не очаквам чудеса. На рецепцията ни посреща усмихнат младеж, вероятно индиец или пакистанец, и започва да ми обяснява, че има някакъв проблем със стаята ни и може да ни даде друга, без санитарен възел, което веднага ми замирисва на гнило. Твърдо заявявам, че държим на санитарния възел и накрая той отстъпва, оправдавайки се с някакъв проблем с „електриката”, който до вечерта щял да бъде отстранен. Оставаме с твърдото убеждение, че се е опитал да ни „преметне”, но причисляваме това в графа „допустими рискове на туризма” и не си разваляме настроението. Стаята се оказва едно таванче, на което има събрани четири легла, използвайки всички налични кьошета, но за нас, които сме свикнали да спим в туристически хижи, това не е никакъв проблем. Настаняваме се набързо и продължаваме по набелязаната програма, която в този ден включва разходка с корабче по Темза до Гринуич. Плаването по реката ни предоставя незабравими гледки. Преминаваме покрай Лондонската кула и под Тауър Бридж, който истински ни впечатлява с архитектурното си великолепие, независимо, че многократно сме го виждали на снимки.  

 

Имаме късмета да попаднем на корабче, което, макар изглеждащо като стара барака, се оказва с доброволен гид, който непрекъснато насочва погледа ни вляво или вдясно и ни разказва пикантни моменти от историята. Преминаваме около Лондонското сити с кадедралата Сейнт Пол и най- високия небостъргач в Европа.

и неусетно стигаме до Гринуич, който се оказва едно прекрасно място. Качваме се на хълмчето, където се намира нулевият меридиан, и се снимаме, стъпили в двете полукълба. 

След това посещаваме кралската обсерватория и за минутки пропускаме времето за посещение на морския музей, който причисляваме към обектите за следващото посещение. Навръщане пътуваме с по- съвременен и бърз кораб, но без гид. Тъй като вече сме изслушали беседата, това ни устройва чудесно.

Остава ни достатъчно време, слизайки на Уестминстър, да преминем пеша през парка Сейнт Джеймс, където свободно се разхождат гъски, лебеди и катерички, необезпокоявани от многобройните лондончани и туристи, отпочиващи сред зеленината, и да достигнем до Бъкингамския дворец. Правим снимки пред грандиозния мемориал на Виктория и пред вратите на двореца. Хапваме набързо в KFC на гара Виктория, защото сме жадни за още туристически преживявания и нямаме време за продължителна вечеря. Изпращаме Добо до автобуса и изпращаме Добо до автобуса, с който ще се прибере до Кентърбъри, а ние продължаваме странстванията из Лондон, връщайки се отново при Темза, където правим красиви нощни снимки на сградите на Парламента и осветения Биг Бен.  

Сандалите, които съм си купила предния ден, ми напомнят за сетен път известната истина, че с нови обувки не можеш да обикаляш безкрай, но аз отново пренебрегвам болката и успявам да завърша разходката, макар и с кървави рани по краката. В края на своята обиколка преминаваме през близкия хранителен магазин на гарата и поради късния час едва не оставаме заключени. Доволни от деня, се прибираме в хотела, влизаме в стаята си, която след дългото ходене ни се струва почти уютна, и заспиваме с чувство на удовлетворение от изпълнената програма.

 

17.07.2010 г.

Денят ни започва с опашка за полагащата ни се закуска в хотела. Оказва се, че сме пристигнали в най- натовареното време, а помещението е малко и се налага да чакаме, поради което леко изоставаме от определеното време за тръгване. Първата ни спирка е отново Бъкингамският дворец, като се надяваме да успеем да видим част от стаите на двореца. Оказва се обаче, че това ще бъде възможно след 27-ми юли, когато кралицата ще бъде извън столицата, но когато ние пък вече ще сме в България. В този момент могат да се видят само конюшните и галерията, които решаваме да пропуснем. На площада пред двореца започват да се събират много хора, долавяме и засилено полицейско присъствие. Не знаем какво да очакваме, но едно е сигурно- тук нещо ще се случва, поради което решаваме да изчакаме, за да видим какво точно ще е то. След доста дълго чакане, при което тълпата става все по- гъста, а полицията- все повече, пристига духовата музика на кралската гвардия, а след нея- самите гвардейци. Вече сме сигурни, че това е тържествената смяна на караула, но мерките за сигурност са толкова сериозни, че почти започваме да вярваме, че всеки момент ще се появи самата кралица. След известно време през площада преминава и конната гвардия.  

Действието се пренася зад вратите на двореца и вече почти нищо не виждаме, но мерките за сигурност продължават, с което се засилва впечатлението ни за по- особен ритуал. В крайна сметка оставаме леко разочаровани, тъй като се оказва, че това наистина е само смяната на караула и не защото атракцията не е наистина впечатляваща, а защото винаги по- големите очаквания водят до разочарование, а и ние някак вече сме свикнали „като отидем в Рим да видим Папата“. Все пак сме щастливи от факта, че сме налучкали точния момент да бъдем на точното място, за да наблюдаваме така популярната тържествена смяна на кралския караул и то без предварително планиране.

Вече съвсем добре ориентирани в лондонското метро, стигаме до катедралата Сейнт Пол в Сити, където се оказва, че има доста висока такса за посещение.

Разглезени от безплатните музеи в Лондон, недоумяващи, че точно в храмовете на Бога англичаните са въвели входни такси, решаваме, че ще разгледаме катедралата само отвън. На всичкото отгоре голяма част от нея е в период на реставрация. На площада отпред наблюдаваме сватбари, които си правят снимки: младоженец със своите шафери- всички в черни фракове и розови вратовръзки, булка с оранжева рокля с кринолин. Толкова са щастливи, че не обръщат внимание на зяпачите наоколо.

 

 На обяд влизаме в един пъб, където похапваме скромно и набързо за около 100 български лева с Fish and chips. Преглъщаме цената, успокоявайки се, че храната е вкусна, а и обстановката е уютна и освен това, все пак сме в Англия и то не къде да е, а в Лондонското сити. Наблизо се намира Лондонския музей, към който се отправяме веднага след обяда. 

Музеят се намира в една доста съвременна сграда.

 

Влизайки в първите му зали обаче, човек попада в древността, откъдето тръгва, за да премине през вековете и да стигне до наши дни. Имаш чувството, че си попаднал в истинска машина на времето, крачейки от зала в зала. Тук може би е мястото, където човек наистина може да научи най- много за историята на града и да се потопи в неговата културна и битова атмосфера през различните периоди. Най- голямо впечатление ни правят залата, уредена като панорамно кино, която ни отвежда в градината на една аристократична английска къща, където присъстваме на прием от времето на дългите рокли и перуките, както и кътът, подреден като улица от началото на 18-ти век, с разнообразни дюкянчета в стила на онова време. Разхождаме се по тази улица и влизаме в магазинчетата и работилниците, не пропускаме, разбира се, и типичната лондонска кръчма с автомати за бира и бутилки старо уиски.

Привечер се придвижваме до гара Виктория, за да се видим с Добо,чиято работа днес е била да развежда децата из Лондон,а след приключване на задълженията си има няколко свободни часа до автобуса за Кентърбъри. Георги и Дилиян „отскачат“ с метрото до търговската Оксфорд стрийт, за да посетят големия геймърски магазин, а ние с майка ми, след известно колебание, решаваме да използваме отсъствието на непълнолетния и сядаме с Добо и Невена в най- близката до хотела ни кръчма да пием бира. 

18.07.2010 г.

Сутринта ставаме навреме след една фалшива тревога, която създава майка ми, така и не- настроила часовника си по английското време. На закуска този път сме първи, след горчивия опит от предния ден. Макар и с леко чувство на безпокойство за сигурността на куфарите ни ги оставяме в едно фоайе на хотела и потегляме на поредната си разходка из Лондон. Решаваме, че днес ще посетим един от големите лондонски паркове- Regentspark, където се намира и зоологическата градина. Вече наистина имаме нужда от малко спокойствие и релаксация и паркът се оказва едно наистина прекрасно място за целта.

 

Разглеждаме градините на Кралица Мери, аранжирани с изключителен финес и вкус, след което синът ни реализира своята мечта да види един голям европейски зоопарк, а ние решаваме, че не искаме да даваме по 19 паунда за разглеждане на маймуни и докато го чакаме, продължаваме разходката си около игрищата за футбол и голф, където лондончани спортуват през уикендите. Тъй като днес е неделя, почти всички игрища са заети. Ние с майка ми сядаме на една пейка около езерото, а Дилиян отива да купи нещо за хапване, за да си направим пикник на тревата, както правят много местни жители. След като доволен приключва обиколката на зоопарка, Георги се присъединява към нас и си правим един приятен обед на тревата, нещо, което през първите дни в Англия не бихме си позволили, свикнали с табелите в нашите паркове, които гласят „Не газете тревата“.

По време на разходката си в парка сме установили по картата на града, че се намираме близо до улица Бейкърстрийт, която на мен ми се струва позната като име, а майка ми, нали е на „ти“ с литературата, веднага ми припомня, че там се намира домът на Шерлок Холмс. Една кратка справка с картата веднага ми дава информация, че съвсем наблизо се намира музеят на легендарния детектив. Докато вървим около езерото по посока на музея, Георги храни патиците и лебедите, които са дружелюбни и доверчиви и очевидно не се чувстват застрашени от присъствието на хората. Очевидно не са гледали филма „Мисия Лондон“.  

Таксата за вход за музея на Шерлок Холмс ни се струва прилична, а опашката не е невъзможно голяма и след около 15-20 минути успяваме да влезем. Къщата е подредена във викториански стил, характерен за края на 19-ти и началото на 20-ти век. Снимаме се с восъчните фигури на героите от книгите на Артър Конан Дойл, любопитно разглеждаме характени за работата на детектива атрибути и постепенно, припомняйки си любимите романи, се потапяме в атмосферата им.


Музеят е малък и навреме успяваме да се придвижим към метрото. Спираме на Пикадили Съркъс, където излизаме, за да видим площада, където е съсредоточена значителна част от културния живот на Лондон и се снимаме пред статуята на Ерос. Точно преди да влезем в метрото, вече на път към гара Виктория, виждаме един огромен спортен магазин, който представлява интерес за нас като запалени планинари, но за съжаление го оставяме за следващия път. Вече добре преценявайки разстоянията в този космополитен град, успяваме да се придвижим навреме до хотела, за да си вземем багажа, а оттам- до автобусната спирка, откъдето хващаме автобуса за летището. Автобусът минава край Хайд парк и макар през стъклото, успяваме да видим ъгъла на ораторите, където всеки свободно може да изразява мнението си, включително да говори срещу политиците. Преди двадесеттина години сме слушали за това място, цъкайки с език, впечатлени от свободата на словото на Запад.

Пристигаме доста по- рано от очакваното, след което следва серия от туристически неволи- продължително изчакване на летището, турболенции и гръмотевична буря по време на полета и накрая- повреда на колата ни, с която трябва да се приберем в Стара Загора. След като ги преживяваме геройски, сме вече у дома- уморени до смърт, но запазили приятни спомени от срещата си с Добрата Стара Англия.

Вход

Последни коментари

.